7 Р Е Ш Е Н И Е № 10 С., . 07.09.2010 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Р. Б., второ търговско отделение, в открито съдебно заседание на 22.01.2010 година , в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА МАРИЯ СЛАВЧЕВА при участието на секретаря Л.З. и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 241/2009 година Производството е по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на ЕТ Е. Л. Х., упражняваща търговска дейност под фирма “Е. Х.”,[населено място] против въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 301 от 24.11.2008 год., по в.гр.д.№ 364/2008 год., с което е оставено в сила решение № 18 от 24.04.2008 год., по гр.д.№ 80/2007 год.на Русенския окръжен съд и са уважени предявените от [фирма] ,[населено място] срещу касатора, като ответник, обективно съединени искове по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.240 ЗЗД за сумата 20 662.04 лв., произтичаща от неизпълнено задължение по договор за заем от 12. 11. 2004 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 23. 07. 2007 год. до окончателното и изплащане и по чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойка за забава от 20 000 лв., част от общо дължимата в размер на 76 579.57 лв., като са отхвърлени предявените от касатора, като насрещен ищец, срещу АД- първоначален ищец, насрещни искове за сумите : 10 050 лв., част от общото задължение на последното от 49 345.63 лв. и 50 лв., представляваща част от вземане, възлизащо на 15279.42 лв. и в тежест на ЕТ Х. са поставени и направените деловодни разноски от 2 989.48 лв.. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон- чл.20 ЗЗ и чл.20а ЗЗД и на процесуалното правило на чл.188, ал.1 ГПК/ отм./. Според подробно изложените от касатора доводи въззивният съд не само не е тълкувал сключения между страните договор в съответствие със законовото правило на чл.20 ЗЗД и установените трайни търговски отношения между страните, но не е взел предвид нито начина на отразяване на преведената на ЕТ сума в счетоводството на ТД- заемодател като “временна финансова помощ”, нито липсата на уговорен между съконтрахентите срок за връщане на същата, поради което изводът му, че заемателят е изпаднал в забава, считано от датата на падежа - 20.11.2004 год. и дължи неустойка, съгласно договорната клауза на чл.4, е необоснован и изграден в противоречие със закона. Същевременно обстоятелството, че и след датата на падежа и твърдяната в исковата молба виновна забава на заемателя , заемодателят [фирма] е извършил многократни плащания на последния и са налице редица постигнати помежду им споразумения, след твърдяната дата на изискуемост на задължението на ЕТ, обективирани в приложени по делото споразумителни протоколи, а в счетоводството на ТД отсъства счетоводно отразен дълг в тежест на ответницата, произтичащ от неиздължен заем, изключва приетата в съобразителната част на обжалвания съдебен акт неизправност, обуславяща ангажиране договорната отговорност на едноличния търговец Х. за обезвреда, съобразно договорената неустоечна клауза. Ответната по касационната жалба страна е възразила по основателността и. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери и данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира: С определение № 570/31.08.2009 год. е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение на Великотърновския апелативен съд, в частта му по предявения от [фирма] първоначален иск за сумата общо 40 662.04 лв., от които 20 662.04 лв., произхождаща от договорно неизпълнение по договор за заем от 12. 11.2004 год. и 20 000 лв. - договорна неустойка за забава, част от твърдяната като общо дължима от 76 579.57 лв.. Прието е, че разрешените от въззивната инстанция въпроси на материалното право, обусловили решаващите изводи на въззивния съд по предявените обективно кумулативно съединени първоначални искове –“ дали при тълкуване на търговските сделки е необходимо да се отчитат съществуващите между съконтрахентите - търговци трайни търговски отношения, както и формалните счетоводни записвания за вида и характера на отделните сделки, когато счетоводното им отразяване и извършваните във вр. с тях счетоводни операции противоречат на вписаното в самия договор”, са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по см. на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна За да постанови обжалваното решение, в частта му по предявените при условията на чл.103 ГПК/ отм./ от [фирма],[населено място] срещу ЕТ Х. първоначални искове, основани на чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД въззивният съд, след обстоен самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, е възприел за обоснован и основан на закона извод на въззивния съд за наличие на валидно облигационно правоотношение между страните, породено от сключен помежду им на 12. 11.2004 год. договор за заем, за действителността на който, с оглед правната му характеристика на реална неформална сделка, е ирелевантно обстоятелството, че част от заетата сума е била предоставена на заемателя преди обективиране на постигнатото между съконтрахантите съгласие в писмена форма, а дадените парични средства, възлизащи общо на 305 720.21 лв., са отразени в съответните платежни документи и счетоводството на ТД , като “временна финансова помощ”. В тази вр. за неоснователно решаващата инстанция е възприела направеното от длъжника оспорване характера и вида на процесната сделка, позовавайки се на изрично и ясно постигнато в договорните клаузи на чл.2 и чл.4 ясно съгласие за връщане на така дадената сума до определена дата- 20. 11.2004 год., изключващо както безвъзмездното и предоставяне на същата от [фирма],[населено място], така и извършено с нея от ЮЛ- търговец погасяване на съществуващо вземане от страна на ЕТ Х.. Допълнителен аргумент в тази насока, според изложеното в съобразителната част на обжалваното решение, са както последвалите отношения между страните и самото признание на ЕТ Х., обективирано в подписания с ищцовото АД на 10.12.2004 год. и приложен по делото споразумителен протокол за възникнало в нейна тежест задължение за връщане на представената и под формата на „временна финансова помощ” сума от 305 720.21 лв., така и извършено впоследствие погасяване на част от същата, действие, съответстващо и на наименованието, посочено в съответните платежни документи, което тълкувано езиково и логически изключва да му е придаден различен от заема, смисъл. Поради това, позовавайки се на извършените от длъжника плащания – директно и чрез направените прихващания със задължения на ищцовото ЮЛ, отразени в приложения по делото споразумителен протокол и потвърдени в неоспорените заключения на изслушаните в първоинстанционното и във въззивното производства съдебно- счетоводни експертизи, въззивната инстанция е изградила краен правен извод за наличие на непогасен остатък от дълга на ЕТ Х. в размер на сумата 20 662.04 лв., до който е уважила предявения главен иск по чл.240, ал.1 ЗЗД, отричайки основателността на релевираното в тази вр. от последната, като ответник възражение за неговата недължимост, поради пълно изпълнение на договора. По съображения, черпени от заключенията на двете съдебно счетоводни експертизи за датите на извършените от длъжника плащания след падежа- 20.11.2004 год. и съществуващата в договора неустоечна клауза, за основателна е счетена и предявената в кумулативно обективно съединяване акцесорна искова претенция по чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на част от дължимата неустойка за забава. Решението е валидно и допустимо, но неправилно, поради допуснато нарушение на процесуалния закон. Обоснован и съобразен с въведената с чл.127, ал.1 ГПК/ отм./ доказателствена тежест е изводът на въззивния съд, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, породено от обективиран в писмена форма договор за заем от 12. 11. 2004 год., по силата на който праводателят на ищеца [фирма], чийто правоприемник е ищецът- АД, е предоставил на ЕТ Х. сума, възлизаща общо на 305 262.58 лв., която последната, като заемател, по силата на договорната клауза на чл.2 се е задължила да върне в срок до 20.11.2004 год.. Правилно, с оглед направеното от първоначалния ответник възражение за недължимост на претендираната главница, поради отсъствие на породено от договор за заем задължение, решаващата инстанция е счела, че за съдържанието и основанието на дължимата престация е меродавна волята на страните, която, както е в разглеждания случай, когато е ясно изразена не се нуждае от тълкуване и с оглед последвалите взаимоотношения между съконтрахентите даденото и от една от тях наименование, обективирано в съответните платежните документи не води до различен от целения с конкретния договор правен резултат, то същото е правно ирелавантно, както за произхода на възникналото задължение, така и за характера на самата сделка. Следователно, с оглед гореизложеното на поставения от касатора материалноправен въпрос, обусловил допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, настоящият съдебен състав намира, че следва да се отговори, че когато клаузите на сключената търговска сделка са неясни или двусмислени, налагащи по необходимост да бъде издирена истинската обща воля на съконтрахентите, решаващият съд следва да приложи общото тълкувателно правило на чл.20ЗЗД, но като допълващ фактор трябва да отчете и съпостави и обкръжаващите сключването на договора факти, в които съществуващите трайни търговски отношения, между страните и обикновените човешки презумпции се включват. Несъмнено е, че и при търговската сделка не е налице законова възможност за изменението и под предлог за нейното тълкуване, която законова запрета въззивният съд правилно е съобразил. Въпреки, че правилно е установил вида на възникналото между страните правоотношение и възложената по предявения първоначален иск с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД доказателствена тежест, обстоятелството, че фактическите изводи на Великотърновския апелативен съд, въз основа на които е отхвърлено като неоснователно възражението на ответника ЕТ Х. за недължимост на претендираната сума, поради пълно изпълнение на задължението и по сключения с праводателя на ищцовото АД договор за заем са направени без да бъде осъществена дължимата, съгласно чл.188, ал.1 ГПК/ отм./ преценка на относимия към него доказателствен материал, събран по делото, обосновава основателността на релевираното от касатора оплакване за съществено нарушение на процесуалните правила. За да отрече основателността на въведеното от ЕТ Х. правопогасяващо възражение за недължимост на претендираната сума, поради извършено чрез плащане пълно погасяване на задължението, решаващият съд се е позовал на събраните по делото доказателства и заключенията на двете съдебно- счетоводни експертиза, изслушани в първоинстанционното и въззивно производства по делото, като изключил от доказателствения материал по делото, поради негодността му на писмено доказателство, приложения от първоначалния ответник в нотариално заверен препис протокол от 28.06.2006 год., според съдържанието на който [фирма], чрез своя законен представител, в качеството си на кредитор е приел за напълно удовлетворяващо го и поради това погасяващо изцяло вземането му към заемателя Х., направеното от последната чрез пълномощника и Х. Ж. Х. плащане на сумата 93 575.27 лв., включваща остатъка от предоставената временна финансова помощ, начислените лихви и задължение по фактура. Изложените в тази вр. съображения на въззивната инстанция са основани от една страна на липсата на данни, според изслушаните ССЕ, за постъпила сума в горепосочения размер в касата на заемодателя [фирма], която да е била надлежно осчетоводена от последния, въпреки редовно воденото му счетоводство и на находящ се в счетоводството на ЕТ Х. разходен касов ордер за същата от 28.06.2006 год., но останал неподписан, а от друга – на отсъствие на оригинала от документа, заместването на който с нотариално заверено на 05.02.2008 год. копие на съдържанието на оригинала/ л.30/, е счетено за правно ирелевантно за процесуалното правило на чл.101 ГПК/отм./, във вр. с чл.142 и сл. ГПК/отм./, при действието на които процесуалноправни норми се е развило въззивното производство. Допълнителен аргумент, според съдържащите се в съобразителната част на обжалвания съдебен акт съждения, обуславящ изключване на сочения частен свидетелстващ документ от доказателствения материал по делото е и липсата на категорични данни за надлежно извършено упълномощаване на подписалия документа Ж.Х. от името на ЕТ Х., от страна на последната, като търговски пълномощник по см. на чл.27 ТЗ. Тези съждения на въззивния съд, като лишени от основание в процесуалния закон, не се споделят от настоящия съдебен състав. Обстоятелството, че в хода на въззивното производство е представен нотариално удостоверен препис от оригинала на горепосочения протокол обосновава правен извод, че до доказване неверността на нотариалното удостоверяване, то има обвързваща / формална/ доказателствена сила и задължава съда да приеме, че удостовереното обстоятелство се е осъществило така, както свидетелства нотариалния орган т.е, че в деня на нотариалното удостоверяване първообразът е съществувал и че оригиналът има съдържанието на нотариално заверения препис, който е приложен по делото. Следователно с представяне на частния писмен документ в нотариално заверен препис изискването на процесуалния закон-чл.101 ГПК/ отм./ е спазено, поради което изключването на същия от доказателствата по делото е незаконосъобразно. Отделен в тази вр. остава въпросът за оборване доказателствената сила на нотариалното удостоверяване, съобразно процесуалното правило на чл.154 ГПК, но такива доказателства отсъстват. Вярно, че е суверенно право на решаващия съд е да прецени по свое вътрешно убеждение събраните по делото доказателства, но самата оценка на доказателствената сила на документа, вкл. дали е годно писмено доказателство по см. на чл.142 и сл. ГПК се подчинява на конкретни съдопроизводствени правила, контролът за спазването на които се включва в правомощията на касационната инстанция. Допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение е съществено и доколкото същото е обусловило крайния резултат по делото, според който не е настъпило погасяване на поето с договора за заем задължение на ЕТ Х., в качеството и на заемател, постановеното в нарушение на процесуалния закон решение в посочената по- горе негова час следва да бъде отменено. Делото следва върнато на въззивния съд за ново разглеждане, при което да се извърши преценка на събраните доказателства поотделно, но и в тяхната съвкупност, като се съобрази формалната доказателствената сила на нотариалното удостоверяване до евентуално доказване на неговата неверност, с оглед направеното оспорване на приложения препис. Водим от тези съображения и на осн. чл.293, ал.1 и сл. ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 301 от 24.11.2008 год., постановено по в.гр. д. № 364/2008 год., в частта му, по предявените в обективно кумулативно съединяване от [фирма], гр.Д. против едноличен търговец Е. Л. Х. упражняващ търговска дейност под фирма „Е. Х.” първоначални искове за сумата общо 40 662.04 лв./ четиридесет хиляди шестстотин шестдесет и два лева и четири ст./, от които 20 662.04 лв., произхождаща от договор за заем от 12.11.2004 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 23.07.2007 год. и 20 000 лв., представляваща част от общо дължимата от 76 579.57 лв., договорна неустойка. ВРЪЩА делото в тази му част за ново разглеждане от друг състав на същия съд. В останалата част въззивното решение е влязло в сила. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: