Върховен касационен съд, I т. о., решение по т. д. № 485/2019 г., стр. 5/5 РЕШЕНИЕ № 60 София, 05.11.2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав: Председател: Елеонора Чаначева Членове: Росица Божилова Васил Христакиев секретар Петя Петрова, в открито заседание на 08.06.2020 г. разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 485 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Дженерали застраховане“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд относно уважения иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) - за разликата над 5000 лв. до присъдения размер от 10000 лв., с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици. Ищецът П. Р. оспорва жалбата. I. Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на съответствието на извода на въззивния съд, че не дължи произнасяне по неконкретизирано от фактическа страна, макар и заявено с отговора на исковата молба, възражение за съпричиняване, със задължителната практика по т. 2 от ТР № 1/2013 на ВКС-ОСГТК. В защита срещу предявения иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) ответното застрахователно дружество е предявило възражение за съпричиняване на увреждането, като е заявило, че с поведението си пострадалата сама се е поставила в ситуация на повишен риск от увреждане, създала е предпоставки за осъществяването на деликта, съответно е улеснила механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди, без да са посочени конкретни действия или бездействия на ищеца, които според ответника да се намират в причинна връзка с увреждането. С допълнителната искова ищецът е оспорила възражението за съпричиняване със становище за неоснователността му, също без изложени конкретни фактически твърдения. По въпроса за съпричиняването първоинстанционният съд се е ограничил да посочи в доклада, че ответникът въвежда възражение за съпричиняване с твърдението, че ищцата с поведението си сама се е поставила в ситуация на повишен риск от увреждане, както и че ищцата оспорва заявените с отговора възражения. При постановяване на решението си първоинстанционният съд е приел, че е налице съпричиняване на увреждането, като е посочил, че ищецът е нарушила чл. 113, ал. 1, т. 2 ЗДП и забраната да не спира без необходимост на платното за движение, приемайки за установено, че ищецът е предприела пресичане на пътното платно, след което внезапно спряла и се върнала наобратно косо. Във въззивната жалба на ищеца оплакване за допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение по доклада не е направено. Относно въпроса за съпричиняването заявеното оплакване е по същество, обосновано с довод за недоказаност. С оглед изложеното горепосоченият извод на въззивния съд противоречи на установената с т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. задължителна съдебна практика в смисъл, че за правилността на първоинстанционното решение въззивният съд не следи служебно, освен при посочените в тълкувателното решение изключения, които в разглеждания случай не са налице. При липсата на оплакване от страна на ищеца за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в разглеждането по същество на възражение, основано на факти, на които ответникът не се е позовал своевременно, въззивният съд не е разполагал с правомощието служебно да изключи възражението за съпричиняване от предмета на делото, а е следвало да разгледа същото по същество в пределите, в които се е произнесъл първоинстанционният съд, и съобразно посоченото в жалбата. С оглед горното и доколкото не се налага извършването на други процесуални действия съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК възражението за съпричиняване (чието неразглеждане е посочено в жалбата като единствено касационно основание по смисъла на чл. 290, ал. 2 ГПК) следва да бъде разгледано по същество. Събрани в тази насока допустими доказателства са приетите като част от преписката по образуваното наказателно производство протокол за оглед на местопроизшествие като официален документ, отразяващ непосредствени фактически констатации на съставилото го длъжностно лице и протокол за проведения на 17.06.2015 г. разпит на ищеца, удостоверяващ направени извън настоящото производство нейни изявления. Не са допустими доказателства писмените обяснения и свидетелските показания на очевидеца П. Т., който не е разпитан като свидетел в настоящото производство, нито изготвеното за целите на наказателното производство експертно заключение. В рамките на исковото производство като доказателства са събрани показанията на водача И. В. и заключението на назначената автотехническа експертиза. При анализа на горните доказателства не се установяват обстоятелства, които да обосноват извод, че ищецът е допринесла за настъпването на произшествието. Така в показанията си в досъдебното производство ищецът заявява, че при пресичането е спряла за момент, след което е продължила, изрично отричайки да е променяла посоката на движението си. Свид. В. от друга страна твърди, че ищецът, след като вече е била пресякла, виждайки автомобила, се „затичала наобратно“. Заключението на автотехническата експертиза е изготвено въз основа на констатация, че пешеходката при навлизане на пътното платно е изминала известно разстояние, след което е спряла и впоследствие е продължила движението си напред, т. е. съобразно дадените в досъдебното производство показания на пострадалата. Същевременно в съдебно заседание при изслушването на експертизата вещото лице не е внесло изменения в заключението си с оглед проведения в същото заседание разпит на свид. В., а изрично е посочило, че свидетелката е потвърдило всичко, което е възприето като ситуация в заключението. С оглед изложеното не се установява пострадалата да е предприела обратно пресичане. Показанията на свид. В. не могат да бъдат приети за достатъчни – на първо място при съобразяване на правилото по чл. 172 ГПК и на второ място с оглед съдържанието им, преценявано във връзка с останалите обстоятелства по делото. Така свидетелят е посочила, че пътното платно е било широко около три ленти, като пострадалата е била пресякла лента и половина и зад нея е имало достатъчно място за преминаването на автомобил, което се потвърждава и от протокола за оглед и от експертното заключение, както и от обстоятелството, че мястото на удара е било на разстояние от 5-6 метра от десния край на пътното платно спрямо посоката на движение на автомобила. С оглед на това остава необяснено защо пострадалата, след като вече е пресякла значителна част от пътното платно и е възприела приближаващия автомобил (също според показанията на свидетеля) се е върнала обратно. При това положение съпоставката между свидетелските показания и посочените по-горе показания на пострадалата в досъдебното производство, също преценявани с оглед заинтересоваността й от крайните изводи относно конкретния механизъм на произшествието и при съобразяване на доказателствената тежест относно факта на съпричиняването налага извода за липса на достатъчно доказателства, които по несъмнен начин да обосноват констатация пострадалата да е предприела обратно пресичане. С оглед изложеното следва да се приеме за доказано единствено, че при пресичането пострадалата за кратко е преустановила движението си. Това обстоятелство обаче в конкретния случай не може да бъде квалифицирано като нарушение по чл. 113, ал. 1, т. 2 ЗДП, което да се намира в причинна връзка с произшествието и вредата. На първо място не може да се приеме, че спирането на пострадалата е било без необходимост, респ. ненужно е удължило пътя и времето на пресичането. Както се посочи по-горе, свид. В. е разполагала с възможността да премине зад пострадалата, движейки се възможно най-вдясно по платното за движение съобразно правилото на чл. 15, ал. 1 ЗДП (при липсата на маркировка, знаци и светлинни сигнали, разрешаващи движение в друга лента съгласно изключенията по чл. 15, ал. 2 ЗДП). Вместо това в нарушение на чл. 15, ал. 1 ЗДП автомобилът се е движил значително по-вляво по пътното платно. Това налага извода, че спирането на пострадалата при възприемане на автомобила е било провокирано от поведението на виновния водач, което изключва възможността това спиране да е било без необходимост по смисъла на чл. 113, ал. 1, т. 2 ЗДП. Без значение поради това е обстоятелството, че съобразно експертизата удар не би настъпил при по-продължително престояване на пострадалата на мястото на спиране. На второ място, причинна връзка не е налице и доколкото, според експертното заключение, удар не би настъпил при своевременно спиране от страна на водача на автомобила. Във връзка с това следва да бъде отбелязано обстоятелството, че макар и според протокола за оглед да не е била налице надлежно обозначена (с маркировка и/или пътен знак Д17) пешеходна пътека, при наличието на пътен знак А18 водачът е имала задължението да се движи с повишено внимание с оглед указаната възможност за поява на пешеходци. Това означава, че при възприемането на пострадалата, независимо че последната не се е намирала на надлежно обозначена пешеходна пътека, водачът е имала задължението да намали скоростта и при необходимост да спре съгласно чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДП, вместо да продължи движението си, и то на значително разстояние от десния край на пътното платно. Що се отнася до твърдението, че ищецът е предприела пресичане на пътното платно на неопределено за целта място, следва да се отбележи, че доколкото същото е въведено едва с въззивната жалба, то действително не подлежи на разглеждане, след като това обстоятелство не е било обсъждано и от първоинстанционния съд. В заключение, не е налице в конкретния случай съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Поради това и доколкото в касационната жалба други оплаквания извън въпроса за съпричиняването, за неправилност на въззивното решение не са изложени, последното следва да бъде оставено в сила в обжалваната част. При този изход на касационното производство жалбоподателят няма право на разноски, а на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА и съобразно направеното искане следва да заплати на пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 580 лв. С тези мотиви съдът РЕШИ: Оставя в сила в обжалваната част решение № 2715/21.11.2018 г. по гр. д. № 2524/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд. Осъжда „Дженерали застраховане“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата да заплати на адв. В. В. О., [населено място], [улица], ап. 2, адвокатско възнаграждение в размер на 580 лв. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: