Р Е Ш Е Н И Е № 75 София, 21 август 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди и осемнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 327/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационни жалби, срещу въззивно решение № 31 от 08.02.2018 г., постановено по внохд № 447/17 г. по описа на Апелативен съд - Варна, както следва: - от адвокатите В. В. и Д. Д., повереници на частния обвинител и граждански ищец Ю. С. Ю., с оплаквания за допуснато нарушение на материалния закон, тъй като въззивният съд неправилно е приложил закон за по-леко наказуемо престъпление, като е приел, че подсъдимият е направил всичко зависещо от него за спасяването на пострадалия. В подкрепа на заявената претенция за явна несправедливост на наложеното наказание се визира заниженост, като се сочи, че истинската помощ, която е следвало да бъде оказана, е позвъняване на тел. 112, а не на бащата на подсъдимия. Исканията, отправени до касационния съд са съответни на възведените касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК. Постъпило е и допълнение към жалбата от Ю. Ю. и А. М. – частни обвинители и граждански ищци, чрез техните повереници; - от адв. Г. К., защитник на подсъдимия М. М., с която се релевират касационни основания по чл.348, ал.1, т. 1 и т. 3 от НПК. Навежда се довод, че неправилно съдът не е приложил разпоредбата на чл. 55 от НК, което е довело до налагането на явно несправедливо наказание. Подробно се сочат смекчаващите отговорността обстоятелства, като се акцентира върху липсата на отегчаващи. По отношение на смекчаващото отговорността - приносът на подсъдимия за разкриване на обективната истина, процесуалният представител предлага на съда да го приеме като изключително по своя характер. Относно гражданската претенция се твърди, че присъденото обезщетение е завишено по размер. Моли да се отчете съпричиняването от страна на пострадалия, както и че родителите му имат и друг син, на който могат да възлагат надежди за бъдещето и да се уповават на него. Искането, което се прави е за изменение на атакуваното решение в насока на намаляване на наказанието за престъплението по чл. 339 от НК, и налагане на наказание пробация за престъплението по чл.123 от НК, както и намаляване на присъденото обезщетение на по 10 000 лева. В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП изразява становище за неоснователност и на двете жалби. Намира за законосъобразно въззивното решение, като счита, че правилно е приложен закон за по-леко наказуемо престъпление и наложеното наказание е намалено. Моли за оставяне в сила на съдебния акт на второинстанционния съд. Адвокат Д. Д., повереник на частния обвинител и граждански ищец Ю. Ю., изразява несъгласието си с изменения съдебен акт, и конкретно с преквалификацията на деянието, като излага пространни съображения, че не е налице оказана помощ на пострадалия. Сочат се аргументи в подкрепа на заявената претенция за занижено наказание на подсъдимия, като се пледира за неговото увеличаване. Адвокат В. В., повереник на частния обвинител и граждански ищец Ю. Ю., поддържа касационната жалба и допълнението към нея, като намира, че наложеното наказание е явно несправедливо. Относно преквалификацията на престъплението твърди, че не е установено дали оказаната помощ е била необходима и действителна, тъй като в рамките на два часа подсъдимият е имал неадекватни действия, и не е позвънил на тел.112, за да бъде реално осъществена медицинска помощ. Прави искане за отмяна на въззивното решение с цел увеличаване на наложеното наказание. Адвокат К., защитник на подсъдимия М. М., оспорва касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец като неоснователна. Поддържа жалбата, в която е изложил подробни съображения и моли за същата да бъде уважена, с посочените в нея искания. Подсъдимият М. Х. М. поддържа изложеното от защитника му и моли решението на Апелативен съд – Варна да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 66 от 26.09.2017г., постановена по нохд №749/17г., Окръжен съд - Варна е признал подсъдимия М. Х. М. за виновен в това, че: 1. На 26.10.2015 г. в землището на [населено място], /област/, местността „име", по непредпазливост причинил смъртта на С. Ю. С., настъпила на 13.11.2015 г., чрез действия, които спадат към правно регламентирана дейност - ловуване, представляваща източник на повишена опасност, които е нямал право да упражнява, като е нарушил: чл. 21. ал. (1); чл. 22,ал. 1; чл. 23, ал.1 и ал.2, ал. 3 и ал. 7; чл. 56, ал.3 и чл. 57, ал. 1 от Закона за лова и опазване на дивеча; чл. 80 ал. 1 и ал. 2 от Правилника за прилагане на закона за лова и опазване на дивеча; чл. 76 ал. 1 и чл. 81 ал. 1 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия, и т.5 от Раздел „Забранява се" от Инструкция за безопасност при боравене с ловно оръжие и боеприпаси по време на ловните излети - стрелба по шум или неясно видима цел, поради което и на основание чл. 123, ал.2, вр. ал.1 от НК, вр. чл. 58а, ал.4, вр. чл.55, ал.1, т. 1 от НК, му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година и десет месеца. 2. На 26.10.2015 г. в землището на [населено място], обл. Варненска, държал огнестрелно оръжие: фабрично произведена пушка марка „S.", модел T., 12 калибър, с две цеви, както и боеприпаси за огнестрелно оръжие, без да има за това надлежно разрешение по чл. 56, ал.1, вр. чл. 50, ал. 1 до ал. 5 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия, поради което и на основание чл. 339, ал.1 от НК вр. чл.55, ал.1, т. 1 от НК, му е наложил наказание лишаване от свобода в размер на една година и десет месеца. На основание чл.23, ал. 1 от НК съдът му е наложил едно общо най-тежко наказание лишаване от свобода за срок от една година и десет месеца, като на основание чл.66 от НК е отложил изпълнението му за срок от три години. На основание чл.45 от ЗЗД, съдът е осъдил подсъдимия М. Х. М. да заплати на гражданките ищци Ю. Ю. и А. М. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размера на по 30 000лева, за всеки един от тях, ведно със законната лихва, считано от 26.10.2015г. до окончателното изплащане. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските. С въззивно решение № 31 от 08.02.2018 г., постановено по внохд № 447/17г., Апелативен съд – Варна е изменил атакуваната пред него първоинстанционна присъда, като е приложил закон за по-леко наказуемо престъпление по чл. 123, ал. 4, пр. 1, вр. ал. 2 от НК, като е приел, че след деянието подсъдимият М. е направил всичко, зависещо от него за спасяването на С. С., и е намалил срока на наложеното му наказание на една година лишаване от свобода. Съдът е отхвърлил предявените срещу подсъдимия М. граждански искове от Ю. Ю. и А. М. за обезщетяване на нанесени неимуществени вреди в резултат на деянието по чл. 123 от НК за разликата от присъдените 30 000 лева за всеки от тях до претендираните 40 000 лева за всеки от тях. В останалата част е потвърдил присъдата на окръжния съд. С оглед преюдициалното значение за пределите на касационния контрол и осъществяване правомощията на ВКС, е необходимо произнасяне по допустимостта на подадените касационни жалби. Касационната жалба от защитника на подсъдимия е подадена в срок, от лице, което притежава активна правна легитимация, и е насочена срещу акт, подлежащ на проверка по реда на Глава XXIII от НПК, поради което същата е процесуално допустима. Подадената от поверениците на частния обвинител и граждански ищец Ю. Ю. касационна жалба е в срок, депозирана от активно легитимирано лице и срещу подлежащо на касационен контрол въззивно решение. Но допълнението към нея е подадено и от името на А. М. – частен обвинител и граждански ищец. Последната не е атакувала въззивния съдебен акт, поради което и не се явява жалбоподател по настоящото дело. Въпреки че допълнението изхожда и от двете конституирани страни, то е надлежно подадено и прието само спрямо Ю., като надлежна страна, упражнила правото си на касационно обжалване. Касационните жалби са неоснователни. На първо място се релевират доводи в подкрепа на твърдението за неправилно приложение на материалния закон, с оглед прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление по чл. 123, ал. 4 от НК, като се сочи, че в действителност не е оказана помощ от подсъдимия на пострадалия. В тази връзка на първо място следва да се посочат няколко принципни разбирания относно правилното тълкуване на съставомерните елементи на престъплението по чл.123, ал. 4 от НК, изводими от трайната съдебна практика. За да е налице този привилегирован състав, е необходимо деецът да е предприел всички зависещи от него мерки за спасяването на пострадалия, но и да е съществувала обективна възможност оказаната помощ да допринесе за предотвратяването на летален изход. Съгласно Постановление № 1 от 17.01.1983г. по н.д. № 8/82г., на Пленума на ВС, за да е налице намаляващо отговорността обстоятелство - оказване помощ на пострадалия, е необходимо наличието на две предпоставки: 1. деецът трябва да е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, дали това е така се преценява конкретно с оглед възможностите му (психофизически, подготовка, здравословно състояние в момента и др.), обстановката, в която е действал, и характера на действията, които сам или с помощта на другиго е извършил; 2. помощта да е била необходима, т.е. да е оказана на жив човек независимо от характера и степента на нараняването му, да е насочена субективно и обективно към запазване здравето или спасяване живота на пострадалия. Оплакването за допуснато нарушение на материалния закон, поради приложението на по-леко наказуем състав, не е основателно. Въззивният съд въз основа на вярно установените фактически обстоятелства и отчитайки всички характеристики на престъплението по чл.123, ал. 4, вр. ал.2 от НК, установени в закона и съдебната практика, правилно е извел извод за обективна и субективна съставомерност на деянието, осъществено от подсъдимия по цитирания текст. По делото безспорно са установени конкретните спасителни действия, които подсъдимият е предприел, непосредствено след като е осъзнал, че е прострелял приятеля си. Оказаната от него помощ включва преместването на пострадалия до дървото, за да е в изправено положение, почистване на кръвта от слепоочието му, опитите, които е направил (макар и безуспешни) да вдигне С., за да вървят заедно и да стигнат до пътя, тъй като се намирали на отдалечено и труднопроходимо място в гората между две села. След това, подсъдимият телефонирал на баща си, разказал му за случилото се и поискал незабавна помощ, за да закарат пострадалия до болницата, но предвид местонахождението им помолил баща си да намери джип, с който да стигнат до тях. След това е провел разговор и със свидетеля Ю. Ю. – баща на С./макар и след позвъняване от последния на телефона на пострадалия/, като му казал, че е прострелял сина му, и обяснил точното място, където се намирали в гористата местност. След пристигането на джипа, управляван от свидетеля Е. М., подсъдимият оказал помощ при преместването на тялото на приятеля си. Предприетите активни действия сочат, че подсъдимият е направил всичко зависещо от него/ в конкретните обективни условия/ за спасяването на пострадалия, който е бил жив и се е нуждаел от незабавно транспортиране до болнично заведение. От изложените съображения е видно, че са налице и двете предпоставки за приложението на привилегирования състав – подсъдимият е направил всичко зависещо от него за спасяването на приятеля си, като е съществувала обективна възможност за това, като помощта е оказана на пострадалия, който към онзи момент е бил жив. В тази връзка, не може да се приеме възражението на частния обвинител и граждански ищец, че не е било установено дали оказаната помощ е била необходима и действителна, тъй като подсъдимият е имал неадекватни действия. Твърдението, че след като не е позвънил на тел. 112, всъщност не е била реално осъществена медицинска помощ, не може да бъде възприето за основателно. В действителност, подсъдимият не е сигнализирал на тел. 112, но незабавно е потърсил помощ от най-близкия си човек - неговия баща, като помолил за високопроходим автомобил, с оглед мястото, където се намирали, и с цел бързото транспортиране до болнично заведение. В конкретния случай позвъняването на спешния център само по себе си не може да се приеме като единствената реална и необходима помощ, ако подсъдимият същевременно е бездействал, не е оказвал възможното съдействие на пострадалия, не е търсил помощ от други лица за бързото му транспортиране, не е указвал точното му местонахождение, предвид пустата, гориста и трудно достъпна местност. След започналите действия по оказване на помощ от други лица – бащата на подсъдимия, родителите на пострадалия и другите свидетели по делото, свидетелят С. Ю. е позвънил на тел. 112 и е съобщил за случилото се. Всички активно предприети действия от подсъдимия такива за спасяване на пострадалия, независимо че не той е сигнализирал на спешния медицински център, а това е сторено от друго лице. Следва да се отбележи, че нито в материалния закон, нито в доктрината и практиката е изрично установено какви точно действия е необходимо да бъдат осъществени, за да е реална оказаната помощ, в какво конкретно се състоят, какви са изискванията за това и в каква последователност следва да бъдат извършени. Преценката се базира на установените/посочени по-горе/ критерии и обективно установените фактически положения, при всеки отделен казус. При констатираното от настоящата инстанция правилно приложение на материалния закон от страна на въззивния съд – преквалификация на деянието от основния състав по чл.123, ал.2 от НК в привилегирования по чл.123, ал.4 вр. ал.2 от НК, намаляването размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, е законосъобразно и справедливо отмерено. Индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, по силата на който съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид са тези, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специална превенции. Първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. При тази диференцирана процедура наказанията подлежат на определяне по правилата, визирани в разпоредбата на чл.373, ал.2 от НПК, която препраща към нормата на чл.58а от НК. В настоящия случай въззивният съд е индивидуализирал наказанието лишаване от свобода в рамките на санкцията, предвидена за престъплението по чл.123, ал.4, вр. ал.2 от НК при предпоставките на чл.58а, ал.1 от НК. Вярно установените от контролираната инстанция и значими за определяне на наказанието обстоятелства, преценени при хипотезата на чл.54 от НК, в тяхната взаимна връзка и в контекста на степента на обществена опасност на деянието и дееца, са обусловили определянето на законосъобразно и съответно на целите по чл.36 от НК наказание, а именно лишаване от свобода за срок от 1 година и 6 месеца, редуцирано с една трета на една година. Апелативният съд вярно е отчел смекчаващите обстоятелства, като наред с чистото съдебно минало на подсъдимия е ценил и младата му възраст, добрите характеристични данни, обществената и трудовата му ангажираност, както и оказаното съдействие при разследването. При индивидуализацията на наказанието правилно въззивната инстанция не е възприела като смекчаващо отговорността обстоятелство оказаната помощ на пострадалия, която е част от привилегирования състав на престъплението по чл. 123, ал. 4 от НК, но е отчела, че подсъдимият по нелеп начин е лишил от живот млад мъж - на 21 години, в разцвета на силите си и в началото на неговия съзнателен самостоятелен живот. Във връзка с определянето на наказанието е необходимо да бъде посочено принципното разбиране на настоящия състав за това, че при индивидуализацията на наказанието няма място за механичен формален подход при съпоставката между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически величини, а за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към конкретната степента на обществена опасност на деянието и дееца. В контекста на това разбиране и при вярно отчетени от АС- Варна смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, определеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца е законосъобразно определено, при превес на смекчаващи обстоятелства и е съответно за постигане целите по чл.36 от НК. След редукцията с една трета, произтичаща от разпоредбата на чл.58а, ал.1 от НК наложеното наказание е лишаване от свобода за срок от една година. Правилни са изводите на въззивната инстанция, че не са налице основания за приложението на чл. 55 НК, тъй като не се установяват нито многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, нито обстоятелство с изключителен характер, при които и най - лекото, предвидено в закона за това престъпление наказание да се явява несъразмерно тежко. В тази връзка, релевираното възражение от защитника на подсъдимия, че допринасянето от страна на подзащитния му за разкриване на обективната истина, следва да се цени като изключително обстоятелство, е неоснователно. Същото е отчетено при индивидуализацията на наказанието като смекчаващото отговорността обстоятелство, но то не се явява изключително по своя характер и не налага промяна на наказанието в по-благоприятна насока за подсъдимия. Съдебният състав на касационната инстанция счита, че наложеното наказание е справедливо, както по отношение на превъзпитателната роля спрямо подсъдимия, така и за предупредителния ефект върху останалите членове на обществото, явява се съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца. Не се констатира наличието на смекчаващи обстоятелства, които да не са били отчетени от решаващите съдилища. Явната несправедливост на наказанието е налице само при очевидно негово несъответствие на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 НК, пред каквато хипотеза не сме изправени в настоящото дело. Претендираната явна несправедливост на наказанието от частния обвинител е и относно приложението на разпоредбата чл.66 от НК. В тази връзка следва да се посочи, че прилагането института на условното осъждане е въпрос, който винаги е строго конкретен, и чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления, стига да са налице предпоставките на чл.66 от НК, а именно да е наложено наказание лишаване от свобода за срок до три години, лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и съдът да установи, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправяне на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието. Въззивната инстанция е констатирала наличието на всички предпоставки на цитирания текст. Извън двете формални юридически предпоставки - наложено наказание лишаване от свобода да е за срок до три години и лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, съществен критерий за приложение на условното осъждане, е преценката за възможността за превъзпитание на подсъдимия извън условията на пенитенциарно заведение. Без да се игнорира генералната превенция, акцентът е към постигане преди всичко на специалната такава. Комплексната преценка, направена от въззивната инстанция, че целите на наказанието по чл.36 от НК могат да бъдат постигнати с института на условното осъждане, се възприемат и от този съдебен състав. Правилно са оценени както данните, характеризиращи конкретната степен на обществена опасност на деянието, така и тези, касаещи личността на подсъдимия. Принудителното изолиране на подс. М. от обществото и семейството му не е необходимо и обществено оправдано, като с нищо не би допринесло за поправянето му. Независимо, че не може да бъде пренебрегната генералната превенция, водеща според закона е личната такава. Ето защо, настоящият състав намира, че правилно е приложен института на условното осъждане. Въззивното решение е законосъобразно и в гражданско-осъдителната му част. Присъдените обезщетения са определени в рамките на действителния обем от претърпените болки и страдания от загубата на дете. Неимуществените вреди, които поначало са неизмерими с паричен еквивалент, се възмездяват по справедливост, с оглед критериите по чл.52 от ЗЗД, при което правилно въззивната инстанция е преценила, че те се репарират с присъждане на суми от по 30 000лева, за всеки един от двамата граждански ищци, като е отхвърлила предявените искове до пълния им размер. Доколкото се отнася до наведения довод от защитника на подсъдимия за отчитане на съпричиняването от страна на пострадалия и фактът, че родителите на последния имат още един син, на който да се уповават, е изцяло несъстоятелно. Този факт абсолютно по никакъв начин не може да се отчете в полза на подсъдимия. Дали в семейството има едно, две или повече деца, по никакъв начин загубата на едно от тях не може да бъде превъзмогната с другите деца, а още по-малко да доведе до намаляване на присъденото обезщетение. Жалбоподателят прави оплакване и за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание за престъплението по чл. 339 от НК, но същото е декларативно заявено, без да се сочат каквито и да било аргументи в подкрепа на това твърдение. Такива не са развити и в съдебното заседание пред касационната инстанция, поради което проблематиката, касаеща наложеното на подсъдимия наказание за това престъпление и начина на неговото изпълнение, не могат да бъдат предмет на коментар в настоящия съдебен акт. Направеното искане от частния обвинител и граждански ищец Ю. Ю. да му бъдат присъдени направените пред касационната инстанция разноски, представляващи адвокатското възнаграждение в размер на 1500 лева, е основателно и следва да бъде възложено в тежест на подсъдимия М.. При гореизложените съображения, касационната инстанция намира, че не са налице релевираните в жалбата касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК, поради което въззивното решение на АС-Варна следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 31 от 08.02.2018г., постановено по внохд № 447/17г., по описа на Апелативен съд – Варна. ОСЪЖДА подсъдимия М. Х. М. да заплати на частния обвинител и граждански ищец Ю. С. Ю. направените от него разноски пред настоящата инстанция в размер на 1 500 /хиляда и петстотин/ лева. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: