Р Е Ш Е Н И Е № 170 гр.София, 15 януари 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети октомври, две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря НЕВЕНА ПЕЛОВА и в присъствието на прокурора МАРИЯ МИХАЙЛОВА изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА наказателно дело № 899/ 2019 г. Производството е по чл. 419 и сл. НПК, образувано по искане на осъдения М. М. У., от [населено място], депозирано чрез защитник- адв. А. А., за възобновяване на НЧД № 133/ 2019г., по описа на Окръжен съд- гр. Благоевград, Наказателно отделение, 11 състав, и отмяна на влязлото в сила решение № 1196 от 12. 03. 2019г., постановено по същото дело, потвърдено с решение № 301 от 10. 07. 2019г. на Софийски апелативен съд, Наказателно отделение, 3 състав, по ВНЧД № 447/ 2019г., на основание чл.422, ал.1, т. 5 НПК. В искането се поддържа, че решението на ОС- гр. Благоевград, постановено в производството по чл. 457 НПК, е в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Изтъква се, че неправилно инстанционните съдилища са заключили, че извършеното от искателя У. престъпление, за което същият е признат за виновен и осъден от чуждестранния съд, съдържа обективните и субективни признаци на престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 НК според българския НК, вместо да се приеме престъпна съставомерност на деянието по чл. 130, ал. 1 НК. Искането е за възобновяване на делото, преквалификация на престъплението, съобразно българския НК и намаляване размера на наложеното наказание до този, предвиден за престъплението по чл. 130, ал.1 НК, с приложение на института на условното осъждане по чл. 66 НК. Искането се поддържа в съдебно заседание пред Върховния касационен съд лично от осъдения и неговия защитник, по изложените в него съображения, със заявеното искане. Изразява се позиция, че окръжният и апелативният съд не са изпълнили в пълен обем правомощията си по чл. 457, ал. 2-5 НПК, към които препраща чл. 44, ал. 11 ЗЕЕЗА, а освен това не са съобразили данните за личността на осъденото лице. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита, че искането за възобновяване на наказателното дело е основателно, тъй като осъденият следва да носи наказателна отговорност за лека телесна повреда, съобразно приетото от чешкия наказателен съд и приложимото по конкретния казус българско наказателно законодателство, но същевременно не може да бъде преосмислено решението на българския съд, тъй като той е обвързан от чуждестранната присъда. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди релевираните в искането доводи, данните по делото и становищата на страните в съдебно заседание, в пределите на правомощията си по 425 НПК, взе предвид следното: С първоинстанционното решение Окръжен съд- Благоевград, на основание чл. 44, ал. 11 ЗЕЕЗА, във вр. чл. 457, ал. 2- 5 НПК, е привел в изпълнение наложеното на М. М. У., от [населено място], наказание лишаване от свобода за срок от четири години, с влязлата в сила присъда на Областен съд- гр. Бърно от 9. 08. 2017г., вх. № 43 Т5/ 2017-390, във връзка с присъда на Върховен съд в гр. Оломоуц от 4. 01. 2018г.,вх. № 1 То 61/ 2017- 466, влязла в сила на 4. 01. 2018г., за извършено престъпление на 16. 12. 2016г. в [населено място], като след предходно скарване осъденият умишлено е нападнал пострадалия П. Ф., когото целенасочено веднъж е боднал с остра част на стъклена бутилка със счупено дъно във врата в областта на адамовата ябълка, с което му е причинил две порезни рани от двете страни на адамовата ябълка- вдясно с дължина 3-4 см и дълбочина 0,5 см подкожно, и вляво- с дължина 5-6 см и дължина 1 см подкожно, без признаци на артериално кървене, съставляващо престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от Наказателния кодекс на Република България- направил опит да причини средна телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, временно опасно за живота, а именно предвид характера на атаката, интензитета, мястото на удара и използваното средство, същият е съзнавал, че са могли да бъдат увредени големи кръвоносни съдове, дихателните пътища, нервите и щитовидната жлеза и само поради стечение на обстоятелствата, независещи от него, здравето на пострадалия не е било увредено сериозно. На основание чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС е постановил наказанието „лишаване от свобода“ да бъде изтърпяно при първоначален „общ“ режим. На основание чл. 457, ал. 5 НПК е приспаднал времето, през което осъденият е бил предварително задържан под стража в Чешката република, считано от 17. 12. 2016 г. до 23. 02. 2017г., както и в Република България- от 27. 08. 2018г.- 7. 09. 2018г. Първоинстанционният съдебен акт е постановен в производство за решаване на въпроси, свързани с изпълнение на присъда, постановена от съд на друга държава срещу български гражданин, инициирано по искане на прокурор от Окръжна прокуратура- Благоевград, след като в друго предходно производство по изпълнение на Европейска заповед за арест, издадена от Областен съд- гр. Бърно, Чешка република, по отношение на българския гражданин М. М. У., с решение № 4100 от 5.09. 2018г., по НЧД № 530/ 2018г., ОС- Благоевград е постановил отказ да се изпълни посочената ЕЗА и е приел да се приведе в изпълнение наказанието лишаване от свобода, наложено с цитираните по- горе влязла в сила присъда на Областен съд- Бърно във връзка с присъдата на Върховен съд в Оломоуц. По жалба на осъдения, Софийският апелативен съд е потвърдил изцяло решението на първоинстанционния съд. Искането за възобновяване на наказателното дело е процесуално допустимо, тъй като е направено от процесуално легитимиран субект, по отношение на влязъл в сила съдебен акт от категорията на визираните в чл.419, ал. 1 НПК, непроверен по касационен ред, и в законоустановения шестмесечен срок по чл.421, ал. 3, изр. 1 НПК. Разгледано по същество, искането е неоснователно. Производството по трансфер на осъдени лица, регламентирано в Глава тридесет и шеста, Раздел І НПК и Конвенцията за трансфер на осъдени лица, влязла в сила за Република България на 15. 09. 1994г., цели решаването на въпросите, свързани с изпълнението в Република България на наказания, които са наложени с присъди, постановени от чуждестранни съдилища спрямо български граждани. Разпоредбите на чл.457 НПК и чл. 9 и сл. КТОЛ установяват компетентността и правомощията на българския съд, приемащ за изпълнение присъда на друга държава, включително процедурата и реквизитите на акта, с който дължи произнасяне. Важно е изрично да се подчертае, че приемащият съд, в случая българският, е с ограничени правомощия и в този смисъл той не може да ревизира присъдата, която приема за изпълнение, пререшавайки който и да било от въпросите по същество, които вече са били решени с нея, доколкото последното е изцяло от компетентността на съдебните органи на държавата, която я е постановила- чл. 459, ал. 1 НПК; чл. 13 КТОЛ. Обемът и характеристиката на така очертаните правомощия на българския съд остават непроменени и при спецификата на настоящия казус, предвид проведената предходна съдебна процедура по чл. 44, ал. 8 ЗЕЕЗА и приложимото в случая препращане с нормата на чл. 44, ал. 11 ЗЕЕЗА към процесуалната уредба на чл. 457- ал. 2- 5 НПК. Ето защо, с определението, с което по силата на чл. 457, ал. 3 НПК дължи произнасяне компетентният окръжен съд в обсъжданото производство, следва да съдържа: номера и датата на чуждестранния осъдителен съдебен акт; делото по което е обявен, както и решението на българския съд по въпросите: 1/ На кой текст от българския НК кореспондира съставът на престъплението, за което е постановено осъждане от чуждестранния съд; 2/ Какво е наказанието, което следва да бъде изтърпяно, респ. налага ли се неговото намаляване или определяне на друго по вид, различно от лишаване от свобода, при наличие на някоя от хипотезите на чл. 457, ал. 4 НПК; 3/ Какъв следва да бъде първоначалният режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода; 4/ Каква част е изтърпяна от наказанието на осъдилата държава. Тълкуването на цитираната нормативна уредба обосновава заключението, че компетентният съд на приемащата държава е оправомощен да се произнася само по въпросите, свързани с изпълнението на наказанието. В това производство, приемащата държава има компетентност единствено и само да приспособи приетата за изпълнение присъда, когато това се налага, докато обсъждането и преценката на значимите за инкриминираната дейност обстоятелства, престъпната съставомерност, приложимия закон и индивидуализацията на наложените санкции като вид, размер и начин на изтърпяване, остават в обхвата на изключителната юрисдикция на решаващия чуждестранен съд. Във връзка с така установените принципни положения на режима, ВКС в настоящия си състав прие, че предходните инстанции правилно са отхвърлили исканията на осъдения и неговия защитник за преквалифициране на престъпното деяние в по- леко наказуемо (по чл. 130, ал. 1 НК) и свързаното с това съответно намаляване на наказанието, наложено с чуждестранната присъда до размера, предвиден в българския НК за посоченото престъпление. Принципно верни са разсъжденията в мотивите на постановените съдебни актове, че в процедурата по чл. 457 НПК българският съд като такъв на изпълняващата държава не прави собствена правна оценка на приетите от чуждестранния съд релевантни факти, а се ръководи от формулировката на престъпния състав, така, както същата е регламентирана от наказателното законодателство на държавата, чиито съдебен орган е постановил съответната присъда. Същевременно обаче, и окръжният, и апелативният съд пространно са се занимавали с фактологията на деянието, обсъждали са доказателствената основа на част от приетите от чешките съдилища фактически положения, предпоставили техните правни изводи за вината и отговорността на дееца- основно заключения на съдебно- медицинските експертизи, което е извън обхвата на подлежащите на решаване въпроси в конкретното производство, съобразно рамката на установените от закона правомощия на българския съд. Описаните в присъдата на чешкия съд факти на престъплението са съответно квалифицирани по НК на Чешката република, както следва: Според първоинстанционната присъда, постановена от Областния съд- гр. Бърно деянието, извършено от осъдения У. е квалифицирано като опит за убийство по § 21, ал. 1 и § 140, ал. 1 от НК на Чешката република, за което същият е признат за виновен и осъден на десет години лишаване от свобода, което наказание е постановено да се изтърпи в затвор от закрит тип, при засилено строг режим. По жалба на осъденото лице, Висшият съд в гр. Оломоуц е постановил присъда, с която за същото деяние го е признал за виновен в опит за престъпление нанасяне на тежка телесна повреда по § 21, ал. 1, във връзка с § 145, ал. 1 от НК на Чешката република, за което го е осъдил на четири години лишаване от свобода в затвор от закрит тип със строг режим. Накратко, с окончателния съдебен акт на чуждестранния съд искателят в настоящото производство е осъден за опит за нанасяне на тежка телесна повреда, на четири години лишаване от свобода,което да се изтърпи ефективно, в затвор. Търсенето на съответстваща разпоредба в българския НК в случая предпоставя извод за аналог с чл. 128, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК, който симетрично установява опит за умишлена тежка телесна повреда, а не по чл. 129, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК, както за заключили инстанционните съдилища. Това е така, защото българският НК регламентира напълно идентичен състав на престъпление на този, за който деецът е признат за виновен и осъден от чешкия съд, а това прави собствената интерпретация на фактите и доказателствата по чуждестранното дело от българските съдилища недопустима. До търсенето на близък, кореспондиращ на съставомерните признаци на престъпния състав, за осъществяването който деецът е бил признат за виновен и осъден, съгласно наказателното законодателство на държавата, постановила присъдата, приета за изпълнение в Р България, стриктно основан на правна оценка на фактите на престъплението, приети с присъдата, би се стигнало в случай на липса на идентичност в наказателно- правната уредба на престъпния състав според българския наказателен закон, какъвто настоящият случай не е. Следва изрично да се подчертае, че в обсъжданата процедура законът не изисква установяването на пълно съответствие между съставите на престъпленията по чуждото и по българското право. Необходимо и достатъчно е само да се констатира съответствие между основните признаци на престъпния състав, по който българският гражданин е осъден от чуждестранния съд, и такъв по българския НК, действащ към момента на приемане за изпълнение на присъдата, издадена от чуждестранния съд. Обратният подход- правна оценка на фактите, дадена от българския съд, в резултат на собствената му интерпретация на доказателствата по делото, е недопустим. Това е така, защото по този начин би се стигнало до пререшаване на делото по същество, което вече е извън правомощията на компетентните съдебни органи на изпълняващата държава. Влязлата в сила присъда, издадена от чуждестранен съд е задължителна за българския, който в производството по трансфер на осъдени лица по чл. 457 НПК може единствено да я приспособи, като осигури по този начин изтърпяването в Р България на остатъка от наложеното в чужбина наказание на български гражданин. Република България е декларирала по приложимата в случая КТОС, че ще прилага процедурата по чл. 9, т. 1, б.”а” и чл. 10 от същата конвенция, т. е. ще продължи изпълнението на търпяно вече в осъдилата държава наказание лишаване от свобода, при условията на чл. 10, като изпълняващата държава ще е обвързана с правния характер и срока на наложеното наказание лишаване от свобода, определено от осъдилата държава и само, ако характерът или срокът на наказанието са несъвместими със законодателството на изпълняващата държава ще го приспособи към наказанието, предвидено по нейното законодателство за престъпление от същия характер. В съответствие с чл. 10 КТОЛ, както и в хипотезата на приспособяване на наказанието, съдът се ръководи от принципите за невъзможност да се утежнява по характер или по срок санкцията, наложена в осъдилата държава, както и за невъзможност да се надвишава максимума на наказанието лишаване от свобода, предвиден в българския закон за същото по характер престъпление. Идентично е и разрешението според действащото национално процесуално законодателство- чл. 457, ал. 4 НПК. Изводът, който може да се направи от гореизложеното е, че във всички случаи на продължаване изпълнението на наказание или приспособяване на същото към друго по характер или срок наказание, предвидено в законодателството на изпълняващата държава, не може да се утежнява наказателната съдба на осъдения. В настоящия случай не е допуснато нарушение на тази гаранция, тъй като искателят е осъден на четири години лишаване от свобода, за извършен опит за умишлена тежка телесна повреда по § 21 във връзка с § 145, ал. 1 от Наказателния кодекс на Чешката република, което е в рамките на предвиденото по чл. 128, ал. 1 НК наказание, съобразно чл. 18, ал. 2 НК- от три до десет години лишаване от свобода и следователно не са налице основания за намаляване на наказанието по реда на чл. 457, ал. 4 НПК. Искането за намаляване размера на наказанието и прилагане на института на условното осъждане по чл. 66 НК, релевирано в искането, е неоснователно и не може да бъде уважено в настоящото производство. Както вече беше посочено, в очертаната рамка българският съд е обвързан от вида и срока на наказанието, така, както те са определени с присъдата на чуждестранния съд. Ето защо, той не може суверенно да преценява обстоятелствата от значение за индивидуализацията на наказанието. Това вече е било сторено с присъдата, предпоставяща трансфера на осъденото лице и следователно българският съд няма компетентността да я ревизира, пререшавайки отново този въпрос. Законосъобразно е определен режимът на изтърпяване на наложеното на осъдения У. наказание лишаване от свобода- общ, на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС. За разлика от начина на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, правомощието за определяне на режима на неговото изпълнение се явява акцесорно за решаващия съд и то произтича от решението му по основния въпрос в производството- дали привежда в изпълнение наказанието, наложеното с приетата вече чуждестранна присъда, съгласно чл. 457, ал. 3 НПК, или отхвърля искането, с което е сезиран. Когато определя първоначалния режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, съдът прилага националното законодателство, доколкото то не противоречи на приложимия международноправен акт (чл. 462 НПК). Съдебният акт в тази си част не противоречи на КТОЛ и конкретно на чл. 10 от същата. От съдържанието на посочената разпоредба следва, че при продължаване изпълнението на наказанието, изпълняващата държава е обвързана с правния характер и срока на наказанието, както те са определени от осъдилата държава, но не и с режима на неговото изтърпяване. Именно поради така установеното международно задължение за държавата, правната уредба на обсъжданата процедура за трансфер на осъдени лица- чл. 457, ал. 3 НПК изрично възлага на компетентния съд определянето единствено на първоначалния режим на изтърпяване на наказанието, съобразно действащото национално законодателство. Законосъобразно е приложена разпоредбата на чл. 457, ал. 5 НПК и при изпълнение на наказанието е приспаднато времето, през което осъденият У. е бил задържан под стража на територията та Чешката република и в Р България. В заключение, като прие, че искането на осъдения М. М. У. е неоснователно, съобразно правомощията си по чл. 425, ал. 1 НПК, ВКС в настоящия си състав прие, че същото следва да бъде оставено без уважение. Констатираната частична незаконосъобразност относно приетата като съответстваща на правната квалификация на престъплението по присъдата, според българския НК с влезлия в сила съдебен акт- по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК, вместо по чл. 128, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК, не може да бъде отстранена нито от ВКС в настоящото производство, нито по пътя на отмяната по реда на възобновяването и връщане на делото за ново разглеждане, тъй като това би влошило наказателно-правното положение на осъдения, по чиято жалба е инициирано и се е развило както въззивното производство пред САС, така отново по негово искане е образувано и настоящото производство пред ВКС. Не съставлява основание за отмяна по реда на възобновяването и наименованието на съдебния акт, с който се е произнесъл ОС-Благоевград- решение, вместо определение. Съобразно препращащата норма на чл. 44, ал. 11 ЗЕЕЗА, първоинстанционният съд дължи произнасяне по реда на чл. 457, ал. 2-5 НПК. Предвиденият съгласно чл. 457, ал. 3 НПК съдебен акт е определение. Доколкото обаче първоинстанционният съдебен акт е постановен при стриктното съблюдаване на процедурата, уредена от Глава тридесет и шеста НПК, при спазване на правата на страните в производството и съдържа всички изискуеми реквизити на определение, нарушението няма характера на съществено, поради което и самостоятелно не налага отмяна по реда на възобновяването на наказателни дела на постановеното влязло в сила решение, на обсъжданото основание. Воден от изложените съображения и на основание чл.425, ал. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения М. М. У., от [населено място], за възобновяване на НЧД № 133/ 2019г., по описа на Окръжен съд- Благоевград, Наказателно отделение, 11 състав, и отмяна на влязлото в сила решение № 1196 от 12. 03. 2019г., постановено по същото дело. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: