Р Е Ш Е Н И Е № 12 гр.София, 02.05.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова търговско дело № 60051 по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК. С определение № 430 от 28.11.2016 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 71 от 29.02.2016 г., постановено по в.т.д.№ 513/2015 г. по описа на Апелативен съд – П. по въпросите „Дали районите, като съставни административно-териториални единици в общините и второстепенни разпоредители с общински бюджетни средства, притежават самостоятелна процесуална легитимация за участие в гражданския процес по дела относно изпълнението на договори, сключени въз основа на проведени от тези структури обществени поръчки ?” и „Дали в хипотеза на влязло в сила решение по гражданско дело относно изпълнението на договор, сключен въз основа на проведена от район на община обществена поръчка, страни по което са били изпълнителят и общината, е налице основание за разпростиране на силата на пресъдено нещо на така постановеното решение и по отношение на район, представляващ административно-териториална единица в състава на съответната община ?”. Касаторът [фирма], [населено място] чрез адвокат Г. П. от АК – П. поддържа, че въззивното решение е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като е необосновано и е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон. Моли въззивното решение да бъде отменено и ВКС да потвърди първоинстанционното решение, като му се присъдят разноските за трите инстанции. Ответникът по касация „Район Централен” на [община], ЕИК 0004715040031, е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК чрез процесуалния си представител старши юрисконсулт В. П., като възразява, че жалбата е неоснователна. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 и чл. 293 ГПК, намира следното: С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, апелативният съд е обезсилил решение № 232 от 24.04.2015 г. по т.д.№ 422/2013 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която [община] – „Район Централен”, ЕИК 0004715040031 е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] сумата от 48 800 лв. - стойност на извършени, но незаплатени СМР, предмет на данъчна фактура №[ЕИК] (издадена съгласно договор от 04.02.2008 г. за извършване на основен ремонт на обект Гимназия с хуманитарен профил „Св. Св. К. и М.” – [населено място]), прекратил е производството по делото относно главния иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 266, ал. 1 ГПК и е отменил решението в частта, с която ответникът [община] – „Район Централен”, ЕИК 0004715040031 е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 15 091 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в периода от 24.03.2010 г. до 22.03.2013 г., както и в частта, с която съдът е осъдил ответника да заплати законна лихва върху главницата за времето, считано от 22.03.2013 г. до окончателното изплащане на дължимите суми, като вместо това е отхвърлил акцесорните искове по чл. 86 ЗЗД. По делото е установено, че в резултат от проведена обществена поръчка по реда на Наредба за възлагане на малки обществени поръчки, на 04.02.2008 г. е сключен Договор за извършване на основен ремонт на Г. „Св. Св. К. и М.”, [населено място]. Възложител е район „Централен” на [община] – второстепенен разпоредител с общински бюджетни средства съгласно заповед, издадена на основание чл. 28, ал. 1 от Закона за общинските бюджети (Обн., ДВ, бр. 33 от 24.03.1998 г., отм., ДВ, бр. 15 от 15.02.2013 г., в сила от 01.01.2014 г.). Изпълнител на поръчката е [фирма], [населено място]. Ремонта (подмяна на покрива и на дограмата на училището) е извършен и изпълнителят поддържа, че работата е приета на 24.03.2008 г., когато е издадена и фактура за сумата 48 800 лв. Въпреки това не е последвало плащане от страна на възложителя. През 2009 г. [фирма], [населено място] предявил иск за сумата по фактурата, насочен срещу [община]. Общината възразила, че не е пасивно легитимирана да отговаря по претенцията, тъй като не е възложител на поръчката – такъв е район „Централен”. С влязло в сила на 17.02.2010 г. решение № 27 от 25.01.2010 г. по търг.д.№ 240/2009 г. по описа на ОС – Пловдив, ТО, ХVІІ състав предявеният от [фирма] срещу [община] иск е отхвърлен с решаващ мотив, че Общината не е пасивно материално-правно легитимирана да отговаря, защото възложител по договора е район „Централен”, който при това притежава и самостоятелна процесуална правоспособност по силата на чл. 27, ал. 2 ГПК. На 22.03.2013 г. касаторът [фирма] е предявил иска си по чл. 79 ЗЗД във връзка с чл. 266 ЗЗД и съединения с него иск по чл. 86 ЗЗД, които е насочил срещу район „Централен”, като изрично се е позовал на разпоредбите на чл. 27, ал. 2 ГПК и чл. 28 от Закон за общинските бюджети. С първоинстанционното решение № 232 от 24.04.2015 г. по т.д.№ 422/2013 г. на Окръжен съд – Пловдив исковете са уважени съответно за сумата 48 800 лв. - стойност на извършени, но незаплатени СМР, предмет на данъчна фактура №[ЕИК] от 24.03.2008 г., заедно със законната лихва върху главницата за времето, считано от 22.03.2013 г. до окончателното изплащане, както и за сумата 15 091 лв. - обезщетение за забавено плащане на главницата в периода от 24.03.2010 г. до 22.03.2013 г. Предвид изхода по заявените като главни, първоинстанционният съд не се е произнесъл по евентуалния иск с правно основание по чл. 59 ЗЗД за присъждане на сумата 48 012,73 лв., представляваща стойността на вложените суровини и материали и заплатения труд (без включена печалба) за извършения основен ремонт на Г. „Св. Св. К. и М.” – [населено място], с която стойност ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, а последният е обеднял. Въззивният съд е приел, че спорът по главния иск за дължимостта на претендираната от касатора сума в размер от 48 800 лв. е разрешен с влязлото в сила решение № 27 от 25.01.2010 г. по т.д.№ 240/2009 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма], [населено място] против Община – [населено място] иск за заплащане стойността на извършени от изпълнителя СМР по договора от 04.02.2008 г., с което е обосновал становището си за недопустимост на иска по чл. 79 ЗЗД и неоснователност на иска по чл. 86 ЗЗД. Не се е произнесъл по евентуалния иск с правно основание по чл. 59 ЗЗД. По основанието за допускане на касационното обжалване: По въпроса дали районите, като съставни административно-териториални единици в общините и второстепенни разпоредители с общински бюджетни средства, притежават самостоятелна процесуална легитимация за участие в гражданския процес по дела относно изпълнението на договори, сключени въз основа на проведени от тези структури обществени поръчки е налице противоречива практика, доколкото с влязлото в сила на 17.02.2010 г. решение № 27 от 25.01.2010 г. по търг.д.№ 240/2009 г. по описа на ОС – Пловдив, ТО, ХVІІ състав е даден положителен отговор, а правния резултат по обжалваното въззивно решение почива на имплицитно постановен отрицателен отговор. При условията на чл. 291, т.1 ГПК Върховният касационен съд намира за правилна практиката, обективирана с решение № 27 от 25.01.2010 г. по търг.д.№ 240/2009 г. по описа на ОС – Пловдив, ТО, ХVІІ състав, по следните съображения: Съгласно чл. 27, ал. 2 ГПК процесуално правоспособни са не само субектите, които са правоспособни по материалното право (чл. 27, ал. 1 ГПК), но и държавните учреждения, чиито ръководители са разпоредители с бюджетни кредити. Предвид общите принципи, на които почива регламентацията по съставяне, приемане и изпълнение на бюджетите (както държавен, така и общински – израз на което е и влезлият в сила, считано от 01.01.2014 г., Закон за публичните финанси) разпоредбата на чл. 27, ал. 2 ГПК съставлява основание да се признае процесуална правоспособност не само на държавните учреждения, чиито ръководители са разпоредители с бюджетни кредити, но и на разпоредителите с бюджет от по-ниска степен по бюджетите на общините, когато те са определени за такива при спазване на действащия към съответния момент ред за това и относно делата, касаещи упражнявана от тези разпоредители собствена компетентност. В частност, когато район, като съставна административно-териториална единица в рамките на община, се явява второстепенен разпоредител с общински бюджетни средства, той притежава самостоятелна процесуална легитимация за участие в гражданския процес по делата относно изпълнението на договори, сключени въз основа на проведени от такава структура обществени поръчки. Върховният касационен съд намира, че отговорът на въпроса дали в хипотеза на влязло в сила решение по гражданско дело относно изпълнението на договор, сключен въз основа на проведена от район на община обществена поръчка, страни по което са били изпълнителят и общината, е налице основание за разпростиране на силата на пресъдено нещо на така постановеното решение и по отношение на район, представляващ административно-териториална единица в състава на съответната община ? е отрицателен по следните съображения: Съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. В хипотеза, когато се претендира реализиране на отговорност за неизпълнение на договор, сключен въз основа на проведена от район на община обществена поръчка, надлежно легитимирани да участват в процеса са изпълнителят на обществената поръчка и района (при условията на чл. 27, ал. 2 ГПК) в качеството на възложител. В тези случаи решения, постановени по дела с участието на различни от посочените страни, включително дела, по които страна е била общината, в чийто състав е включен района-възложител, не отговарят на изискването по чл. 298, ал. 1 ГПК за идентичност в субективно отношение. Тъй като районът-възложител не е обвързан от субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението, постановено по спор между изпълнителя и общината, то такова решение не съставлява пречка по смисъла на чл. 299, ал. 1 ГПК за разглеждане на делото, заведено по иск на или срещу района-възложител. По основателността на касационната жалба: Изложеното в тълкувателните мотиви на настоящото решение налага извода, че въззивното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. В случая е доказано, че район „Централен” на [община] е определен за разпоредител с общински бюджетни средства от втора степен със заповед № ОА-957 от 04.08.1998 г., издадена на основание чл. 28 от Закона за общинските бюджети (отм.). В това си качество тази структура е открила процедура за възлагане на обществена поръчка, в резултат от което е сключен Договора от 04.02.2008 г. между [община] - район „Централен” и касатора (ищец). Тъй като се касае до спор относно правоотношение, учредено в рамките на собствената компетентност на района, който надлежно е определен за второстепенен разпоредител с общински бюджетни средства, то надлежна страна – ответник се явява именно район „Централен” на Община – П., която структура разполага и с процесуалната правоспособност по чл. 27, ал. 2 ГПК да участва в гражданския процес. По тези причина формираният от въззивния съд извод, че е налице идентичност на делата, заведени от [фирма] срещу Община – П. през 2009 г. и срещу район „Централен” през 2013 г., се намира в противоречие с чл. 298, ал. 1 ГПК. В разглежданата хипотеза между района-възложител и общината, в чийто състав е включена тази административно-териториална единица, не съществува идентичност или правоприемство по смисъла на чл. 298, ал. 2 ГПК. По тази причина не е налице и основание за прекратяване на производството поради отвод за сила на пресъдено нещо по чл. 299, ал. 1 ГПК. Ето защо атакуваното въззивно решение следва да бъде отменено, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд и постановяване на решение по съществото на спора. Процесуалният закон не допуска възможност при отменяване на въззивното решение касационната инстанция да реши спора посредством потвърждаване на решението на първата инстанция, предвид което и поради отсъствието на въззивно решение по съществото на спора, делото подлежи на връщане на Апелативния съд. При новото разглеждане на делото следва да се има предвид, че независимо от основателността или неоснователността на главните искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 266, ал. 1 ГПК и по чл. 86 ЗЗД, въззивният съд не дължи произнасяне по евентуалния иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за присъждане на сумата 48 012,73 лв. Това е така, защото Апелативния съд е пропуснал да се произнесе по тази претенция, въпреки сбъдване на вътрешно-процесуалното условие за това пред него, а отстраняването на този пропуск не е било поискано от настоящия касатор в срока и по реда на чл. 250 ГПК, с което се е погасило процесуалното му право да получи произнасяне по тази претенция, дори и при отхвърляне или прекратяване на производството по главните искове. По разпределянето на отговорността за разноските, включително за защитата пред ВКС, следва да се произнесе новия състав на въззивния съд съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 и 3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно решение № 71 от 29.02.2016 г., постановено по в.т.д.№ 513/2015 г. по описа на Апелативен съд – П.. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: