О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 289 [населено място], 12.05.2021 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди и двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1932 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Н. С. К. против решение № 1237/15.06.2020г. по т.д.№ 5899/2019г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение №5947/07.08.2019 г. гр.д.№ 8630/2017 г.на СГСе отхвърлен предявеният от касатора против К. Х. К. иск по чл.422 от ГПК за признаване за установено, че в полза на ищеца съществува вземане срещу ответника в размер на 50 000 лева по Запис на заповед от 25.11.2013 г., за която сума е издадена Заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 от ГПК по ч.гр.д.№68784/2016 г. на СРС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.11.2016 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се поддържа становище за основателност на предявения иск и за неправилност на въззивното решение. Обосновават се предпоставки по чл. 280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията К. Х. К. оспорва касационната жалба в подадения от него писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и 2 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че със запис на заповед, издаден на 25.11.2013г. К. К. с посочена л.к.№165922388, изд. на 26.02.2000г. от МВР С. и адрес: [улица], №75, бл.10 като издател се е задължил неотменимо да заплати на касатора сумата 50 000 лв. на падеж 25.11.2014г. Установено е, че текстът е изпълнен ръкописно, като под заглавието „Запис на заповед“ има добавка „за заем“. В текста на документа изрично е посочено, че „с настоящия запис на заповед” издателят неотменимо се задължава да плати на Н. С. К. с посочена лична карта и адрес [населено място],[жк], блок 511, вх.А, ап.5 - сумата от 50 000 лева /цифром и словом/. Положен е саморъчен подпис на издателя на документа - след текста на ценната книга. Според САС доказано е било наличието на каузални правоотношения, обезпечени с процесния запис на заповед, по три договора за заем между страните, като ответникът не е твърдял и и не доказал да е върнал заетите суми. Чрез съдебно-графическа експертиза е било установило, че подписът за издател в Записа на заповед от 25.11.2013г. е изпълнен след изписването на многоточие, т.е. подписът не е положен върху празен лист. За основателно е било счетено възражението за нищожност на процесния запис на заповед поради липса на място на издаване така, както предписва чл.535, т.6 от ТЗ. Според САС липсата на вписан адрес или съвкупността от данни за населено място, улица, номер, сграда, апартамент и други като част от реквизитите "място на плащане" и/ или "място на издаване" е равнозначна на липса на самите реквизити и опорочава менителничния ефект до степен на нищожност. Точното вписване на адреса произтича от характера на менителничното задължение. Действително, законодателят допуска преодоляване на непълнота по отношение на мястото на издаване на записа на заповед чрез уредената в ал.4 на чл.536 ТЗ презумпция, според която, при липсата на посочения реквизит, за място на издаване се смята мястото, посочено до името на издателя. В процесния случай обаче, до името на издателя САС е приел, че не е било посочено населено място, нито такова е посочено до подписа на издателя. До името на издателя е бил посочен единствено адрес: улица, блок, без да е посочено конкретно населено място. За неправилни са били преценени изводите на първоинстанционния съд, че липсата на посочения реквизит би могла да бъде преодоляна чрез установените в чл.536, ал.3 и 4 ТЗ презумпции, и по-конкретно, че мястото на издаване на процесния запис на заповед е мястото на издаване на личната карта на ответника, посочена в документа, а именно в [населено място]. САС е счел, че не е възможно да се направи връзка между мястото на издаване на документа за самоличност на издателя и мястото на издаване на ценната книга. Такава презумпция в закона не била предвидена. Необходимостта от вписване на адрес като част от реквизитите „място на плащане” и „място на издаване” произтичало от характера на менителничното задължение, породено от записа на заповед. Задължението по записа на заповед е търсимо и трябва да бъде изпълнено на означеното от издателя място на плащане, а ако то не е посочено– по аргумент от чл.536, ал.3 и 4 от ТЗ на мястото на издаване, съответно мястото, посочено до името на издателя.Това предполагало текстът на записа на заповед да е формулиран по начин, че още при издаването му да съществува абсолютна яснота относно конкретното място, в което при настъпване на падежа издателят и платец ще може да предложи и извърши плащане на обещаната парична сума, а поемателят да упражни насрещното си право да получи плащането като се легитимира с ценната книга. Неоснователно според САС е позоваването на касатора на разпоредбата на чл.31, ал.1 от Закона за българските лични документи, според която личните карти се издават и подменят от органите на МВР по постоянния адрес на лице, и в тази връзка, щом личната карта на издателя е издадена от МВР-С., то посочения адрес - улица, номер, блок се намира в [населено място], респ. това е мястото на издаване на записа на заповед по см. на чл.536, ал.4 ТЗ. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира при позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК два правни въпроса, които настоящата инстанция, с оглед разясненията по ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС прецизира в един правен въпрос: Как се прилага презумпцията на чл.536, ал.4 ТЗ при непълнота на посочване на място на издаване на записа на заповед? Твърди се и хипотеза на „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Правният въпрос е относим към произнасянето на въззивния съд, което е обусловило решаващите му спора правни изводи. Изпълнено е и соченото допълнително основание за достъп до касационно обжалване. Решение № 225/28.03.2014 г. по т.д. №948/2012 г. на ВКС, II т.о, на което е позовал САС разглежда проблема за вписване на място на издаване и място на плащане в различен контекст – на посочено в записа на заповед място на издаване, но без да е посочен административен адрес. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: Как се прилага презумпцията на чл.536, ал.4 ТЗ при непълнота на посочване на място на издаване на записа на заповед? На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1000 лв. Водим от което, ВКС О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1237/15.06.2020г. по т.д.№ 5899/2019г. на Софийски апелативен съд. УКАЗВА на касатора Н. С. К. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1000лв., като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено. След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: