Ключови фрази
Неоснователно обогатяване * договор за наем * погасителна давност

Р Е Ш Е Н И Е

№.231

София, 11.08.2014 година

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в съдебно заседание на десети декември две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ

при участието на секретаря Лилия Златкова
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 678/2012 година

Производство по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 316 от 27.02.2012 г. по гр.д.№ 1670/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 672 от 18.02.2011 г. по гр.д.№ 1025/2008 г. на Софийски градски съд, ГО, І-9 с-в. С последното са отхвърлени предявените от касатора искове срещу И. Н. Г., [населено място] и Н. М. Г. от [населено място] дол, общ.Б. с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумите 34 700 лв. и 4 260 щ.д.
Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване с определение № 587 от 27.08.2013 г. по настоящото дело.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради неправилно възприетата от въззивния съд правна квалификация на иска като такъв по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вместо по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, което нарушение рефлектирало върху приетата начална дата на изискуемост на вземането му, респ. за погасяването му по давност. Поддържа, че вземането му за авансово предплатените суми по наемния договор е станало изискуемо не от датата на плащането им, а от момента на едностранното му прекратяване от ответниците, в който смисъл е и даденото разрешение с ППВС № 1/79 г., с което е прието, че при третия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД вземането става изискуемо от деня, в който отпада основанието.
Ответниците по касация не са изразили становище по жалбата.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните във връзка с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.290 ГПК, приема следното:
Предмет на делото са предявени от касатора в пасивно субективно съединение искове за заплащане при равни квоти на сумите 34 700 лв. и на 4 260 щатски долара, представляваща според твърденията му в исковата молба предплатена по искане на двамата ответници наемна цена както за срока на действие на сключения на 30.04.2002 г. наемен договор, така и за в бъдеще предвид намерението му да ползва дългосрочно имота, за което и самите наемодатели изразили неформално съгласието си, но държали в първоначално сключения договор да бъде фиксиран определен срок на действие. Независимо от уговорката, по настояване на последните и поради заплаха от тяхна страна, че ще прекратят договора, ищецът продължил да плаща уговорения месечен наем в размер на 300 лв., като през м. април 2003 г. сключеният за срок от 3 години наемен договор предсрочно бил прекратен по вина на наемодателите, поради което претендира връщането на сумите 34 700 лв. и 4 260 щ.д. като получени без основание от ответниците.
Първоинстанционният съд приел, че в процеса са установени относимите към фактическия състав на иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД обстоятелства за сумите 23 900 лв. и 2 630 щ.д., доколкото дължимия наем за целия срок на действие на договора възлиза на 10 800 лв., но отхвърлил претенцията за връщане на авансово заплатените по наемния договор суми като погасена по давност, като е посочено, че от м.юли 2002 г., когато според твърденията на ищеца са дадени без основание наемните вноски, до депозирането на исковата молба на 28.02.2008 г. е изтекъл период, по-голям от общия давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
С обжалваното решение въззивният съд приел, че правилно първоинстанцонният съд е квалифицирал иска като такъв по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, като възприел и изводите му, че изискуемостта на вземането в посочената хипотеза настъпва от момента на получаването на даденото без основание, а не от момента на прекратяване на наемния договор, както неправилно поддържал въззивника.
Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато поради вероятността да е процесуално недопустимо с оглед произнасянето на въззивния съд по правопораждащи спорното право факти, различни от наведените с исковата молба.
При извършената в производството по чл. 290 ГПК проверка настоящият състав установи, че решението е процесуално допустимо. Становището на въззивния съд, че предявеният иск за връщане на исковата сума е основан на първия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД, е резултат от неправилно приложение на материалния закон при определяне на правната квалификация на спорното материално право. Обстоятелствата, на които ищецът е основал иска си за връщане на предплатената по договора за наем сума, предсрочно прекратен от ответниците, насочват изцяло към фактическия състав на чл.55, ал.1 ЗЗД, в хипотезата на отпаднало основание, поради което квалифицирането на иска като такъв с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е незаконосъобразно. Неправилната правна квалификация обаче не е рефлектирала върху допустимостта на въззивното решение, доколкото при постановяването му не е нарушено диспозитивното начало.
Въззивното решение е валидно и процесуално допустимо, но е неправилно.
Съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца. Последният е задължен да изложи фактите, на които основава правото си, като правната квалификация се дава от съда, въз основа на така изложените фактически обстоятелства и формулирания петитум.
Видно от исковата молба касаторът е очертал спорното право, като е посочил правопораждащия факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, и по този начин е определил предмета на делото.
В случая предявените в субективно съединение искове са за връщане на сумите 34 700 лв. и 4 260 щ.д., която според твърденията на ищеца е предплатена за целия тригодишен срок на договора за наем, едностранно прекратен от ответниците преди неговото изтичане. След като сумите са платени на договорно основание, несъмнено ищецът не основава претенцията си за връщането им на първоначална липса на основание, както неправилно е прието с обжалваното решение.
Така очертания с исковата молба предмет на делото дава основание на настоящия състав да приеме, че предявените искове следва да се квалифицират като такива по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Установено е по делото, че по сключения на 30.04.2002 г. договор ответниците са отдали под наем на ищеца помещение-магазин № 7 в [жилищен адрес] [улица]за срок от три години при месечна наемна цена в размер на 300 лв. По делото е представена разписка от 10.07.2002 г., според която единия от ответниците е получил от ищеца сумите 35 000 лв. и 4 260 щ.д., представляваща наем за м.юли и м.август 2002 г., чието оспорване от ответниците по идентичност и съдържание е било доказано само по отношение на 1 630 щ.д., включена в общия сбор на сумата 4 260 щ.д., т.е. установена е истинността на разписката за сумите 35 000 лв. и 2 630 щ.д. Следва да се приеме за установено, че сумите са предоставени от ищеца като предплата по наемния договор за целия срок на договора, тъй като ответниците, чиято е доказателствената тежест при иск по чл.55, ал.1 ЗЗД, не са доказали основание за получаването й, различно от твърдяното в исковата молба.
Не е било спорно, че през м.април 2003 г. договорът е прекратен едностранно и ищецът е освободил наетото помещение, т.е. страните са били обвързани от действието му от 01.05.2002 г. до 30.04.2003 г. или за срок от 12 месеца. Наемната цена за месеците юли и август е включена в предплатата, поради което за този срок ответниците с основание са получили наемна цена в размер на сумата 3 000 лв. С прекратяването на договора е отпаднало основанието за задържането на остатъка от предплатения им наем или искът се явява основателен за сумата 32 000 лв. и 2 630 щ.д.
Релевираното от ответниците възражение за изтекла погасителна давност е неоснователно. Съгласно т.7 ППВС № 1/79 г., вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1 ЗЗД, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, като в случаите на третия фактически състав на чл. 55, ал. 3 ЗЗД поради това че основанието е налице към момента на извършване на престацията и тя не може да се иска обратно, докато то съществува, вземането става изискуемо от деня, в който отпада основанието.
В настоящия случай договорът е прекратен най-рано на 01.04.2003 г., от която дата вземането на ищеца за връщане на предплатената наемна цена поради отпадане на основанието, е станало изискуемо на 1.04.2003 г., от което следва, че правото на иск се погасява на 1.04.2008 г. Исковата молба е предявена на 28.02.2008 г., т.е. преди изтичане на общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, което обуславя извод, че претенциите на ищеца за сумите 32 000 лв. и 2 630 щ.д. не са погасени по давност.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че обжалваното въззивно решение следва да бъде частично отменено като неправилно и доколкото в случая не е необходимо повтаряне на извършените от въззивния съд съдопроизводствени действия, нито извършване на нови такива по делото, то на основание чл. 293, ал. 1 и сл. ГПК възникналият между страните правен спор следва да бъде решен по същество, като заявената искова претенция, основана на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД следва да бъде уважена за сумите 32 000 лв. и 2 630 щ.д, дължими по равно от ответниците. В останалата обжалвана част въззивното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото и съобразно разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК и представения списък по чл.80 ГПК на касатора следва да се присъдят разноски в размер на 835 лв.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение


Р Е Ш И:


ОТМЕНЯ въззивно решение № 316 от 27.02.2012 г. по гр.д.№ 1670/2011 г. на Софийски апелативен съд в частта, с което е потвърдено решение № 672 от 18.02.2011 г. по гр.д.№ 1025/2008 г. на Софийски градски съд, ГО, І-9 с-в за отхвърляне на предявените от [фирма], [населено място] искове срещу И. Н. Г., [населено място] и Н. М. Г. от [населено място] дол, общ.Б. с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумите 32 000 лв. и 2 630 щ.д., както и в частта му за разноските, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА И. Н. Г., [населено място] и Н. М. Г. от [населено място] дол, общ.Б. на основание чл.55, ал.3 ЗЗД да заплатят по равно на [фирма], [населено място] сумите 32 000 /тридесет и две хиляди/ лева и 2 630 /две хиляди шестотин и тридесет/ щатски долара или по 16 000 лв. и 1 315 щ.д. всеки един от тях, както и разноски за касационната инстанция в размер на 835 /осемстотин тридесет и пет/ лева.
ПОТВЪРЖДАВА въззивното решение по иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД в останалата обжалвана част.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: