Р Е Ш Е Н И Е № 51 гр. София, 13.02. 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми февруари през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Юлия Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 465 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 и чл. 293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б. срещу решение № 907/23.11.2010 г. по гр. дело № 908/2007 г. на Софийския апелативен съд, – в частите му, постановени по предявения от Е. М. Г. срещу касатора, иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди, а именно – в частите, с които решението от 05.03.2007 г. по гр. дело № 3585/2003 г. на Софийския градски съд е отменено в частта, с която този иск е отхвърлен за разликата над сумата 80 000 лв. до сумата 100 000 лв., вместо това е постановено осъждане на касатора да заплати на ищеца сумата 80 000 лв., представляваща обезщетение по този иск, като първоинстанционното решение е оставено в сила в същата част, с която този иск е отхвърлен за разликата над 80 000 лв. до пълния му предявен размер от 100 000 лв. С определение № 1484/24.11.2011 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване, с оглед проверка процесуалната допустимост на обжалваните части на въззивното решение, предвид наличието на очевидно и съществено противоречие между отменителния диспозитив – от една страна, и осъдителния и потвърдителния диспозитиви – от друга страна, които са постановени по иска за обезщетение за неимуществени вреди, каквото противоречие е налице и в мотивите към въззивното решение. Касационното обжалване е допуснато и по процесуалноправния въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – поради разрешаване на този правен въпрос от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащите на касационно обжалване части от въззивното решение и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваните части; в съдебното заседание на касационната инстанция тези доводи се доразвиват, като се излагат и такива за недопустимост. Ответникът по касационната жалба – ищецът Е. М. Г. не е подал отговор на жалбата в срока за това; не заявява становище и в откритото съдебно заседание. Отговор на формулирания от касатора процесуалноправен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, е даден с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., съдържаща задължителни за съдилищата указания по тълкуването и прилагането на закона. Там е прието, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, при извършената служебна проверката относно процесуалната допустимост на обжалваните части от въззивно решение, намира следното: С първоинстанционното решение, предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер 100 000 лв., е отхвърлен изцяло. С въззивната си жалба ищецът е обжалвал първоинстанционното решение изцяло. От изложеното в мотивите към решението на въззивния съд е видно, че той е формирал воля, че този иск е доказан и основателен до размер 80 000 лв., като в останалата му част до пълния предявен размер от 100 000 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Същевременно от въззивния съд е формирана и воля, че с оглед частичното несъвпадане на изводите на въззивната инстанция с крайния извод на първоинстанционния съд, обжалваното решение на последния следва да бъде отменено в частта му, в която искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 80 000 лв. до сумата 100 000 лв. (която разлика възлиза на сумата 20 000 лв.), както и че ответникът (касаторът) следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер 80 000 лв. В мотивите е изложено и че в частта, в която искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 80 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв., първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Така формираната воля на въззивния съд, макар и противоречива, е точно и ясно изразена в самото въззивно решение – в диспозитива му (цитиран по-горе), при наличие и в него на същото очевидно и съществено противоречие (както е посочено по-горе и в определението по чл. 288 от ГПК). В този смисъл, не е налице несъответствие между формираната воля на съда, видна от мотивите към решението му, и нейното външно изразяване в самото решение – неговия диспозитив; не е налице и грешка в пресмятането (аритметична грешка). Поради това в случая не е налице очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 192, ал. 2 от ГПК от 195 2г. (отм.), по реда на който процесуален закон се е развило въззивното производство. Формираната и изразена воля в решението на въззивния съд, макар и противоречива, е ясна, – както относно уважаването на иска за обезщетение на неимуществени вреди за сумата 80 000 лв. и отхвърлянето му за разликата до пълния му предявен размер от 100 000 лв. – от една страна, така и относно едновременно постановените отмяна и оставяне в сила (потвърждаване) на отхвърлителното първоинстанционно решение в частта му за същата тази разлика от 20 000 лв. Поради това въззивното решение не се нуждае от автентично тълкуване, като и страните по делото не са искали такова по реда на чл. 194 от ГПК от 1952 г. (отм.). Въззивното решение не е и абсолютно неразбираемо, поради което не е и нищожно по смисъла на чл. 270, ал. 1 и ал. 2 от ГПК от 2007 г. Съществуващото в случая очевидно и съществено противоречие между отменителния диспозитив – от една страна, и осъдителния и потвърдителния диспозитиви – от друга страна, които са постановени по предявения по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди и по подадената от ищеца въззивна жалба – в частта й по този иск, не представлява и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което да води до неправилност, по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 от ГПК, на тези обжалвани части на въззивното решение. С така постановеното въззивно решение се е стигнало до процесуално нетърпим резултат, водещ до по-тежкия порок на съдебния акт, а именно – до процесуална недопустимост на обжалваните му части. Съображенията за това са следните: С подадената от ищеца въззивна жалба срещу цялото първоинстанционно решение, висящността на делото пред въззивния съд се е запазила изцяло, респ. – и по отношение на целия иск за обезщетение на неимуществени вреди. Поради това, въззивният съд е имал процесуално правомощие (едновременно право и задължение) да се произнесе досежно целия размер от 100 000 лв. на този иск. Такова произнасяне е налице – с постановеното осъждане на ответника-касатор да заплати на ищеца сумата 80 000 лв. и с постановеното потвърждаване (оставяне в сила) на отхвърлителното първоинстанционно решение в частта му за разликата над тази сума до пълния предявен размер на иска от 100 000 лв., които два диспозитива (две части) на въззивното решение не са в противоречие помежду си. Тъй като обаче въззивният съд е втора по ред съдебна инстанция по съществото на правния спор, той дължи произнасяне не само по иска, а и по въззивната жалба. В случаите, когато въззивният съд достига до краен извод, различен от този на първоинстанционния съд, въззивната инстанция с решението си следва да отмени първоинстанционното решение, уважавайки по този начин въззивната жалба, и едва тогава въззивният съд има процесуалната възможност да постанови новото въззивно съдебно решение по съществото на спора, което е обратно като краен резултат, спрямо отмененото първоинстанционно решение. Поради това в тези случаи отмяната на първоинстанционното решение, т.е. уважаването на въззивната жалба, е безусловно необходимо процесуално условие (предпоставка) за постановяването на въззивното решение – в частта му, с която спорът по същество се решава по различен начин. В случаите, когато е налице само частично несъвпадане на крайните изводи на първата и на въззивната съдебни инстанции (както в настоящия случай), отмяната на първоинстанционното решение, като необходимо процесуално условие (предпоставка) за постановяването на новото въззивно решение по съществото на спора (което само частично е в обратен смисъл), следва да е налице по отношение на съответната част от първоинстанционното решение, досежно която е налице несъвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции по съществото на спора. В разглеждания случай обаче, това безусловно необходимо процесуално условие (предпоставка) не е налице – като не е постановил с решението си по въззивната жалба на ищеца, отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение в частта му за сумата 80 000 лв., въззивният съд не е имал процесуалната възможност да уважава иска за обезщетение за неимуществени вреди за тази сума. Поради това, в осъдителната му част за сумата 80 000 лв., въззивното решение се явява процесуално недопустимо. То е недопустимо и в останалите му обжалвани части – отменителната и потвърдителната. С тях въззивният съд едновременно е отменил и е оставил в сила една и съща част от отхвърлителното първоинстанционно решение – досежно разликата над сумата 80 000 лв. до сумата 100 000 лв. Това двукратно и същевременно противоречиво произнасяне (при постановени взаимноизключващи се диспозитиви) спрямо една и съща част от първоинстанционното решение, несъмнено е процесуално нетърпимо и недопустимо – също стоящо извън процесуалните правомощия на въззивната съдебна инстанция. От гореизложеното следва, че с така постановеното въззивно решение – в обжалваните му части, се е стигнало до процесуално недопустимо произнасяне от въззивния съд, както по предявения по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ за обезещение за неимуществени вреди в размер 100 000 лв., така и по подадената от ищеца въззивна жалба – в частта й по този иск. Това налага – при съответно приложение на чл. 270, ал. 3, изреч. 3, във вр. с чл. 293, ал. 4, предл. 2 от ГПК, – обезсилване на обжалваните недопустими части от въззивното решение и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане и постановяване от друг негов състав на допустим съдебен акт по предявения по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди за сумата 100 000 лв. и по подадената въззивна жалба – в частта й по този иск. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се съобрази и с посочената по-горе практика на ВКС, а именно – със задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. – относно разрешаването на поставения в настоящото касационно производство процесуалноправен въпрос, обуславящ изхода на правния спор по делото. Пред касационната съдебна инстанция страните не са претендирали присъждане на разноски по делото. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 907/23.11.2010 г. по гр. дело № 908/2007 г. на Софийския апелативен съд, – в обжалваните му части, постановени по предявения от Е. М. Г. срещу П. на Р. Б., иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди, а именно – в частите, с които решението от 05.03.2007 г. по гр. дело № 3585/2003 г. на Софийския градски съд е отменено в частта, с която този иск е отхвърлен за разликата над сумата 80 000 лв. до сумата 100 000 лв., вместо това е постановено осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 80 000 лв., представляваща обезщетение по този иск, като първоинстанционното решение е оставено в сила в същата част, с която този иск е отхвърлен за разликата над 80 000 лв. до пълния му предявен размер от 100 000 лв.; ВРЪЩА делото на Софийския апелативен съд за ново разглеждане и постановяване от друг негов състав на допустим съдебен акт по предявения по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди за сумата 100 000 лв. и по подадената въззивна жалба – в частта й по този иск. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.