Ключови фрази


Р Е Ш Е Н И Е
60173
София, 15.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на девети декември две хиляди и двадесет и първа година, в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

при секретаря Анета Иванова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1431 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. А. срещу решение № 260056 от 10.12.2020 г. по в. гр. д. № 108/2020 г. на Силистренския окръжен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 204 от 25.11.2019 г. по гр. д. № 24/2019 г. на Дуловския районен съд е отхвърлен предявеният от А. Д. А. срещу Т. И. К. и Д. И. Д. положителен установителен иск за собственост на основание придобивна давност върху ПИ с идентификатор ......по КККР на [населено място], [община]. Жалбоподателят поддържа, че съдът е допуснал процесуални нарушения при обсъждане на противоречивите свидетелски показания и на останалите доказателства по делото; не приложил правилно и презумпцията на чл.69 ЗС във връзка с рамките на спора, очертани в исковата молба и подадения отговор, поради което достигнал до погрешния извод, че презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана; че той е бил само държател на процесния имот, а не владелец и затова не могъл да придобие имота по давност. Счита, че е станал собственик на имота на основание чл.79, ал.1 ЗС с изтичане на 10-годишно давностно владение.
Ответниците в производството Т. И. К. и Д. И. Д. не вземат становище по жалбата.


С определение № 60331/22.07.2021 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуалната заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл.172 ГПК, и как следва да се прилага установената в чл.69 ЗС оборима презумпция.
В практиката на ВКС по прилагането на чл.172 ГПК се приема, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали в тях има противоречие, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани. Приема се също, че за посочените в хипотезата на чл.172 лица е възможна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото. Като възможни заинтересовани свидетели разпоредбата определя и всяко лице, които има интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните. Това могат да бъдат хипотези на евентуална симпатия/антипатия спрямо някоя от страните, отношения на власт и подчинение, на финансова или друга зависимост и пр. Във всички случаи свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Поради това съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. В този смисъл са решение № 176 от 28.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 759/2010 г., II г. о., решение № 207 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 165/2020 г., IV г. о., решение № 700 от 28.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 91/2010 г., IV г. о., решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., решение № 100 от 8.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1737/2017 г., IV г. о. Тази практика се споделя изцяло от настоящия състав на ВКС. Тя е приложима и по настоящото дело, тъй като по въпроса за основанието, на което е установена фактическата власт върху спорния имот от страна на ищеца, са налице две групи противоречиви свидетелски показания, като едната група свидетели е заинтересована от изхода на делото.
По въпроса за прилагане на презумпцията на чл.69 ЗС в практиката на ВКС се приема, че в тежест на лицето, което се стреми да обори тази презумпция, е да установи наличието на основание за упражняване на фактическата власт, което би изключило владението, а оттам и придобивната давност, тъй като при наличие на основание фактическата власт ще има характеристиките на държане, а не на владение. Установената в чл.69 ЗС презумпция задължава съда да приеме, че щом е доказан фактът от хипотезата на правната норма /осъществяване на фактическа власт върху вещ/, то за осъществил се следва да се приеме и предполагаемият факт /наличие на намерение вещта да се държи като своя/, който не се нуждае от доказване, освен ако презумпцията не бъде оборена. Презумпцията ползва владелеца дори в отношенията му с лицето, което е притежавало правото на собственост върху вещта към началния момент на давностния срок и възлага на последния доказателствената тежест да установи, че е налице основание за упражняването на фактическата власт, т. е. че вещта е била държана за другиго. Само ако се установи наличието на такова основание, упражняващото фактическата власт лице ще следва да доказва по категоричен начин чрез пълно и пряко доказване, че е упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на вещта това свое намерение. В този смисъл е решение № 31 от 8.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4539/2015 г., I г. о.
По съществото на касационната жалба:
С въззивното решение в обжалваната му част е отменено частично решение № 204 от 25.11.2019 г. по гр. д. № 24/2019 г. на Дуловския районен съд и е отхвърлен предявеният от А. Д. А. срещу Т. И. К. и Д. И. Д. положителен установителен иск за собственост на основание придобивна давност върху ПИ с идентификатор ..........по КККР на [населено място], [община], местност „Х. нива“.
Въззивният съд е приел, че процесното лозе е възстановено на наследниците на Д. Д. К. с решение № 13 от 18.08.1994 г. на ОСЗГ Д.. С договор за доброволна делба от 22.10.2008 г. лозето е поставено в дял на И. Д. К., баща на ответниците Т. К. и Д. Д..
Според твърденията на ищеца той е закупил лозето през 2005 г. от И. К. за сумата от 300 лв., с уговорката собствеността да му бъде прехвърлена по нотариален ред след извършване на делба с останалите наследници. Оттогава до 2018 г. той обработвал имота необезпокоявано. След като му бил представен договор за наем, който ответницата Т. К. сключила с трето лице, той подал жалба в РП-Д. за самоуправство, но получил отказ за образуване на наказателно производство. Ответниците Т. К. и Д. Д. са заявили, че не им е известно лозето да е предоставяно на ищеца, напротив, първата е представила два договора за наем – договор от 2010 г., сключени между И. К. и В. М., а вторият от 2017 г., сключен между Т. К. и същия наемател.
Прието е, че спорният въпрос по делото е дали ищецът е бил владелец на имота вследствие предоставянето му от И. К.. В тежест на ответницата Т. К. било да докаже възражението си, че ищецът не е бил владелец, а само държател, оборвайки презумпцията на чл.69 ЗС, а в тежест на ищеца А. А. – да докаже, че е променил намерението си от държател на владелец и е демонстрирал промяната пред собствениците.
Съдът е обсъдил свидетелските показания по делото. Според свидетелите Х. и Р. Р., през пролетта на 2005 г. те са присъствали на среща между И. К., съпругата му и ищеца А. А., на която А. им предоставил определена сума пари, като свидетелите дочули, че става въпрос за някаква сделка, а след това А. им казал, че купил лозето за 300 лв. От показанията на тези свидетели, както и от свидетелите В. М. и Й. Д. се установявало, че от 2005 г. до момента на разпита А. и неговият баща обработвали лозето, включително и с машини на свидетелите. Според свидетеля В. М. през 2010 г. той сключил договор за аренда на процесния имот, но не го работил, макар да платил наемна цена, тъй като видял, че имотът е обработен и разбрал, че това е сторил ищецът А.. Според показанията на М. Д., при делбата И. Д. е държал процесното лозе да се падне в негов дял, както и че не ѝ е известно той да го е продавал. Според същата свидетелка лозето се обработвало от И. Д. до 2005 г., а след това той заминал за Р. и е споделял, че ще го дадат на някакъв човек да го гледа и да се грижи да него.
Съдът е приел, че от показанията на Х. и Р. Р. не може да се направи категоричен извод, че през пролетта на 2005 г. лозето е било продадено на ищеца и от този момент той упражнявал владение върху него. Обстоятелството, че свидетелите видели ищецът да дава на И. и съпругата му някакви пари и чули да се говори за „лозното място“, съвсем не означава, че са сключили предварителен договор за продажбата му и са предоставили владението му на ищеца. Възможно е тези пари да са дадени за наем или друга уговорка за ползването на имота. Всички останали свидетели заявяват, че А. е обработвал имота, но никой от тях не е конкретизирал по какъв начин му е бил предоставен, респ. за наличие на прехвърлителна сделка с имота. Обстоятелството, че през 2010 г. И. Д. сключил договор за наем с В. М., навежда на извод, че през 2005 г. той не е предал владение на А., а само държане на имота. Довод в тази насока са и показанията на свидетелката М. Д., която заявява, че при делбата през 2008 г. чичо ѝ И. е казал, че иска процесното място да се постави в негов дял, защото дъщерите и зетьовете му имат намерение да го обработват. Станало на въпрос, че към момента имотът се обработва от А., но и дума не е спомената за продажбата му. Според свидетелката през 2005 г., когато И. се разболял и заминал при дъщеря си в Р., той е предоставил лозето за обработка на трето лице, за да се стопанисва и да не пустее.
Като е съобразил договора за наем от 2010 г., показанията на М. Д. и показанията на „всички останали свидетели“, съдът е достигнал до извод, че през 2005 г. ищецът е установил държане върху имота, а не владение. Изложено е и съображението, че към 2005 г. имотът е бил съсобствен и не е могло И. К. да предостави владение върху целия имот, тъй като е бил държател на частите на останалите наследници. За да промени държането във владение, владелецът трябва да се демонстрира промяна в намерението за своене по отношение на собственика. По делото липсват доказателства, че ищецът е предприел действия спрямо И. К. приживе, а след това и по отношение на дъщерите му, показващи несъмнително, че той отрича правата им и владее имота само за себе си. Дори ищецът да е демонстрирал владение спрямо наемателя В. М., то това не може да се отнесе към собственика на имота.
По изложените съображения съдът е приел за недоказано по безспорен начин, че ищецът е придобил процесния имот по давност.
Решението е неправилно поради допуснато съществено нарушение на процесуалния закон.
Въззивният съд е изградил своите фактически и правни изводи, без преди това да констатира наличие на противоречие в показанията на свидетелите по основния спорен въпрос – има ли някакво основание установената от ищеца през 2005 г. фактическа власт върху имота и какво е това основание – предварителен договор за покупко-продажба или договор за заем за послужване или за наем на имота. Съдът не е обсъдил тези противоречия във връзка с всички останали доказателства по делото и не е посочил на коя група свидетели дава вяра и защо. Не е обсъдено, че част от свидетелите са заинтересовани от изхода на делото по смисъла на чл.172 ГПК и не са изложени мотиви защо съдът се доверява на техните показания. Не са обсъдени и вътрешните противоречия в показанията на някои от свидетелите. По този начин въззивният съд не е спазил указанията на ВКС по прилагането на чл.172 ГПК и това е предпоставка за погрешни изводи относно фактите по делото.
На първо място свидетелите Х. и Р. Р. еднозначно са посочили, че лозето е продадено от И. Д. на ищеца А. А. през 2005 г. за сумата от 300 лв. Друго са установили свидетелите В. М. и М. Д.. Според първия свидетел лозето било дадено от И. на А. „да го ползва, да го стопанисва, да прибира гроздето, не знам, може да му е плащал някакъв наем“. Същото сочи и свидетелката М. Д. - „Той /И. Д./ 2005 г. е заминал и каза, че ще го даде на някой да го гледа във вид на рента ли, на какво са се разбрали, каза, че ще му дава някаква сума, и това е било“. На следващо място – следва да се отчете, че първите двама свидетели не са лично заинтересовани от изхода на делото. Те са в приятелски отношения както с ищеца, така и със свидетеля В., който има интерес от лозето и който е договарял за него с ответниците. Втората група свидетели обаче, на които въззивният съд неправилно е дал вяра, са заинтересовани. В. М. има интерес да обработва спорния имот. За него е по-важно не това, че И. е „продал“ имота, а това, че А. няма документ за собственост – в този смисъл са показанията на свидетеля Х. Р.: „Ето вънка В. ми е приятел, спорих с него, кога си го работил, ама каза – той няма документ, ама викам със съвест нали човека плати бе... яд ме е, че нямал документи и човека ощетен, ама парите ги даде“. След като по собствените му думи е знаел, че лозето е дадено „за ползване“ на А., свидетелят М. е сключил договори за наем с ответницата Т. К. през 2010 г. и 2018 г., което показва интереса му към това място. Макар договорът от 2010 г. формално да изхожда от И. Д., в действителност наемодател е била Т., тъй като към този момент поради заболяване И. не е могъл да пише /положил е подпис от палец в договора за делба от 2008 г./, а освен това свидетелят М. също сочи, че е договарял с Т.. Заинтересована е и свидетелката М. Д.. Тя е снаха в рода Д. и е в близки отношения с ответниците, а приживе и с техния баща. Единственият факт, който със сигурност е установила свидетелката, е че при делбата през 2008 г. И. Д. е настоявал да получи лозето. При изясняване на причините за това обаче свидетелката си противоречи - веднъж казва, че И. е искал да получи лозето, за да го работят дъщерите му, а след това твърди, че щели да го дават под наем, тъй като нямали нужда от грозде и от вино. Само тази свидетелка твърди, че лозето не е обработвано, от него останали само „три чукана“, всичко е в „тревалаци“, „всичко е пустош сега“. Обратно – другите свидетели сочат, че лозето е обработвано от А. и само през 2017 г. го е работил свидетелят М., както сам той признава. Освен от симпатии към своите роднини, показанията на свидетелката Д. са продиктувани и от огорчението, че и в други подобни случаи, като при П. С., „тези хора искат да присвоят ниви, без да имат документи“. Това е емоцията, през която свидетелката вижда събитията, без да знае това, което са установили свидетелите Р..
Настоящият състав счита, че по въпроса за обстоятелствата, при които ищецът А. А. е установил фактическа власт върху имота, следва да се даде вяра на свидетелите Х. и Р. Р.. Те не са заинтересовани от изхода на делото и имат непосредствени впечатления от договорните отношения между И. Д. и А. А., тъй като са били в дома на А., когато той е заплатил на И. парите за лозето. Вярно е, че те не са чули точно какви са уговорките по този договор, но са видели, че А. „брои пари“ , а после той им е казал, че купува лозето за 300 лв., като тази случка се е състояла много преди да се стигне до настоящото дело. Изводът, че лозето е закупено с неформален договор, се подкрепя косвено и от други обстоятелства и доказателства – че от 2005 г. до смъртта си през 2014 г. И. Д. не е възразил срещу това, че лозето се работи от А., а по делото никой не е установил по категоричен начин, че А. е плащал за това някаква сума или продукти; че през 2018 г. именно А., който няма документ за собственост, е сезирал прокуратурата срещу претенциите на ответниците, тъй като се е чувствал собственик на имота, който според дадените от него обяснения е закупил от И. през 2005 г. с обещанието, че продавачът допълнително ще го снабди с нотариален акт; че свидетелят В. М., който многократно е обработвал лозето по поръка на ищеца, също знае от него за закупуването му.
Презумпцията на чл.69 ЗС следва да се зачете – т.е. следва да се приеме, че ищецът е установил върху спорния имот владение, а не държане. Фактът на владението се подкрепя и от изброените по-горе факти и обстоятелства. Следва да се приеме също, че презумпцията на чл.69 ЗС не е оборена. Не е доказано по несъмнен начин наличието на основание за установяване на фактическата власт, което да изключва владението на ищеца. Нещо повече – именно в тежест на ответниците е да докажат това основание, както правилно е приел въззивният съд, но в отговора на исковата молба те въобще не твърдят, че ищецът се намира в имота по уговорка с баща им да го ползва. Напротив – ответницата Т. К. е заявила в отговора на исковата молба, че баща ѝ през определени периоди е отдавал имота под наем, но не и на ищеца по делото, т.е. ответницата сама отрича наличието на основание, което да сочи на извод, че ищецът е установил държане върху имота.
Установен е и другият елемент от фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС – 10 годишен период на владение, осъществявано от ищеца, което сочи, че той е придобил имота по давност.
По изложените съображения следва да се приеме, че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен след отмяна на въззивното решение.
При този изход на делото на жалбоподателя следва да бъдат присъдени сторените разноски за всички инстанции: 385 лв. за производството пред районния съд; 300 лв. за въззивната инстанция и 55 лв. за ВКС, или общо 740 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 260056 от 10.12.2020 г. по в. гр. д. № 108/2020 г. на Силистренския окръжен съд в обжалваната част, с която след частична отмяна на решение № 204 от 25.11.2019 г. по гр. д. № 24/2019 г. на Дуловския районен съд е отхвърлен предявеният от А. Д. А. срещу Т. И. К. и Д. И. Д. положителен установителен иск за собственост на основание придобивна давност върху ПИ с идентификатор .........по КККР на [населено място], [община], и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Т. И. К. от [населено място], [улица], вх.Б, ет.3, ап.13 и Д. И. Д. от [населено място], [улица],вх.Г, ет.1, ап.1, че А. Д. А. от [населено място], [община], [улица] собственик на основание придобивна давност върху следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор ..........по КККР от 18.04.2018 г. на [населено място], [община], находящ се в землището на [населено място], местност “Х. нива“, с площ от 1499 кв. м., трайно предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване – лозе, номер по предходен план ........, при съседи: ..........., ..........., ........., ........., ..............
ОСЪЖДА Т. И. К. и Д. И. Д. да заплатят на А. Д. А. от [населено място], [община], [улица], сумата от 740 лв. разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: