1 Р Е Ш Е Н И Е № 486 гр. София, 10 март 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на пети декември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Блага Иванова Мина Топузова при секретар Мира Недева и в присъствие на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1406 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Танжу Ведат Сами, чрез защитника му адвокат Р. К. от АК – [населено място], срещу решение № 101 от 15 юли 2014 година на Варненския апелативен съд, по внохд № 90 / 2014 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 6 от 31 януари 2014 година на Разградския окръжен съд, постановена по нохд № 268 / 2013 година по описа на този съд. В жалбата, от името на подсъдимия Сами, защитата е релевирала всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Конкретните причини за недоволството на подсъдимия и неговия защитник от въззивния съдебен акт са свързани с допуснати, според защитата, нарушения на процесуалните правила, ограничили правото на защита на подсъдимия в досъдебната фаза на процеса, със заявени недостатъци в мотивите на присъдата и в решението на въззивния съд при анализа и оценката на доказателствената съвкупност и формираните в резултат на тази дейност изводи по фактите – най-вече относно механизма на причиняване на смъртта на пострадалата и причинно-следствената връзка на действията на подсъдимия с настъпилия вредоносен резултат. Всичко това е довело до неправилно приложение на закона при ангажиране на наказателната му отговорност поради игнориране на възможна хипотеза за отговорност по чл. 124 от НК или за отпадане на отговорността при условията на чл. 15 от НК. Конкретните възражения ще бъдат обобщени и обсъдени по-долу в решението. С жалбата се претендира, алтернативно, отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия Танжу Сами по повдигнатото му обвинение при приложение на чл. 15 от НК или връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалния закон. Заявена е и възможност за намаляване на наложеното на подсъдимия наказание с оглед неговата явна несправедливост. В отговора на касационната жалба, подаден от частните обвинители и граждански ищци В. и Е. К., същите изразяват становище за неоснователност на жалбата и за правилност и законосъобразност на решението на въззивния съд. Отразено е и виждането им, че за извършеното от подсъдимия Танжу Сами престъпление, следва да му бъде наложено наказание доживотен затвор без замяна. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателят-подсъдим Танжу Ведат Сами участва лично и със защитника си адвокат К., който поддържа касационната жалба при ангажираните в нея отменителни основания и изложени в тяхна подкрепа доводи. Идентично становище изразява и подсъдимият Сами в рамките на упражненото от него право на лична защита, като моли съда за определяне на по-леко наказание. Частните обвинители и граждански ищци К. участват лично и с повереника си адвокат М., който заявява неоснователност на касационната жалба, поради липса на допуснати в хода на процеса нарушения на процесуалните правила и на закона, и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата на подсъдимия и оставянето й без уважение, при подробно изложени съображения за това. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С атакуваното въззивно решение е потвърдена изцяло присъдата на първоинстанционния съд, с която подсъдимият Танжу Ведат Сами е признат за виновен в това, че на 19/20. 04. 2013 година, в землището на [населено място], местност „Айорман”, умишлено е умъртвил Надежда Е. М. от същия град, поради което и на основание чл. 115 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на деветнадесет години лишаване от свобода, които да изтърпи при първоначален „строг” режим”, в затвор. Зачетено е предварителното му задържане в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 28. 04. 2013 година. Осъден е да заплати на всеки от гражданските ищци – В. К. и Е. К., обезщетения за причинени неимуществени вреди в размер на по 100 000 (сто хиляди) лева, заедно със законните последици. Присъдени са направените по делото разноски и дължима държавна такса, като са възложени в тежест на подсъдимия Сами. Постановено е и надлежно разпореждане с веществените доказателства по делото. Внимателният прочит на касационната жалба на подсъдимия Сами дава основание за извода, че акцентът в нея е поставен върху заявените нарушения на процесуалните правила, изразяващи се обобщено в следното: - делото е разгледано от незаконен състав на първоинстанционния съд, поради нарушаване на изискването на чл. 72, ал. 2 от ЗСВ относно избора на участващите в състава съдебни заседатели; - на досъдебното производство е нарушено правото на защита на подсъдимия Сами и правата на неговия защитник; - съдебният състав на първоинстанционния съд е излязъл извън рамката на обвинението, очертана с внесения в съда обвинителен акт, приемайки за установени факти, които не са инкриминирани в акта; - двете предходни съдебни инстанции са обсъдили превратно експертните становища относно причините и механизма на причиняване на смъртта на пострадалата, а това е довело до неправилни изводи по приложимия материален закон и отхвърляне на хипотезите на чл. 124 и чл. 15 от НК. Всички тези нарушения на процесуалните правила, според защитата на подсъдимия, са ограничили правото му на защита и са компрометирали изводите на предходните инстанции както по фактите, така и по правото. Наложеното на подсъдимия Сами наказание, определено близо до предвидения в закона максимум, е явно несправедливо, защото не отчита редица обстоятелства, подробно изброени, които ще бъдат обсъдени по-долу в решението. ВКС намира касационната жалба за частично основателна. Преди всичко следва да се отбележи, че касационната жалба има характера и съдържанието на въззивна такава. Това би било оправдано, ако въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 314, ал. 1 от НПК за цялостна проверка на първоинстанционната присъда и по чл. 339, ал. 2 от НПК за изчерпателност при отхвърляне доводите срещу първоинстанционния съдебен акт, каквато констатация в случая ВКС не прави. Макар въззивният съдебен акт да се отличава с известна лаконичност в отговор на направените възражения, мотивите към първоинстанционната присъда обаче са аналитични и убедителни и това позволява на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда. При това положение, въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на присъдата, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата. І. Извършената от ВКС проверка по възраженията в жалбата на подсъдимия Сами установи, че в процесуалната дейност на разследващите органи и на съда, не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла, вложен в чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Спазването на правилата е гаранция за формалната и логическа правилност на вътрешното съдийско убеждение на въззивния съд и поради това то няма как да бъде ревизирано от ВКС. 1. Възражението на защитата за разглеждане на делото на първа инстанция от незаконен състав следва да бъде обсъдено преди останалите, доколкото наличието му би представлявало процесуално нарушение от категорията на „абсолютните” и би било безусловно основание за отмяна на присъдата. ВКС не намира потвърждение на това възражение в данните по делото. Съдебното производство е надлежно образувано и администрирано, приложен е протокол за избор на съдия-докладчик и съответно разпореждане по чл. 252 от НПК. Действително, липсва изрично отразяване на начина на избиране на съдебните заседатели – членове на конкретния съдебен състав, но няма никакви основания да се приеме, че при формиране на състава са пренебрегнати разпоредбите на „Вътрешни правила за избор на съдебни заседатели при Окръжен съд – Разград...”, приети от Общо събрание на съдебните заседатели и утвърдени от административния ръководител на съда. В Раздел І, т. 10 от същите, подробно е разписана процедурата за попълване на всеки съдебен състав и тя предвижда „За всеки съдебен състав на принципа на случайния избор, чрез програмата за управление на съдебните дела „САС” - „Съдебно деловодство”, функция „Разпределение на съдебни заседатели”, се определят съдебните заседатели. Същите са зададени като допустими (след положена клетва) в базата данни на „Съдебно деловодство” – класификатор „Участници в съдебния процес”, категория „Съдебен заседател” ...” и пр. Създаденият с Правилата и прилаган в съда ред е законосъобразен и напълно съответен на разпоредбата на чл. 72, ал. 2 от ЗСВ. Регулирането на дейността относно избора, организацията и възнагражденията на съдебните заседатели се извършва по този начин и с такива вътрешни правила, след обявяване за противоконституционна на разпоредбата на чл. 75 от ЗСВ, с Решение № 10/2011 година на КС на РБ, което има за последица отмяната на съществуващата до този момент Наредба за съдебните заседатели, приета от ВСС и прилагана в съдилищата в страната. Информацията за реда за избора на съдебните заседатели за всеки съдебен състав е публично достъпна, вкл. на електронната страница на Окръжен съд – Разград. Така че, данните по делото не дават каквито и да било основания да се твърди незаконосъобразно формиране на съдебния състав, разгледал делото като първа инстанция. 2. На следващо място, в касационната жалба са заявени допуснати в хода на разследването съществени нарушения на процесуалните правила, накърняващи правото на защита на подсъдимия Сами, защото на същия не е осигурена надлежна защита от упълномощен от него адвокат, а е назначен служебен защитник по реда на ЗПП. Данните по делото не сочат на допуснати нарушения на процесуалните правила, ограничили правото на защита на подсъдимия Сами. Досъдебното производство е започнало на 21. 04. 2013 година с първото действие по разследването – претърсване в дома на подсъдимия (т. 1, л. 5 от ДП). Наказателното преследване към този момент се е водило с оглед престъпление по чл. 142, ал. 1 от НК, осъществено от неизвестен извършител (т. 1, л. 1 от ДП) и образувано по повод молба на В. К. (майка на пострадалата) за издирване на изчезналата й дъщеря (т. 1, л. 2 от ДП). След няколкодневно укриване, на 26. 04. 2013 година подсъдимият е задържан за срок от 48 часа по ЗМВР (заповед и постановление на л. 22-24, т. 2 от ДП). Снети са му саморъчни обяснения (т. 1, л. 3 от ДП), с изричното му писмено съгласие е извършено освидетелстване (т. 1, л. 33 от ДП), направено е претърсване и изземване на вещи в дома му (т. 1, л. 26 от ДП), както и оглед на местопроизшествието, посочено от подсъдимия (т. 1, л. 39 от ДП). Непосредствено след задържането му, с подсъдимия са проведени „беседи” от страна на полицейските служители и свидетели по делото Ц. и К. (разпити в с. з. на 30. 01. 2014 година, протокол на л. 116 и сл. от нох дело). На 28. 04. 2013 година Танжу Сами е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 115 от НК – умишлено умъртвяване на пострадалата Надежда М. (постановление на л. 1, т. 2 от ДП) и е извършен съответен разпит в това му качество. Тези действия са извършени при участието на адвокат М. Е. от АК – [населено място], който е поискан, определен и назначен на същата дата по реда на ЗПП (л. 3-6, т. 2 от ДП). С участието на този защитник е проведен и разпит на подсъдимия Танжу пред съдия на 28. 04. 2013 година (т. 2, л. 8-11 от ДП). В тази връзка следва да се отбележи, че по делото е приложена декларация, в която подсъдимият е отразил, че желае да се възползва от правото си „... по точка две...” (от декларацията), според която е запознат с правото си да откаже да ангажира договорен адвокат и да пожелае адвокатска защита, предоставена от служебен защитник (т. 2, л. 2 от ДП). Приложена е и писмена молба от адвокат Кр. К. от 29. 04. 2013 година, с пълномощно към нея от 26. 04. с. г., за упълномощаването му от подсъдимия Сами с правата на негов защитник (т. 2, л. 12-13 от ДП). Несъмнено, участието на защитник на подсъдимия в производството е било задължително, поради наличието на предпоставките по чл. 94, ал. 1, т. 6 от НПК. В тази хипотеза съответният орган е длъжен да направи необходимото за осигуряване на служебен защитник по реда на ЗПП, което в случая е сторено. Подсъдимият не би могъл да откаже участието на този защитник, освен ако сам не си упълномощи защитник. Няма данни по делото подсъдимият Сами да е възразил на това или друго основание срещу назначения му за служебен защитник адвокат Е.. Извършените с участието на последния процесуално-следствени действия могат и следва да бъдат определени като надлежни и годни от процесуална гледна точка. Веднага след известяването за извършеното упълномощаване, договорният защитник е встъпил в производството и служебният защитник е преустановил участието си. При тези данни по делото и изложените във връзка с тях съображения, настоящият състав намира, че на досъдебното производство не са допуснати нарушения на процесуалните правила във връзка с осигуряването на подсъдимия Сами на надлежна защита в пълния й обем. Извън това, следва да се отбележи принципното положение, че нарушение на процесуалните правила (ако и когато бъде установено такова), което не може да бъде отстранено при евентуално ново разглеждане на делото, не съставлява основание за отмяна на присъдата. 3. На следващо място, в касационната жалба се възразява участието в процеса, в качеството им на свидетели, на полицейските служители Ц. и К., провели „беседи” с подсъдимия непосредствено след задържането му при условията и регламента на ЗМВР, което е станало на 26. 04. 2013 година. ВКС неведнъж е имал повод да изрази становището си, че процесуалният закон, както и правната наука, не познават такова процесуално-следствено действие. Провежданите „беседи” с подсъдимия веднага след задържането му на основание ЗМВР и преди подсъдимия да има все още каквото и да било процесуално качество, по същността си не са нищо друго освен предварително снети обяснения от задържаното лице, по отношение на което има данни и съмнение да е съпричастно към извършено престъпление, с цел получаване на информация за начало и насоки на разследването, за разработване на следствени версии и работа „по гореща следа”. Тези действия се извършват от лица, които не са разследващи органи по смисъла на НПК, а са полицейски служители и участници в екипа, който работи по случая. Поради това те нямат никакво процесуално качество в досъдебната фаза на процеса, а проведените от тях разговори с подсъдимия не са доказателствено средство. Настоящият случай е именно такъв и затова не е съществувала процесуална пречка за разпита на полицейските служители в качеството на свидетели. Депозираните от тях показания са надлежен доказателствен източник и съдържащите се в тях факти и обстоятелства могат и следва да бъдат ценени наред с останалите от доказателствената съвкупност и да бъдат поставени в основата на съдебния акт, доколкото направената оценка сочи на тяхната достоверност. В показанията им са изнесени възприетите от тях факти в рамките на проведените разговори с подсъдимия Сами. Оценката за тяхната достоверност няма причини да не бъде споделена, още повече, че тя зачита съдържанието и на други доказателствени източници, като протокол за оглед от 28. 04. 2013 година, данните, съдържащи се в показанията на свидетелите К., К., А., С. (относно конфликтните отношения между подсъдимия и пострадалата), Г. и Н. (относно виковете на пострадалата в близост до свинекомплекса през нощта на инцидента), както и тези от СМЕ за причинените на пострадалата увреждания. Затова, неоснователно се възразява в жалбата, че съдът е използвал като доказателствени източници показанията на посочените свидетели. Тези показания не са третирани като доказателства, а като доказателствени средства. Те са възпроизвели доказателствения факт – предпроцесните изявления на подсъдимия за неговата съпричастност към инкриминираното деяние. Този доказателствен факт (на признанието) е производно доказателство и е включен в процеса не с цел да бъдат подменени първични доказателства, а с оглед проверката на същите. Служителите на МВР, ангажирани с оперативна работа преди или по време на наказателния процес, не са участници в самата процесуална дейност и не попадат в рамките на забраната по чл. 118, ал. 1 от НПК. Тяхната евентуална заинтересованост от разкриване на престъплението подлежи на отчитане и внимателна преценка в рамките на осъществяваната от съда дейност по проверка и оценка на доказателствените източници по делото, наред с всички останали такива. Съгласно чл. 117 от НПК, със свидетелски показания могат да се установяват всички факти, които свидетелят е възприел и които допринасят за разкриване на обективната истина, в това число и извънпроцесуални изявления на други лица, включително и на такива, които в рамките на конкретния наказателен процес по-късно придобиват процесуалното качество на обвиняеми, стига да са лично възприети. 4. Не биха могли да бъдат споделени възраженията на защитата за „излизане извън рамките на обвинението” с обсъждането на факти и обстоятелства, които са извън предмета на доказване, очертан с внесения за разглеждане в съда обвинителен акт. Възраженията касаят установените по делото данни за наличие в кръвта на пострадалата М. на минимално като концентрация съдържание на алкохол и амфетамини (С., експерти С. и Хаджидечева, т. 3, л. 33, л. 38 от ДП) и начина, по който са обсъждани и интерпретирани тези данни в мотивите на присъдата. Следва да се отбележи, че тези факти са отразени като част от инкриминираната фактология в обвинителния акт (л. 4, абз. 3 от същия) и са коментирани от съда (л. 15-16 от мотивите на присъдата, л. 5 от решението), но не и като елемент на престъпния състав и без формираните изводи да повлияят по какъвто и да било начин преценката на съда за приложимия материален закон. Известно е, че фактическите и правни рамки на обвинението се очертават с обвинителния акт и те обвързват съда по въпросите по чл. 102 от НПК – извършено ли е съставомерно деяние и извършено ли е то виновно от подсъдимия, като ангажираната му наказателна отговорност не може да надхвърля обвинението. Нито едно от тези принципни положения не е нарушено в конкретния случай, поради което доводите на защитата няма как да бъдат споделени. 5. На следващо място, защитата на подсъдимия Сами възразява извършения от съда анализ на констатациите и заключенията на двете СМЕ (основна и допълнителна) относно причините за смъртта на пострадалата М. и наличието на противоречия в тях, които не са отстранени по предвидения в закона ред. Възраженията не намират опора в данните по делото. Първоначалната СМЕ (експерти д-р С. и д-р Д.,, т. 3, л. 2 от ДП) е назначена с постановление на разследващия полицай от 28. 04. 2013 година и е имала основно за задача да се произнесе за причините и времето на настъпване на смъртта на пострадалата. Допълнителната СМЕ, извършена от д-р Д., разширява изследването с посочване броя на нанесените на пострадалата удари и причинно-следствената им връзка с настъпилата смърт, както и наличието на наркотично вещество в кръвта на пострадалата. Експертите са защитили заключенията си в с. з. на 29. 11. 2013 година (протокол на л. 63 и сл. от нох дело), като са отговорили и на всички поставени им от страните въпроси. Заключенията са приети от съда като пълни и ясни, без оспорване и възражения от страните. Внимателният прочит на експертизите не дава основание за извод за налични противоречия в техните констатации и изводи. Броят на нанесените удари по главата на пострадалата и точната им локализация са дефинирани пълно, ясно и прецизно от експертите, като подробно е изяснен механизмът на настъпване на смъртта на пострадалата, а именно - като непосредствен резултат от счупването на носните кости, довело до обилно кръвотечение от носа, аспирация на кръв и механична асфикция. В отговор на поставените им въпроси експертите подробно са изяснили нарушението на гълтателния рефлекс, наличието на минимални количества алкохол и амфетамини в кръвта на пострадалата, които практически могат да се ценят като липса на повлияване и т.н. В заключение, следва да се отрази констатацията, която ВКС прави, че доказателствата по делото, произтичащи от всички доказателствени източници, са проверени от предходните съдебни инстанции за достоверност и относимост, взаимна връзка и противоречивост. Правилата, гарантиращи формалната и логическа правилност на вътрешното съдийско убеждение на инстанциите по същество, са спазени. Формираните от съда изводи по фактите имат своята надлежна и достатъчна доказателствена основа. Релевираното отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК не е налице. ІІ. Към надлежно установените по делото факти е приложена съответната материално-правна норма, което обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт. Твърденията на защитата в касационната жалба за съставомерност на деянието по чл. 124 от НК или за наличие на хипотезата на чл. 15 от НК, няма как да бъдат споделени и основание за това дават установените факти за броя, интензитета и мястото на нанесените от подсъдимия на пострадалата удари в областта на главата, както и констатациите на СМЕ за тяхната последователност, характеристики, причинените увреждания и причинната връзка със смъртта на пострадалата М.. Би могло да се обобщи, че в резултат на нанесените й удари (основно този в областта на носа) пострадалата е получила счупване на носните кости, довело до обилно кървене. Известно време същата е поглъщала изтичащата кръв (видно от намерената около 100 мл кръв в стомаха), след което обаче е изгубила гълтателния си рефлекс (в резултат на изпадането й в безсъзнание поради нанесените й травматични увреждания в областта на главата, лицето и шията), кръвта е навлязла в дихателните пътища и е предизвикала механичната асфикция. Така че, при установените по делото данни, че са нанесени седем удара в областта на лицето и главата, довели до описаните в СМЕ счупване на носните кости, кръвонасядания, мозъчен оток, аспирация на кръв и асфикция, че ударите са били насочени в жизненоважна област на тялото и със сила и интензитет, причинили счупване и тежки контузии, вкл. на мозъка, правилно и законосъобразно съдът е приел наличие на обективиран от действията на подсъдимия Сами пряк умисъл за умъртвяване на пострадалата, а не просто нарушаване в някаква степен на телесния й интегритет. Възражението на защитата за приложение в случая на нормата на чл. 124 от НК не държи сметка за смисъла на закона и практиката по приложението му и не намира опора в доказателствата по делото. При така установените факти, хипотезата на чл. 15 от НК е неприложима. В тази насока първоинстанционният съд е изложил подробни съображения, базирани на установените по делото факти, които въззивният съд е утвърдил (л. 18 от мотивите на присъдата). ВКС не намира основание да не сподели тези съображения, доколкото те кореспондират с доказателствата по делото, със закона и съдебната практика. ІІІ. В подкрепа на заявената в жалбата явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, са наведени доводи за игнориране на обстоятелства, които следва да бъдат ценени като смекчаващи отговорността такива и за превратна оценка на други, които би следвало да получат също такава оценка. Акцентът е поставен върху оказаното от подсъдимия Сами съдействие на разследващите за посочване местонахождението на трупа на пострадалата, и изясняване на обстоятелствата на престъплението и направеното от него самопризнание. Игнорирано е, според защитата, здравословното му състояние и неправилно е преценена възможността за поправянето и превъзпитанието му. ВКС намира оплакването за основателно. Въззивният съд е определил наложеното на подсъдимия Танжу Сами наказание при условията на чл. 54 от НК и в рамките на предвиденото в закона, което определя неговата законосъобразност. Настоящият състав обаче не споделя изцяло изложените от предходните съдебни инстанции съображения при индивидуализацията на наказанието, основно направената оценка на обстоятелствата, посочени като смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия. Известно е, че решаващ фактор при индивидуализацията на наказанието по нашето наказателно право е тежестта на извършеното престъпление, т. е. справедливостта (арг. от чл. 35, ал. 2 и ал. 3 от НК). Затова и наказанието има преди всичко общопревантивен ефект. Обстоятелствата, които подлежат на оценка на плоскостта на степента на обществена опасност на деянието (чл. 54, т. 1 от НК) са свързани преди всичко с обективното отрицателно въздействие върху обекта на престъплението, обществените отношения и съзнанието на гражданите, т. е. от значение преди всичко са тежестта на причинения престъпен резултат, предизвиканите други несъставомерни последици, начинът и средствата на действие. Преценено в рамките на тази категория обстоятелства, конкретното деяние дава основание за оценката му като тежко. Причиненият престъпен резултат е смъртта на млада жена, предизвикана от подсъдимия брутално и безпричинно, егоцентрично мотивирана и спонтанно осъществена. Правилно са оценени и данните за извършеното от него през 2012 година престъпление по чл. 354а, ал. 5 от НК, за което е санкциониран по административен ред, както и недобрите му характеристични данни. Всичко това няма как да не бъде отчетено при индивидуализацията на наказанието в посока на определяне на по-тежко наказание. Останалите обстоятелства обаче, преценени и посочени в мотивите на присъдата (л. 20-21) и утвърдени във въззивното решение (л. 6) като отегчаващи отговорността на подсъдимия Танжу Сами, настоящият състав намира за неправилно оценени като такива. Става въпрос за поведението на подсъдимия непосредствено след задържането му, за констатациите и изводите на КСППЕ (д-р З. и психолог К.), за извода за невъзможност за неговото поправяне. Не е налице „...продължителен период от време ... в който подсъдимият решава да заведе полицаите на мястото...” - периодът е от 26. 04. до 28. 04. 2013 година, но по-съществено е, че първоначалният отказ на подсъдимия да сътрудничи на разследването по никакъв начин не може да утежнява отговорността му. Също така, не са формирани коректно и във връзка с изводите на КСППЕ констатациите на съда за „...особените характеристики на профила му ... че разкаянието при него е непознато ... и поведението на подсъдимия не подлежи на корекция...” - напротив, експертите изводи за подсъдимия са за интровертна личност, тревожен, конфликтен, неспокоен, подтиснат, склонен към негативни преживявания, впечатлителен, раним, със слаба воля, с трудности в адаптацията, емоционално неустойчив и склонен към афективни реакции, със слаба саморегулация и пр. Експертите го дефинират като личност със своеобразна личностова патология – психопатия, с характерови и поведенчески отклонения, нестабилен, труден, импулсивен (експертно изследване, т. 3, л. 49 от ДП). Или обобщено казано, установените по делото смекчаващи отговорността на подсъдимия Танжу Сами обстоятелства са младата му възраст, оказаното от него съдействие в разследването на престъплението, характеровите акценти, изразеното съжаление за стореното, вкл. и пред настоящата инстанция, а отегчаващите – предходните му неправомерни прояви, прецени на основата на неговата лична обществена опасност, нездравата му социална среда и недобрите характеристични данни, обсъдената по-горе конкретна тежест на извършеното престъпление. Претендираното от защитата на подсъдимия смекчаване на отговорността му при прилагане на хипотезата на чл. 55 от НК, няма как да бъде удовлетворено. Правилата на разпоредбата се прилагат по изключение, когато случаят е значително по-лек от типичните, обхванати от престъпния състав и справедливостта на отговорността би била компрометирана дори и с най-лекото, предвидено в закона наказание. Процесният случай не попада в посочената хипотеза и изводите за това намират опора в данните по делото за обстоятелствата, относими по чл. 36 и чл. 54 от НК, описани и обсъдени по-горе. Като неправилно е оценил част от обстоятелствата от кръга на тези по чл. 54 от НК и е игнорирал други, съдът е допуснал нарушение на закона, което обаче може да бъде отстранено от настоящата инстанция в рамките на правомощията й по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК. ВКС намира, че срокът на наложеното на подсъдимия наказание следва да бъде намален до размера на шестнадесет години лишаване от свобода, малко над средния размер, предвиден в закона и при отчитане на всички установени по делото и обсъдени по-горе обстоятелства от значение за индивидуализацията на наказанието. Така определено, наказанието удовлетворява критериите на чл. 54 от НК и изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. Промяната в срока на наказанието лишаване от свобода не изисква промяна и на постановения режим и място на изтърпяването му. В този смисъл следва да бъде изменен контролираният съдебен акт. Предвид изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 101 от 15 юли 2014 година на Варненския апелативен съд, по внохд № 90 / 2014 година, с което е потвърдена присъда № 6 от 31 януари 2014 година на Разградския окръжен съд, по нохд № 268 / 2013 година по описа на този съд, като н а м а л я в а наложеното на подсъдимия Танжу Ведат Сами наказание от деветнадесет години лишаване от свобода на шестнадесет години лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.