Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №  594 гр. София, 03 април 2009 г.   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А     Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение, в публично заседание на дванадесети декември.…………….две хиляди осма година в състав:                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ГРОЗДАН ИЛИЕВ                                                                         ЧЛЕНОВЕ:    ЕЛЕНА АВДЕВА                                                                                                 БИЛЯНА ЧОЧЕВА   при секретаря Н. Цекова…………………..…………………………в присъствието на прокурора Явор Гебов…...…......……………………...……..изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА ……………………...…..наказателно дело № 594 по описа за 2008 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Поради особеното мнение на докладчика настоящото решение на основание чл. 33 ал. 5 от НПК е изготвено от съдия Е. А. Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на защитника на осъдения Г. К. Х. за възобновяване на ВНОХД № 427/2008 г. на Старозагорския окръжен съд и ревизия на постановеното по него въззивно решение № 119/25.07.2008 г., с което е била изменена присъда № 71/15.04.2008 г. на Старозагорския районен съд по НОХД № 2034/2007 г. С тази присъда подсъдимият Г. К. Х. е бил признат за виновен в това, че на 20.04.2007 г., в с. Бял извор, при управление на л. а. м. „Опел кадет” с ДК № С* нарушил правилата за движение по чл. 20 ал. 1, чл. 15 ал. 1, чл. 116 от ЗДвП и по непредпазливост причинил многостепенна тежка телесна повреда на детето М. Я. Д., изразяваща се в травмена болест на мозъка, представляваща продължително разстройство на съзнанието и осакатяване на лява ръка, като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалата, поради което и на основание чл. 343а ал. 1, б. „а”, пр. 1, вр. чл. 343 ал. 1, б. „б”, пр. 1, вр. чл. 342 ал. 1 и чл. 54 от НК е бил осъден на 2 години и 8 месеца лишаване от свобода с отложено изпълнение по реда на чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 5 години, като е бил оправдан по обвинението по чл. 343 ал. 1, б. „б”, пр. 1 от НК. Осъден е бил да заплати в полза на пострадалата 60 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 20.04.2007 г. С въззивното решение Старозагорският окръжен съд е изменил първоинстанционната присъда, като е намалил размера на наказанието лишаване от свобода на 1 година и 8 месеца и е постановил ефективното му изтърпяване при първоначален лек режим съгласно чл. 45, б. „а” от ЗИН. Потвърдил е присъдата в останалата й част. В искането за възобновяване, поддържано пред ВКС, са релевирани доводи за допуснати процесуални нарушения по чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК. Твърди се, че съдилищата изобщо не са изследвали причините, които са довели до загубата на управление. В тази връзка неоправдано са отказали назначаване на СМЕ за проверка на обясненията на подсъдимия, че непосредствено преди да загуби управление е получил силни болки в сърдечната област и страда от високо кръвно налягане, с което процесуалните му права са били съществено ограничени. Изтъкнати са и оплаквания за нарушения по чл. 339 ал. 2 от НПК, съотносими към мотивите на въззивната инстанция. Изложени са и доводи за явна несправедливост на наказанието с оглед постановяване на ефективното му изтърпяване, въпреки, че деянието е било квалифицирано по по-лек състав поради оказването на помощ, подсъдимият е управлявал автомобила със скорост не по-висока от 41-46 км./ч., не е бил осъждан и не е употребил алкохол. По същество се претендира намаляване на наказанието и прилагане на чл. 66 от НК, както и ревизия на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, което също да бъде намалено. Повереникът на пострадалата намира искането за неоснователно. Прокурорът от ВКП отчита възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения за неоснователни. Намира обаче, че наказанието е явно несправедливо и в тази връзка застъпва позиция за по-голяма коректност на първоинстанционната присъда, с която е бил приложен чл. 66 от НК. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: Искането за възобновяване е било депозирано на 06.11.2008 г. и се вмества в изискуемия по чл. 421 ал. 3 от НПК 6-месечен срок, считано от влизане в сила на въззивното решение – 25.07.2008 г., което не е подлежало на проверка по касационен ред. Поради това то е допустимо, но разгледано по същество е НЕОСНОВАТЕЛНО, предвид следните съображения: Възраженията на осъдения за неизясняване на причината, поради която е загубил управление, вследствие на което е напуснал пътното платно и се е озовал върху тротоара, блъскайки детето и ограничаване на правата му поради отказа да бъдат събирани доказателства за здравословното му състояние в контекста на твърденията, че непосредствено преди това е получил силни болки в сърцето, не могат да бъдат подкрепени. По същината си те са идентични на изтъкваните пред въззивната инстанция, която след като ги е проверила, не е намерила основание да ги сподели, излагайки по този повод конкретни и убедителни съображения. Без да е нужно тяхното преповтаряне, само следва се акцентира, че при изяснената фактология по делото, очертаваща движение на МПС по прав път, при ясна дневна видимост със скорост не по-висока от 41-46 км./ч., за водача не е съществувала никаква обективна пречка да възприема останалите участници в движението, включително движещите се по тротоара майка и дете, а също и да контролира автомобила по начин, недопускащ неговото отклонение, с което да застраши тяхното здраве и живот. В случая подсъдимият е напуснал пътното платно и е навлязъл върху тротоара без да направи опити да спре, предизвиквайки удара и причинявайки съставомерните увреждания, като едва след това е овладял автомобила и е завил надясно. При липсата на технически причини или обективни пречки, които да са довели до този резултат, въззивният съд с основание е отчел като единствена възможна причина за отклонението заспиването на водача, който е споделил това пред майката на пострадалата след инцидента. Затова, а и явно предвид липсата на медицинска информация за сърдечни оплаквания, е отчел за недостоверни твърденията му, че непосредствено преди удара е получил болки в сърцето, изтъквани като причина за отклонението на автомобила. В този смисъл не може да бъде подкрепено оплакването за ограничени процесуални права поради отказа на първата инстанция да назначи СМЕ за проверката на обясненията в тази им част. За преценката относно тяхната достоверност и при наличната доказателствена основа не е било нужно назначаване на такава експертиза. Неоснователни са и възраженията, съотносими към съдържанието на мотивите на въззивната инстанция. Поначало те не са конкретизирани, а доколкото се свързват с неизпълнение на задължения, изводими от разпоредбата на чл. 339 ал. 2 от НПК, то подобно поведение не се установява. Дадени са подробни и мотивирани отговори на поставените на обсъждане възражения, които в основни линии са били свързани с мястото на удара. Обективните находки, установени при огледа, интерпретирани в автотехническата експертиза, в съчетание с показанията на разпитаните очевидци, ясно са определяли това място не върху пътното платно, както е твърдял подсъдимия, а върху тротоара. На основата на приетите фактически положения, които в пълнота покриват субективните и обективни признаци на престъплението по чл. чл. 343а ал. 1, б. „а”, пр. 1, вр. чл. 343 ал. 1, б. „б”, пр. 1, вр. чл. 342 ал. 1 от НК , материалният закон е бил приложен правилно. Доколкото по този повод не се изтъкват никакви възражения, ВКС не намира и основание за обсъждане на конкретните елементи по квалификацията, което също достатъчно подробно е било направено от предходните инстанции. Неоснователно е оплакването за явна несправедливост на наказанието поради отмяната на чл. 66 ал. 1 от НК след намаляване на лишаването от свобода на 1 година и 8 месеца. Законосъобразно предходната инстанция е отказала да приложи института на условно осъждане по отношение на осъдения Х. Действително, чистото съдебно минало на подсъдимия, както и видът и размерът на наказанието – една година и осем месеца лишаване от свобода, откриват формално пътя за отлагане на изтърпяването му съгласно чл.66 ал. 1 от НК. Въпреки това въззивната инстанция правилно е отхвърлила тази възможност, като е приела , че целите на наказателната репресия и преди всичко поправянето на подсъдимия, не могат да се постигнат реално извън ограниченията на специализираните институции за лишаване от свобода. Мнозинството от настоящия състав споделя извода за висока степен на укоримост на поведението на подсъдимия като водач на моторно превозно средство. В рамките на две години той извършил система от нарушения на правилата по ЗДвП, всичките му контролни точки са били отнети и той загубил шофьорската си правоспособност. На 15.12.2005 г. по административен ред били иззети документите му за правоуправление. Въпреки това Г. Х. продължил да управлява автомобила си и до деня на инцидента с детето М. Д. бил санкциониран още три пъти за нарушения по ЗДвП.. Прегледът на допуснатите от осъдения нарушения очертават профила на опасен за движението водач, наказван за управление на технически неизправно моторно превозно средство, неспазване на предимство, неправилно маневриране, превишена скорост, движение в забранена посока. Кулминация на това неадекватно поведение станало прегазването на тригодишната М. Подсъдимият демонстрирал грубо и продължително незачитане както на правилата за движение по пътищата , така и на установения за всички граждани начин за придобиване на правоспособност за управление на моторно превозно средство. Приложените по отношение на него административни мерки не са му въздействали възпиращо и не са предпазили останалите членове на обществото от опасните последици на неговото поведение. Това дава основание да се приеме, че приложението на условно осъждане би било акт на неоправдано снизхождение, което няма да окаже необходимото предупредително и възпитателно въздействие върху личността на осъдения. То би било необосновано и от гледна точка на общата превенция, защото и тя е цел на наказанието.словното осъждане на лице, манифестирало се като реална заплаха за сигурността на движението, лишено от воля за самоконтрол и резистентно към санкциониращите административни механизми не може да се възприеме като справедливо и съответно на обществената опасност на деянието и дееца. Напротив, подобно отлагане на санкцията оказва пряко влияние върху обществените представи за неадекватност на наказателните санкции и незащитеност на колективния интерес. Това налага осъденият да изтърпи наложеното наказание. В искането за възобновяване защитникът е поискал да бъде намален и размера на уважения граждански иск. Следва да се отбележи обаче, че липсват изтъкнати каквито и да са доводи, които да налагат подобна ревизия. Затова, имайки предвид характера и тежестта на телесната повреда, възрастта на детето и размера на присъденото обезщетение от 60 000 лв., както и актуалната съдебна практика при подобни случаи, ВКС намира, че е постигнат нужния баланс между претърпяните неимуществени вреди и паричното измерение на нуждата от обезвреда, т. е. спазен е принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, поради което и искането в тази част е неоснователно. По изложените съображения ВКС намира, че не са налице сочените основания за възобновяване и направеното по този повод искане следва да бъде оставено без уважение. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Г. К. Х. за възобновяване на ВНОХД № 427/2008 г. на Старозагорския окръжен съд и ревизия на постановеното по него въззивно решение № 119/25.07.2008 г., с което е била изменена присъда № 71/15.04.2008 г. на Старозагорския районен съд по НОХД № 2034/2007 г. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.       Особено мнение по н.д.594/2008 година от съдия Б. Ч. Не споделям становището на мнозинството в частта, в която се отказва приложението на чл. 66 ал. 1 от НК по повод извършено от подсъдимия деяние по чл. 343а ал. 1, б. „а”, пр. 1, вр. чл. 343 ал. 1, б. „б”, пр. 1, вр. чл. 342 ал. 1 от НК, за което му е било наложено наказание 1 година и 8 месеца лишаване от свобода. Основните съображения на мнозинството се свеждат до нецелесъобразност на условното осъждане поради високата степен на укоримост на поведението на подсъдимия като водач на МПС – многократно наказван за нарушения по ЗДвП, довело до лишаването му от правоспособност и реализиране на деянието след още няколко административни санкции, които явно свидетелстват, че не е бил постигнат преследвания с тях резултат. Данните за допуснатите нарушения на правилата за движение действително очертават подсъдимия като редовен нарушител, но изводимата от това опасност като водач изобщо не може бланкетно да бъде пренасяна, за да легитимира опасността му като деец на конкретното престъпление. Тази негова опасност следва да се основава на броя на допуснатите нарушения, които са в причинна връзка с резултата. В случая е било допуснато едно такова нарушение – по чл. 20 ал. 1 от ЗДвП и за подобно той никога не е бил санкциониран. От друга с. , прегледът на основанията, поради които е загубил правоспособност, информира, че те касаят отнемане на контролни точки и по повод нарушения (освен посочените по-сериозни от мнозинството) като това по чл. 183 ал. 4, т. 7от ЗДвП за неспазване задължението за използване на предпазен колан (отнети на два пъти по 10 точки). Поради това опасността като водач на пътя, което е отегчаващо обстоятелство, може разумно да предопредели извод за увеличаване размера на лишаването от правоуправление по чл. 343г. от НК, но не и да служи като основен аргумент да се изведе невъзможност лицето да бъде поправено чрез условно осъждане. Всъщност, относно действителните основания за отказ да се приложи чл. 66 от НК – невъзможност да бъдат постигнати целите на наказанието и основно деецът да бъде поправен колегите ми не са изложили други съображения. Затова и основният акцент е поставен върху невъзможност за успешно реализиране на генералната превенция, с което извод съм крайно несъгласна. Деянието действително е тежко, но непредпазливо и за него е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 1 година 8 месеца години. То е изолирана проява в житейски път на подсъдимия. Деецът е неосъждан и с относително положителни характеристични данни, оказал е помощ след деянието. Демонстрирал е критичното си отношение, а фаталният инцидент, при който е била увредена пострадалата и последвалия съдебният процес явно са предизвикал поправителен ефект. Затова ми е невъзможно да се съглася, че неговото поправяне, което е изведено като основна цел в текста на чл. 66 от НК и без да се пренебрегват останалите, е единствено възможно чрез изолация в затворническа среда. Намирам, че в същата степен, при това едновременно, всички цели на чл. 36 от НК могат да бъдат реализирани с отлагане изпълнението на наказанието за по-дълъг срок. Обратното, както е прието от мнозинството, води до обезмисляне съществуването на чл. 66 ал. 1 от НК, толериране на откази за прилагането му при деяния с тежки резултати, какъвто разум не е вложен от законодателя, както и по-важното – до акцентиране върху онзи аспект от наказанието, свеждащ се само до възмездие и гола превенция при игнориране на другия аспект – за легитимиране на хуманната идея за превъзпитание. По изложените съображения подписах касационното решение с особено мнение.   Съдия Б. Ч.