2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 44 София, 17.01.2011 година Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на трети януари две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Върбанова ЧЛЕНОВЕ: Камелия Ефремова Бонка Йонкова изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 803/2010 година Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. фонд, гр. София против определение № 740 от 27.05.2010 г. по ч. гр. д. № 560/2010 г. на Пловдивски апелативен съд. С обжалвания акт е отменено определение № 14 от 08.02.2010 г. по гр. д. № 172/2009 г. на С. окръжен съд за прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на Софийски градски съд, като делото е върнато за разглеждане на С. окръжен съд. В частната касационна жалба се поддържа, че определението е неправилно поради необоснованост и противоречие с материалния и процесуалния закон. Развити са подробни съображения срещу изводите на въззивния съд относно приложимостта на разпоредбите на чл. 113 ГПК във връзка с § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Кодекса за застраховането. Аргументирано е становището, че тези норми в случая не могат да намерят приложение, тъй като отговорността на Г. фонд произтича от закона, а не от застрахователен договор, поради което ищците нямат качеството “потребител на застрахователни услуги” и затова не могат да се ползват от привилегията на чл. 113 ГПК за избор на местна подсъдност. Допускането на касационното обжалване на атакуваното определение е обосновано с твърдението, че актът съдържа произнасяне по въпроса за обжалваемостта на определението на въззивния съд, постановено във връзка с възражение за местна неподсъдност на спора, както и по въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл. 113 ГПК за избор на местна подсъдност в хипотезата, когато искът по чл. 226, ал. 1 КЗ е предявен срещу Г. фонд. По отношение и на двата поставени въпроса се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по втория въпрос е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Ответниците по частната касационна жалба – Ф. К. Е. и К. М. К., двамата от гр. М. – не заявяват становище по същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Определението, с което се решава въпроса за подсъдността на съдебния спор, е акт от категорията на предвидените в чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, поради което същото подлежи на касационно обжалване. Доколкото преценката за допустимостта на частната касационна жалба, включително и за допустимостта на самото обжалване, е задължителна част от произнасянето на касационната инстанция, то същата не може да бъде релевирана като въпрос, обуславящ допускането на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това, като относим към предпоставките на посочената норма следва да бъде обсъждан единствено другият поставен от частния касатор въпрос – приложима ли е разпоредбата на чл. 113 ГПК за избор на местна подсъдност в хипотезата, когато искът по чл. 226, ал. 1 КЗ е предявен срещу Г. фонд. За да отмени първоинстанционното определение, с което С. окръжен съд е прекратил образуваното пред него производство по искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ, предявени от Ф. К. Е. и К. М. К., двамата от гр. М. срещу Г. фонд, гр. София, като е изпратил същото по подсъдност на Софийски градски съд, въззивната инстанция е приела, че местната подсъдност на настоящия спор следва да бъде определена съобразно специалната разпоредба на чл. 113 ГПК, тъй като се касае за искове на потребители на застрахователни услуги по смисъла на § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Кодекса за застраховането. С оглед мотивите на атакуваното определение, настоящият състав намира, че касационното обжалване на същото следва да бъде допуснато. Поставеният от частния касатор въпрос се явява значим за конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради това, че решаването му е обусловило извода относно местната подсъдност на спора. По отношение на този въпрос е осъществено едно от поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Наличието на същото произтича от обстоятелството, че създадената от ВКС практика по приложението на чл. 113 ГПК във връзка с § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Кодекса за застраховането касае хипотезата, когато искът по чл. 226, ал. 1 КЗ е предявен срещу застрахователя по застраховка “Гражданска отговорност”, но липсва такава практика за случаите, когато искът е предявен срещу Г. фонд. Като недоказано следва да се прецени другото поддържано от частния касатор основание – по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Доколкото представените в тази връзка съдебни актове не съдържат данни за влизането им в сила, същите не представляват “практика на съдилищата” по смисъла на т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и не могат да обосноват наличието на това основание. По основателността на частната касационна жалба: Настоящият състав намира за неправилно застъпеното от въззивния съд становище, че при пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ е приложима изборната подсъдност, предвидена в чл. 113 ГПК. Отговорността на Г. фонд за заплащане на обезщетение на увредените от пътно-транспортно произшествие лица произтича от самия закон, а не от договор за застраховка. Напротив, точно липсата на такъв договор е задължително условие, за да бъде ангажирана гаранционната отговорност на фонда. С оглед на това, че липсва сключена застраховка “Гражданска отговорност” от страна на виновния за произшествието водач на моторно превозно средство, лицата, претърпели вреди от това произшествие, не могат да бъдат определени като ”потребители на застрахователни услуги” по смисъла на изричната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Кодекса за застраховането. Това налага съответно и извода, че нормата на чл. 113 ГПК за изборна местна подсъдност по настоящ или постоянен адрес на потребителя е неприложима в хипотезата на предявен пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ срещу Г. фонд. Местната подсъдност на този иск следва да бъде определена по общото правило на чл. 108, ал. 1, изр. 1 ГПК – т. е. местно компетентен е винаги Софийски районен, респ. Софийски градски съд /в зависимост от цената на иска/, тъй като седалището на Г. фонд е в гр. София /чл. 287, ал. 1 КЗ/. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилен акт, който следва да бъде отменен, а делото – изпратено за разглеждане на Софийски градски съд. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ определение № 740 от 27.05.2010 г. по ч. гр. д. № 560/2010 г. на Пловдивски апелативен съд, вместо което постановява: ИЗПРАЩА делото за разглеждане на Софийски градски съд. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: