Ключови фрази
Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * съпричиняване * причинна връзка * приложение на чл. 66 НК * конституиране на пострадал като граждански ищец и частен обвинител * конституиране на страни * съдебни разноски * присъждане на разноски * частен обвинител

Р Е Ш Е Н И Е
№ 201
гр. София, 18.02.2019 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение,
в публично заседание на двадесет и осми септември две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ГАЛИНА ТОНЕВА

при секретаря Кристина Павлова в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 434 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по протест на Софийска апелативна прокуратура, саморъчно изготвена жалба от подсъдимия Д. М. Н., жалба от защитника му – адв. В. П. и жалба от повереника на частните обвинители Н. В. А. и Д. Б. М. – адв. П. М., всичките подадени против решение № 82/08.01.2018 г. на Софийския апелативен съд, НО, 5-ти състав, постановено по ВНОХД № 1334/2017 г., с което въззивният съд е изменил присъда № 139 от 19.05.2017 г. на Софийския градски съд, НО, 27-ми състав, по НОХД № 1383/2017 г.
Както в протеста, така и в касационната жалба на частните обвинители са изложени доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК, като се иска отмяна на въззивното решение в оправдателната му част и връщане на делото за ново разглеждане на Софийския апелативен съд. Частните обвинители оспорват въззивния акт и в частта, в която е оставено без уважение искането им за присъждане на направени пред първата и въззивната инстанция разноски.
В с. з. пред ВКС посочените доводи и искания са поддържани от прокурора от ВКП, както и от частните обвинители и техния повереник. Последните са поискали присъждане на съдебните разноски, направени пред настоящата инстанция.
В жалбата на подсъдимия и защитника му, поддържани пред ВКС, са изложени доводи за явна несправедливост на наложените наказания лишаване от свобода и лишаване от правоуправление, като се иска намаляването им, както и прилагане на чл. 66, ал. 1 от НК. Представено е и писмено възражение на защитника срещу подадения протест и жалбата на частните обвинители.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

С присъда № 139 от 19.05.2017 г., постановена по НОХД № 1383/2017 г., Софийски градски съд, НО, 27-ми състав, е признал подсъдимият Д. М. Н. ЗА ВИНОВЕН в това, че на 22.09.2016 г., около 20. 20 ч., в [населено място], при управление на моторно превозно средство - лек автомобил марка „К.”, модел „С.” с per. [рег.номер на МПС] по бул.’’С. ш.” с посока на движение от [улица]към [улица]и в района на № ** предприел маневра „завиване в обратна посока”, като нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 6, т. 1, чл. 25, ал. 1, чл. 38, ал. 1 и ал. 3 от ЗДвП, както и в чл.63, ал. 2, т. 2 от ППЗДвП, като не пропуснал и реализирал пътнотранспортно произшествие с попътно движещият се от лявата му страна мотоциклет марка „Х.”, модел ’’Х. 600 С” с per. [рег.номер на МПС] , управляван от Б. Д. М. и по непредпазливост причинил смъртта на последния, поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. ”в” , вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК и вр. чл. 373, ал. 2 НПК, вр. чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54, ал. 1 от НК му е наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок 3 /три/ години и 4 / четири/ месеца, търпимо на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС при първоначален общ режим.
На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от 5/ пет/ години, считано от влизане в сила на присъдата.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият Д. Н. е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС направените по делото разноски в съдебна фаза в размер на 140 лв. /сто и четиридесет лева/; направените по делото разноски от органите на разследването в досъдебното производство в размер на 1362,51 лв. /хиляда триста шестдесет и два лева и петдесет и една ст./ по сметка на МВР и по 5 /пет/ лв. държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист.
Въззивното производство пред Софийския апелативен съд, инициирано по жалби от подсъдимия, защитата и повереника на частното обвинение, е приключило със сега обжалваното по касационен ред решение № 82/08.01.2018 г. по ВНОХД № 1334/2017 г. С последното въззивната инстанция е изменила пъроинстанционната присъда, като е оправдала подсъдимия по обвинението да е извършил престъплението в причинна връзка с допуснати нарушения по чл. 6, т. 1, чл. 38, ал. 1 и ал. 3 от ЗДвП и е намалила наложеното му наказание „лишаване от свобода” от 3 /три години/ и 4 /четири месеца/ на 3 /три/ години.
С решението е оставено без уважение искането на адв. П. М. за присъждане в тежест на подсъдимия на направените от частните обвинители Д. М. и Н. А. разноски, представляващи изплатено адвокатско възнаграждение за процесуалното им представителство пред въззивната инстанция.
Постановената от Софийския градски съд присъда е потвърдена в останалата й част.

По доводите за допуснати нарушения на процесуални и материален закон:
Такива доводи са изтъквани в протеста и жалбата на частните обвинители и ВКС ги намира за неоснователни, предвид следните съображения:

По протеста:
В касационния протест се оспорва оправдаването на подсъдимия за инкриминираните му нарушения по чл. 6, т. 1 и чл. 38, ал. 1 и 3 от ЗДвП. Твърди се, че при установените данни той да е направил обратен завой, което е сторил в нарушение на изискванията по чл. 38 ал. 1 и 3 от ЗДвП, то тези разпоредби се явяват специални и приоритетни спрямо общата норма за извършване на маневрите по чл. 25, ал. 1 от ЗДвП и наред с нея също следва да се отчитат в причинна връзка с резултата. Изтъкнато е още, че в такава причинна връзка се явява и нарушението по чл. 6, т. 1 от ЗДвП, тъй като предписва общо задължение на участниците в движението да спазват пътната маркировка, което подсъдимият не е сторил, нарушавайки едновременно и конкретното правило по чл. 63, ал. 2, т. 2 от ППЗДвП. Като цяло е застъпена тезата за едновременно приложение на общи и специални норми, доколкото последните конкретизират неуредените положения с общите и се намират в неразривна корелативна връзка с тях.
Изложени са възражения и срещу приетото от инстанциите по същество съпричиняване на резултата, като в тази връзка се сочи, че при установената забрана за извършване на обратен завой, пострадалия не е бил длъжен и не е могъл да предвиди извършването на подобна маневра от подсъдимия, което не му е позволило да реагира, за да се предпази. Липсата на употребени спирачки е разколебавало заключението не вещите лица от АТЕ за отстояние на мотоциклета на разстояние 35 м. от мястото на удара при скорост на движение 70 км./ч., като не бил изяснен въпроса в кой момент пострадалият е възприел маневрата на подсъдимия и какво време за реакция е имал, за да предотврати удара.
ВКС намира горепосочените възражения за неоснователни.
На първо място и преди всичко следва да се припомни, че процедурата, по която се е развило първовинстанционното производство, е била по глава 27 - в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, като подсъдимият е признал всички факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, а в съгласие с чл. 372, ал. 4 от НПК съдът е приел, че признанието му е подкрепено от наличната доказателствена съвкупност, събрана на ДП. Затова и пред първата инстанция не е провеждано на съдебно следствие. За разлика от частните обвинители, възражения по повод прилагането на правилата за съкратено съдебно следствие, прокурорът не е правил, като в тази връзка изтъкнатите понастоящем възражения за неизяснени обстоятелства очевидно са ненавременни. Те са и напълно неоснователни доколкото изрично в обвинителния акт са изложени данни, изведени от заключението на КСМАТЕ (изследвали обективните находки след ПТП и повредите върху участвалите превозни средства, както и уврежданията при пострадалия), обуславящи извода, че в района на произшествието пострадалият е управлявал мотоциклета със скорост не по-малка от 70 км./ч., като отстоянието до мястото на удара в момента, когато подсъдимият е навлязъл в неговата лява лента за движение, е било 35 м., респ. то е било по-малко от опасната му зона за спиране – 51 м. и ударът е бил непредотвратим. Същевременно обаче, при движение със скорост от 50 км./ч., която е била разрешената за конкретния пътен участък, ударът е могъл да бъде избегнат чрез аварийно спиране, тъй като в този вариант опасната му зона би била 31 м. Всичко това е очертавало, че макар подсъдимият да е поставил началото на причинно-следствения процес чрез предприетите действия, насочени към извършването на обратен завой на непозволено място, довели до навлизане в лявата лента за движение без да спази изискванията за безопасност, разписани в чл. 25, ал. 1 от ЗДвП, то за настъпване на удара принос е имал и пострадалия, който се е движил с неразрешената за пътния участък скорост (не по-малка от 70 км./ч.), представляващо нарушение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, която не му е позволявала да реагира адекватно на възникналата опасност за движението. Затова, като е отчел наличие и на съпричиняване от страна на пострадалия, обусловено от установените факти по делото, признати от подсъдимия и подкрепени от доказателствените материали, въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, за чието поправяне да е необходимо приложението на чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК.
ВКС не споделя и възраженията, относими към броя и естеството на допуснатите от подсъдимия нарушения на правилата за движение, които са в причинна връзка с резултата, респ. не счита за незаконосъобразно оправдаването му за нарушения по чл. 6, т. 1, чл. 38, ал. 1 и ал. 3 от ЗДвП.
Мотивите на обжалваното решение разкриват подробна аргументация относно изпълнителното деяние, което при бланкетната норма на чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК се изразява в допуснати нарушения на конкретни правила за движение. По делото е било безспорно установено, че в района на ПТП маневрата обратен завой е била забранена при наличието на непрекъсната двойна линия, отделяща двете насрещни платна за движение, всяко от което с по две ленти за движение. Затова и въззвният съд е приел, че специфичните правила за правомерното й извършване, предвидени в чл. 38 от ЗДвП (вкл. ал. 1, предвиждаща завиването да се извършва от най-лявата пътна лента и ал. 3, сочеща за позволеност на маневрата от друга част на пътното платно, но със задължение за пропускане на попътно движещите от лявата страна превозни средства) не намират приложение, като отговорността на подсъдимия за ПТП следва да се търси в пренебрегване на задълженията, визирани в общата норма на чл. 25, ал. 1 от ЗДвП, касаеща извършването на всяка маневра. Макар и обща същата съдържа конкретни задължения за водача, които следва да бъдат съобразявани от началото до завършването на предприетата маневра. Според приетата фактология подсъдимият е спрял в крайната част на дясната пътна лента, за да качи двама пътници, след което е предприел действия, насочени към извършването на обратен завой. Първото действие, което обаче е следвало да извърши, е да навлезе в лявата пътна лента, а за да стори това безопасно е било необходимо да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него и едва тогава да извърши/респ. довърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение. Данните по делото недвусмислено са сочели, че при навлизането в лявата пътна лента, макар и с минималната скорост от порядъка на 10 км./ч., подсъдимият не е съобразил положението, посоката и скоростта на попътно движещия се мотоциклетист (в лявата лента със скорост не по-малка от 70 км./ч), продължил е да се придвижва, при това напречно на пътното платно, поставяйки последния в невъзможност да избегне удара при избраната скорост за движение, настъпил почти по средата на пътното платно след застъпване на двойната непрекъсната линия. При тези фактически данни законосъобразно подсъдимият е оправдан по обвинението да е извършил престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК в причинна връзка с нарушения по чл. 38, ал. 1 и 3 от ЗДвП. Същото важи и за разпоредбата на чл. 6, т. 1 от ЗДвП, която е очевидно обща норма, непредвиждаща конкретно предписание, съотносимо към разглежданата пътна ситуация. Изискването за търсене на пряка причинна връзка между допуснатите нарушения на правилата за движение и съставомерния резултат, се изпълнява въз основа на конкретната фактология по делото и в случая то е спазено.

По касационната жалба на частните обвинители:

Въпреки големия обем на касационната жалба на частните обвинители, единствените доводи, които могат да се идентифицират като съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, касаят оплаквания във връзка с провеждане на производството пред първата инстанция по глава 27, чл. 371, т. 2 от НПК, отказът за приемане за съвместно разглеждане на предявен от родителите на пострадалия граждански иск и конституирането им като граждански ищци, и липсата на възможност за обжалването му, игнориране на данните за липса на правоспособност на подсъдимия да упражнява дейност като таксиметров шофьор и неправилен извод за принос на пострадалия за настъпване на ПТП и резултата. На тази плоскост се твърди, че процесуалните права на частните обвинители са били съществено ограничени.
В по-голямата им част същите възражения са били представени на вниманието на въззивната инстанция, която ги е разгледала и приела за неоснователни, която позиция се споделя и от настоящата инстанция.
Твърденията за натрапено съкратено съдебно следствие, проведено без съгласие на страните, конкретно на касаторите частни обвинители, очевидно не държат сметка за процесуалните изисквания за провеждане на производството по глава 27 в приложената в случая хипотеза по чл. 371, т. 2 от НПК. Решението на първоинстанционния съд за разглеждане на делото по този ред е било взето при съобразяване на съдържанието на нормите, включени в посочената глава и тяхното тълкуване съгласно ТР № 1/2009 на ОСНК на ВКС, вкл. на т. 2, в която е прието, че при предварителното изслушване становището на частния обвинител, гражданския ищец и гражданския ответник по искането на подсъдимия или във връзка с инициативата на съда, няма обвързващ характер. В този смисъл, липсата на съгласие на частните обвинители не преклудира възможността за провеждане на производството по тази диференцирана процедура, когато е било направено надлежно искане от подсъдимия и съдът е преценил, че са спазени останалите условия, предвидени в глава 27 от НПК. С оглед признанието на фактите, изложени в обвинителния акт и след констатация за доказателствената му обезпеченост в съответствие с разпоредбата на чл. 372, ал. 4 от НПК, първоинстанционният съд не е имал законово основание да откаже провеждането на съкратено съдебно следствие, нито въззивният съд е допуснал процесуално нарушение като е отказал да сподели тезата на частното обвинение в обратната насока. Съвсем голословно е и твърдението за нарушение във връзка с приобщаването на доказателствения материал по делото. Видно от съдържанието на протокола от проведеното с. з. на 19.05.2017 г. /л. 92 от НОХД № 1383/2017 г./, доказателствените източници, събрани на ДП са били прочетени и приобщени с нарочно определение, постановено по предвидения процесуален ред.
ВКС намира за неоснователен и довода за нарушени процесуални права на частните обвинители поради отказа за конституирането им в съдебната фаза на процеса и в качеството на граждански ищци, респ. за приемане на предявения от тях граждански иск. И по този повод въззивният съд е изложил аргументирани съображения, които се споделят от настоящата инстанция, поради което е ненужно преповтарянето им. Единствено следва да бъде допълнено, че преценката на първата инстанция, макар и неподлежаща на инстанционен контрол, не би могла да се приравнява на отказ на достъп до съд и защита на легитимни интереси, за които не са осигурени нужните ефективни средства (в контекста на изискванията по чл. 6(1) и чл. 13 от ЕКЗПЧ), тъй като за разглеждане на гражданските претенции на касаторите е предвиден и алтернативен ред по ГПК, който те не са ограничени да използват.
Лишено от основание е и възражението за неправилна квалификация на деянието, което според тезата на касаторите следва да е за по-тежко наказуемо престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б” от НК, доколкото подсъдимият не разполагал с правоспособност да извършва дейност като таксиметров шофьор. Преди всичко следва да се припомни, че частният обвинител като надлежна страна в съдебното производство може да поддържа това обвинение, което е внесено с обвинителен акт от прокурора, като в случая то е по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК и обсъждането на въпроса за прилагане на по-тежко наказуем състав е без особен смисъл. От друга страна, непрестанното настояване, че подсъдимият не е имал правоспособност като водач на таксиметров автомобил, е намерило своя отговор в представените пред въззивната инстанция писмени документи от Изпълнителната агенция Автомобилна администрация (вж. л. 86-88), според които той е имал такава.
Възражението, касаещо приетия принос на пострадалия за възникване на пътния инцидент и последвалия летален резултат, вече намери отговор при обсъждане на същия въпрос по повод касационния протест, което не налага преповтарянето му.

По доводите за явна несправедливост на наказанията:
Макар и с различна насоченост и претендирани последици, такива доводи са изтъквани както в протеста и жалбата на частните обвинители, така и в жалбата на подсъдимия, поради което и е необходимо съвместното им разглеждане.
Държавното обвинение оспорва справедливостта единствено на наказанието лишаване от свобода, намалено от въззивната инстанция на 3 години, а частното обвинение отчита за несправедливо и кумулативно наложеното наказание от 5 години лишаване от правоуправление. Съображенията в подкрепа на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК са развити на плоскостта за неправилна преценка на съотношението между смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и оценката за тяхната тежест. Заявени са възражения за определяне на наказанието лишаване от свобода при превес на смекчаващите обстоятелства и игнориране на данни с отегчаващо значение, а именно непроявена от подсъдимия съпричастност и оказване на помощ на пострадалия, несигнализиране на спешния тел. 112, неосъществяване на контакт с родителите му, трайна нагласа към извършване на нарушения по ЗДвП, негативна характеристика за подсъдимия, изводима от предходно осъждане по чл. 343, ал. 2, пр. 4, б. „а”, пр. 2, вр. ал. 1, б. „б” от НК, за което е бил реабилитиран, и висящо ДП, водено за престъпление по чл. 324 от НК, липса на принос на пострадалия за настъпване на инцидента.
В допълнение на тези посочени в протеста обстоятелства, в жалбата на частните обвинители е изтъкнато още и несъобразяване на наказанията с липсата на съдействие на подсъдимия на ДП и непризнаване на вина, неотчетена неправоспособност като водач на таксиметров автомобил.
В касационната жалба на подсъдимия явната несправедливост на наказанията е мотивирана с недостатъчно отчитане на изразеното искрено съжаление за случилото се, наличието на значителна степен на съпричиняване на резултата от пострадалия, голямата давност на нарушенията по ЗДвП, за които е бил санкциониран, данните за неговото семейно и трудово положение, които обсъдени заедно с другите смекчаващи обстоятелства са налагали налагането на по-ниско по размер наказание лишаване от свобода, а и лишаване от правоуправление, както и прилагане на чл. 66, ал. 1 от НК.
ВКС оценява за неоснователни доводите за явна несправедливост на ревизираните от въззивната инстанция наказания - лишаване от свобода, намалено до размера от 3 години (а преди редукцията по чл. 58а, ал. 1 от НК – 4 години и 6 месеца) и лишаване от правоуправление, потвърдено в размера от 5 години. При изложени правилни и аргументирани съображения, с основание в категорията на отегчаващите обстоятелства не са били включени повечето от изтъкнатите понастоящем от частното и държавно обвинение. Това важи както за неоказана помощ след инцидента, вкл. несигнализиране на 112 или липса на друга съпричастност, които по естеството си са обстоятелства, подлежащи на съобразяване при прилагане на привилегирования състав по чл. 343а от НК, а така също и за онези, които имат отношение към реализиране на правото на защита на подсъдимия като неоказване на съдействие при разследването или непризнаване на вина. Недопустимо е и предходно осъждане на подсъдимия, за което същият е реабилитиран, да бъде отчитано в негативен план за личността му, което разбиране въззивния съд надлежно е отразил в мотивите си. Същото се отнася и до данните за висящо ДП за престъпление по чл. 324 от НК, чийто изход поначало е неясен и влиза в конфликт с презумпцията за невинност, а още повече и не се съвместява с представените пред въззиввния съд доказателства за правоспособност на подсъдимия да управлява таксиметров автомобил.
Мотивите на апелативния съд разкриват правилен подход при оценката на действително установените по делото смекчаващи обстоятелства (добри характеристични данни, трудова и семейна ангажираност на подсъдимия, както и съпричиняване на съставомерния резултат от страна на пострадалия), а и отегчаващи такива (излагане на риск на пътниците в таксиметровия автомобил и множеството нарушения на ЗДвП, за които подсъдимият е бил наказван по административен ред, макар и в далечен период преди деянието, като същите са били отнесени към преценката за размера на наказанието лишаване от правоуправление). ВКС счита, че при това съотношение на посочените обстоятелства, както и правилна оценка на индивидуалната тежест на конкретното деяние, включващо реализирането на две нарушения на правилата за движение, размерите на наложените наказания лишаване от свобода и от правоуправление са справедливи и не следва нито да бъдат намаляване, нито делото да се връща за ново разглеждане с оглед увеличаването им.
Същевременно ВКС не споделя позицията на въззивния съд относно начина на изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, като счита, че са налице условията по чл. 66, ал. 1 от НК за отлагане на неговото изпълнение за максимално предвидения срок от 5 години. Излагането на риск на пътниците, които той е превозвал, е релевантно, но недостатъчно основание да се счете, че за поправянето на дееца е целесъобразно той да изтърпи ефективно наказание, както и че това повлиява по-висока степен на обществена опасност на деянието. Всъщност, това обстоятелство вече е било отчетено като отегчаващо в контекста на индивидуалната тежест на проявата и при отмерване на наказанието лишаване от свобода на 4 години и 6 месеца преди редукцията по чл. 58а, ал. 1 от НК. От друга страна, в мотивите присъстват изрични констатации за относително по-ниска степен на обществена опасност на деянието, а и на дееца – както с оглед положителната характеристика за личността му, така и предвид данните за съпричиняване на резултата от пострадалия, движил се с неразрешена скорост в района на ПТП, която му е попречила да реагира адекватно при предизвиканата от подсъдимия опасна пътна ситуация. Правилната оценка на този фактор, наред с положителните данни за личността на подсъдимия, мотивират настоящия съдебен състав да счете, че за постигане на целта за неговото поправяне, а и на останалите такива по чл. 36 от НК, не се налага същият да бъде изолиран от обичайната му семейна и трудова среда. Продължителният изпитателен срок е допълнителен въздържащ стимул, доколкото при реализиране на престъпно деяние наложеното наказание по настоящото дело подлежи на активиране. Потвърденият размер на наказанието лишаване от правоуправление за срок от 5 години също допринася за комплексното постигане на целите на наказанието, включително за мотивирането му към отговорно и безопасно шофиране.
В такъв смисъл следва да бъде изменено атакуваното въззивно решение, като в останалата част същото да бъде оставено в сила.

По разноските:
В касационната жалба на частните обвинители са изложени и възражения срещу изричния отказ на въззивната инстанция да им присъди направените съдебни разноски за адвокатско възнаграждение. Аргументите, изложени в подкрепа на отказа, са били невъзможност да се установи какви точно разноски и в какъв размер са били платени в брой от частните обвинители, доколкото по делото са били представени два броя пълномощни за защита от повереник с отразени различни суми. ВКС счита, че след като тези обстоятелства са били неясни, то не е следвало въззивният съд да отхвърля искането за присъждането им като неоснователно, а да го остави без разглеждане, като предостави възможност този въпрос да бъде изяснен в производство по реда на чл. 306 от НПК, към което е препратил и по повод неприсъдени от първата инстанция разноски, направени от частното обвинение. Затова, а и предвид липсата на правомощия на ВКС да присъжда разноски, направени в други съдебни инстанции, въззивното решение в тази му част следва да бъде отменено, като се открие път за реализиране на посочената възможност.
Пред настоящата инстанция частните обвинители са ангажирали писмени доказателства за направени разноски за възнаграждение на повереника им в размер на 200 лв. и претенцията за присъждането им съгласно изискването по 189, ал. 3 от НПК е основателна.
С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 3 и ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ въззивно решение № 82/08.01.2018 г. на Софийски апелативен съд, НО, 5-ти състав, постановено по ВНОХД № 1334/2017 г., като на основание чл. 66, ал. 1 от НК ОТЛАГА изпълнението на наложеното на подсъдимия Д. М. Н. наказание лишаване от свобода в размер на 3 /три/ години за срок от 5 /пет/ години.
ОТМЕНЯ въззивното решение в частта, в която е оставено без уважение искането на адв. П. М. за присъждане на съдебни разноски – адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция и ИЗПРАЩА делото на СГС за решаване на въпроса в производство по чл. 306 от НПК.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част.
ОСЪЖДА подсъдимия Д. М. Н. да заплати на частните обвинители Н. В. А. и Д. Б. М. направените пред касационната инстанция разноски в размер на 200 /двеста/ лева за адвокатско възнаграждение на повереник.
Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: