Р Е Ш Е Н И Е № 129 гр. София, 15 април 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретаря……...…Аврора Караджова….......……и в присъствието на прокурора…....…..........Пенка МАРИНОВА….….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 133 по описа за 2014 г. Производството е образувано по касационна жалба от адв. Р. Н. – защитник на подсъдимия К. Р. Р. срещу решение № 162 от 28.11.2013г., постановено по внохд № 195/13г. на Варненски апелативен съд. В жалбата се релевира касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Излагат се съображения за нарушение на закона с уважаването от страна на въззивния съд на предявения от Министъра на финансите граждански иск от името на държавата за настъпили вреди от престъплението, за което подсъдимият бил признат за виновен. Според защитника в наказателния процес е неприложима нормата на чл.133 от ГПК, която преклудира правото на възражение за изтекла давност, от което се навежда довод, че това възражение може да се направи и пред въззивния съд. Изтъква се също, че държавата разполага с процесуална възможност да възстанови щетата, произтичаща от не внесения данък по административен ред, а с уважаването на претенция, основана на чл.45 от ЗЗД би се стигнало до повторно събиране на сумата. Предлага се решението на апелативния съд да бъде отменено и се остави в сила присъдата на Варненския окръжен съд в гражданската част. В срока по чл.351, ал.3 от НПК е постъпило възражение от гражданския ищец чрез пълномощниците – юрисконсулти в ТД на НАП [населено място] – К. Т. и Х. А., в което посочените в жалбата доводи се оспорват. Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на жалбата, като изтъква, че гражданският иск е правилно уважен. Пред касационния съд подсъдимият и защитникът му, редовно призовани, не се явяват, а гражданският ищец не се представлява. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 46 от 24.04.2013г., постановена по нохд № 1424/11г. по описа на Варненски окръжен съд, подсъдимият К. Р. Р. бил признат за виновен в това, че в [населено място] при условията на продължавано престъпление в периода 16.06.2003г.-15.12.2003г., като управител на [фирма] избегнал плащането на данъчни задължения за данъчни периоди м. май, септември и декември 2003 г. в особено големи размери - 25 417.92 лв., като потвърдил неистина в подадени пред ДП „О.” при ТДД - Варна справки-декларации по ЗДДС, изисквани съгласно чл.100, ал.1 и З от ЗДДС: СД вх.№ 005964 от 16.06.2003 г. относно доставка от [фирма] по фактура № 307 от 19.05.2003 г. ДДС 12 330лв.; СД вх.№008433 от 31.10.2003 г. относно доставка от [фирма] по фактура № 302 от 04.09.2003 г. ДДС - 1000 лв.; СД вх.№ 010893 от 15.12.2003 г. относно доставка от [фирма] по фактура № 1247 от 17.11.2003 г. ДДС - 12 087.92 лв., поради което и на основание чл.257, ал.1 вр. чл.255, ал.1 НК вр. чл.26, ал.1 НК /редакция ДВ бр.62/1997/г. вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК му било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от три месеца, изпълнението на което било отложено по реда на чл.66, ал.1 от НК за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимият бил оправдан по обвинението да е потвърдил неистина в СД вх.№ 006391 от 11.07.2003 г. относно доставка от [фирма] по фактура № 6349 от 23.06.2003 г. ДДС- 24700 лв.; СД вх.№ 906513 от 14.08.2003 г. относно доставка от [фирма] по фактура № 6411 от 28.07.2003 г. ДДС - 22980 лв.; СД вх.№ 007336 относно доставка от [фирма] по фактури № 240 от 29.08.2003 г. и № 241 от 30.08.2003 г. ДДС - общо 13 530лв. и СД вх.№ 01479 от 14.01.2004 г. относно доставка от [фирма] по фактура № 281 от 23.12.2003 г. ДДС - 91.01 лв. и да е избегнал плащането на данъчни задължения за разликата от 25 417.92 лв. до 86 716.93 ДДС. Със същата присъда бил отхвърлен предявеният на основание чл. 45 от ЗЗД срещу подсъдимия Р. граждански иск от Министъра на финансите за обезщетяване на нанесени имуществени вреди на държавата в размер на 86 718.93 лв., ведно със законната лихва считано от 14.01.2004 г. до цялостното изплащане на сумата, като неоснователен. В тежест на подсъдимия било възложено заплащането на разноските по делото. По жалба на гражданския ищец било образувано внохд № 195/13г. на Варненски апелативен съд. С решение № 162 от 28.11.2013г. въззивният съд изменил първоинстанционната присъда в гражданската част, като осъдил подсъдимия К. Р. да заплати обезщетение за имуществени вреди в полза на държавата в размер на 25 417.92 лв., ведно със законната лихва, считано от 15.12.2003г. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното: Жалбата е неоснователна. Възражението за погасяване на вземането по давност е направено от защитника на подсъдимия за пръв път във въззивното производство, което е мотивирало апелативния съд да приеме, че същото е преклудирано съгласно разпоредбата на чл.133 от ГПК. Касационният съд не споделя тези доводи. Предявяването и приемането за разглеждане на гражданския иск в наказателното производство се извършва по правилата на НПК, в рамките на единен наказателен процес. Относителната самостоятелност на гражданския иск, произтичаща от правилото на чл.88, ал.1 от НПК, не променя характера на съдебния процес относно вземането на пострадалия, дори и когато предмет на разглеждане е само гражданската част на присъдата или решението (р. № 420 от 20.10.2011г. по н.д. № 2157/11г. на І н.о. на ВКС). В случая не са налице предпоставки за субсидиарното прилагане на ГПК, доколкото не се касае до липса на съответни правила в НПК. Сред правата на обвиняемия по чл.55, ал.1 от НПК е да прави искания, бележки и възражения. Ситуирането на цитираната норма в общите правила на НПК обуславя приложимостта й за фазите и всички стадии на наказателния процес. В този смисъл правото на подсъдимия да направи възражение за изтекла давност за вземането по гражданския иск в наказателното производство не би могло да се ограничи само до първоинстанционното разглеждане на делото. Макар възражението за изтекла давност да е допустимо, по същество е неоснователно. В мотивите на присъдата първоинстанционният съд е направил неверен извод, че е изтекъл петгодишният период за погасяване на вземането по давност. Подаденият иск от Министъра на финансите е с правно основание чл.45 от ЗЗД, с претенция за настъпили от престъплението имуществени вреди. Съгласно чл.114, ал.3 от ЗЗД, за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. В повечето случаи моментът на увреждането и откриването на дееца съвпадат по време, но е възможно извършителят на деликта да бъде установен след настъпването на вредните последици. В случая досъдебното производство е било образувано и водено срещу неизвестни извършители за престъпление по чл.253 а от НК. С постановление от 18.09.2009г. на прокурор от окръжна прокуратура гр. Варна (л.2, т.1 от сл.д.) производството било частично прекратено по този текст от НК и материалите, отнасящи се до дейността на отделните фирми, включително и [фирма] били отделени за образуване на нови производства. Подсъдимият Р. бил привлечен като обвиняем по новообразуваното дело № 52/09г. с постановление от 14.07.2011г. (т.19, л.1 от сл.д), за престъпление по чл. 257 от НК. От този момент е започнала да тече и давността за вземането от непозволено увреждане. Гражданският иск е постъпил в окръжния съд гр. Варна на 23.11.2011г., което налага извод, че към момента на предявяването му не е изтекла погасителната давност по чл.110 от ЗЗД. Доводите в касационната жалба относно липса на настъпила вреда са идентични с тези, направени пред въззивния съд, който основателно ги е отхвърлил. Подсъдимият е декларирал за внасяне данък върху добавената стойност многократно по-малък от реално дължимия, укривайки по този начин данъчни задължения, което е довело до вреда за фиска. Изложените подробни съображения в тази насока във въззивното решение се споделят от касационния съд и не следва да бъдат повтаряни. Не може да бъде възприета и тезата, че наличието на влязъл в сила ДРА представлява пречка за уважаване на гражданската претенция по чл.45 от ЗЗД. Наличието на влязъл в сила ДРА не обвързва наказателния съд с недопустимост на предявен граждански иск от представител на фиска, защото основанието за изготвяне на ДРА и дължимите по него суми е различно от деликтното в рамките на наказателното производство. Събираемостта на публично вземане по ДРА и такова от непозволено увреждане биха могли да се конкурират, когато става дума за едни и същи суми, относими към избегнати данъчни задължения, дължими на различно основание. Възражението за повторно плащане би могло да бъде направено в рамките на изпълнително производство, при поставяне на въпроса дали фискът не събира повторно тези суми.(р.№280 от 04.06.2013г. по н.д. № 871/13г. на ІІ н.о. на ВКС.) Посоченото в касационната жалба основание за нарушение на закона при произнасянето по гражданския иск, иманентно включва и присъдената лихва, поради което касационният съдебен състав намери, че е надлежно сезиран да провери законосъобразността на въззивното решение и по въпроса относно лихвата. С въззивното решение гражданският иск е уважен, ведно със законната лихва, считано от 15.12.2003г. С молбата за предявяване на гражданския иск обаче е претендирана лихва от 14.01.2004г. Уважавайки претенцията за лихва от по - ранна дата, апелативният съд се е произнесъл свръх петитум. Касационният съд намери, че следва да измени въззивното решение като коригира началния момент от който се дължи лихвата върху уважения граждански иск от датата, посочена в молбата на гражданския ищец. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 5 и чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 162 от 28.11.2013г., постановено по внохд № 195/13г. на Варненски апелативен съд, като определя начален момент на дължимата лихва върху вземането от 14.01.2004г. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: