Ключови фрази
спиране на производството по делото * преюдициално значение * идентичност по страни, предмет и основание

Р Е Ш Е Н И Е

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

 

376

 

гр. София, 21.06.2010 г.

 

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети юни през две хиляди и десетата година, в състав:

 

                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ

                                     ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА

                                                                         МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

 

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 286 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 278 ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 274 ал. 3 т. 1 от ГПК.

Образувано е по частната касационна жалба на В. К. Д. и С. Е. И. – Д. – двамата от гр. С., чрез процесуалните им представители адв. Д, против определение без номер от 15 декември 2009 г., постановено по ч.гр.д. № 3* по описа на апелативния съд в гр. С. за 2009 г., с което е потвърдено определение № 1* от 23 септември 2009 г., с което е спряно производството по гр.д. № 4* по описа на Софийския градски съд за 2009 г.

В жалбата се сочи, че определението е неправилно, защото съдът не е изложил мотиви и не са обсъдени исканията и възраженията на страните и не е посочил в какво се състои преюдициалността на делото за делба и на делото за обявяване на недействителност на завещание по отношение на предявения иск; споровете и по двете дела не са преюдициални за разглеждания спор, който освен това е и спор с трети лица. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че се търси произнасяне по съществени процесуалноправни въпроси длъжен ли е съдът при постановяване на определения, които преграждат пътя на делото, да изложи мотиви, който въпрос е решаван противоречиво от съдилищата (сочат се определение на окръжен съд, решение на ВС и постановление на пленума на ВС) и по въпроса за приложението на установените в ГПК предпоставки за спиране на висящо производство до решаването на друго дело със страни и предмет, различни от тези по спряното производство в противоречие с трайната практика на ВКС и за пределите на силата на пресъдено нещо на съдебните решения съгласно чл. 220 ал. 1 във връзка с чл. 221 ал. 1 от ГПК (отм.) (сочат се три определения на въззивен съд, но се представят само две).

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 от ГПК и е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261 от ГПК.

С атакуваното определение въззивният съд приел, че пред първостепенния съд са били представени доказателства за предявени искове от Е. И. срещу частната жалбоподателка за обявяване на нищожността и унищожаемостта на саморъчно завещание от майка му в полза на частната жалбоподателка, като решението по това дело е обуславящо за правилното решаване на спряното с обжалваното определение дело, поради което определението на първостепенния съд следва да се потвърди.

Касационният съд в настоящия си състав приема, че атакуваното определение следва да се допусне до касационен контрол при условията на чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК във връзка с чл. 274 ал. 3 от ГПК само по втория поставен въпрос.

По първия въпрос относно необходимостта съдебните актове да бъдат мотивирани, не е налице противоречиво разрешаване от съдилищата. Неизменна е съдебната практика в съответствие с изискванията на закона съдебните актове да бъдат мотивирани – чл. 236 ал. 1 и чл. 254 ал. 1 от ГПК. В разглеждания случай атакуваното определение не е постановено в противоречие с определение без номер от 5 юни 2008 г. по гр.д. № 264 по описа на окръжния съд в гр. Я. за 2008 г., решение № 752 от 18 ноември 1988 г. по гр.д. № 637 по описа на ІІІ ГО на ВС и т. 13 от ППВС 1/1985 г. Въззивният съд е изложил мотиви за това кой от посочените спорове смята за преюдициален спрямо спрения пред първостепенния съд спор. Ето защо касационният контрол не следва да се допуска по посочения въпрос.

Основателно е искането за допускане до касационен контрол по втория поставен въпрос.

Спирането на съдебното производство по реда на чл. 229 ал. 1 т. 4 от ГПК се допуска в случаите, когато в същия или в друг със се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното разрешаване на спора. Основанието за спиране по посочения текст е налице само когато предмет на обуславящото дело е правоотношение, чието съществуване или несъществуване се явява предпоставка за съществуването на правоотношението, предмет на обусловеното дело. Същественото за посочената законова възможност е от една страна връзката на обусловеност, а от друга – необходимостта тази предпоставка да бъде преценявана за всеки отделен случай. Връзката на обусловеност и пределите на силата на пресъдено нещо за твърдените като преюдициални спорове, са разрешение от въззивния съд в настоящия случай по различен начин от този, възприет в представената съдебна практика. Така например в определение от 10 февруари 2003 г. по ч.гр.д. № 5* по описа на СГС за 2002 г. е прието, че основанието за спиране на производството е налице в случай, че между двете дела съществува връзка на обусловеност, а в определение от 27 януари 2003 г. по ч.гр.д. № 5* по описа на СГС за 2002 г. е прието, че задължителната сила на решението по ревандикационния иск ще се разпростре само в отношенията между страните по спора, а по отношение на други спорове – само доколкото от гледна точка на материалния закон друго правоотношение е обусловено от установеното правоотношение. Касационният съд приема за правилна практиката, възприета в представените определения на СГС, тъй като тя държи сметка за конкретната връзка на обусловеност между два спора.

Атакуваното определение е неправилно.

Възприетото разрешение от въззивния съд поставя в господстващо положение не връзката на обусловеност между споровете, а частичният субективен идентитет между страните по споровете, както и обстоятелството, че ипотекираната и продадена вещ и вещта, включена в универсалното завещателно разпореждане, е една и съща. Спорът по спряното дело е по искове с правно основание по чл. 26 ал. 2 от ЗЗД – за липса на съгласие и представителна власт при учредяването на ипотека върху процесната сграда и по чл. 108 от Закона за собствеността за предаване на владението върху сградата. Ищци по спора са съпрузите Д. , като съпругата пък е ответница по иска на трето за настоящия спор лице за недействителност на сторено в нейна полза завещателно разпореждане по реда на чл. 42 б. “б” и “в” и чл. 43 б. “б” от Закона за наследството. Не е спорно, че сградата, предмет на исковете за нищожност на сделка и за ревандикация, е предмет и на завещателното разпореждане.

Разрешаването на спора относно действителността на завещателното разпореждане в полза на ищцата Д не е обуславящо спрямо исковете за нищожност на сделка и претенцията за ревандикация на недвижим имот. Това е така, защото и при успешно провеждане на първия спор, правата на собственост върху процесната сграда на Д. няма да бъдат отречени изцяло, а само намалени до съответната им част. Искът за прогласяване на нищожност на сделка може да бъде предявен от всяко лице, чиято правна сфера е повлияна от наличието на сделката, а е безспорно, че претендиращия право на собственост върху ипотекиран имот е заинтересован да предяви подобен иск. Предпоставка за основателността на ревандикационния иск пък е притежаването на правото на собственост, без значение дали изцяло или в съсобственост. Затова разрешаването на предявените искове за действителността на завещателно разпореждане в конкретния случай не са обуславящи по отношение на спора за действителност на сделка и спора за ревандикация на процесния имот. Ето защо атакуваното определение следва да бъде отменено със съответните последици.

Частните жалбоподатели не претендират заплащане на съдебни разноски по смисъла на чл. 78 ал. 1 от ГПК, а и доказателства за сторени такива не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.

Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

 

О П Р Е Д Е Л И:

 

ДОПУСКА до касационно обжалване определение без номер от 15 декември 2009 г., постановено по ч.гр.д. № 3* по описа на апелативния съд в гр. С. за 2009 г.

ОТМЕНЯ определение без номер от 15 декември 2009 г., постановено по ч.гр.д. № 3* по описа на апелативния съд в гр. С. за 2009 г., с което е потвърдено определение № 1* от 23 септември 2009 г., с което е спряно производството по гр.д. № 4* по описа на Софийския градски съд за 2009 г.

ВРЪЩА делото за продължаване на съдопроизводствените действия от Софийския градски съд.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: