Р Е Ш Е Н И Е № 88 гр. София, 05 април 2017 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ВАЛЯ РУШАНОВА при секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 235 по описа за 2017 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия М. З. М. срещу решение на Софийски апелативен съд № 10 от 10.01.2017 г, по ВНОХД № 810/16, с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд № 165 от 9.06.2016 г, по НОХД № 1775/16. С първоинстанционната присъда жалбоподателят е признат за виновен в това, че на 17.11.2015 г в [населено място], при условията на опасен рецидив, в съучастие като съизвършител с неустановено лице / спрямо него наказателното производство е разделено /, е отнел чужди движими вещи, на стойност 15 лв, от владението на Л. К. К., като употребил за това сила, и деянието е придружено с причиняване на средна телесна повреда, с оглед на което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 2 и т. 4 вр. чл. 198, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на седем години и шест месеца „лишаване от свобода”, настаняване в затворническо заведение от закрит тип, при „строг” режим. С жалбата се релевират всички касационни основания. Твърди се, че е опорочено вътрешното съдийско убеждение по релевантните факти, че осъждането почива на непоследователните показания на св. К. и на негодния протокол за разпознаване от досъдебното производство, че неправилно е кредитирано заключението на СПЕ, касаеща психичното състояние на пострадалата, и възможността й правилно да възприема събитията, предмет на обвинението, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като не е отчетена ниската стойност на отнетото имущество. С жалбата се правят алтернативни искания: за оправдаване на жалбоподателя, за връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателят моли жалбата му да бъде уважена. Частният обвинител не участва в настоящето производство. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 14 НПК и при съвкупния анализ на събраните доказателства е извел верния извод, че подсъдимият е автор на инкриминираното деяние. Неоснователно се възразява срещу валидността на разпознаването от фазата на досъдебното производство, което процесуално действие е проведено в съответствие с изискванията по чл. 169 и сл. НПК. Пострадалата е разпитана в качеството на свидетел непосредствено преди разпознаването и още оттогава е проявила сигурност относно възможността да индивидуализира лицето, което я е влачило на пътното платно в разстояние на 20 м, докато тя е стискала в ръце дамската си чанта. Свидетелката е казала: ”Успях да видя физиономията на това момче и го запомних. Сигурна съм, че ще го разпозная, ако го видя отново”. Относно описанието му е заявила следното: „Беше на видима възраст, около 20-25 годишен, среден на ръст, около 165 см, с нормално телосложение, с тъмен цвят на косата, с нормална мъжка прическа, с по-тъмен цвят на кожата, но не мога да твърдя, че е от ромски произход.” Що се отнася до другия съучастник, такава увереност не е изразила / че ще може да го познае /. Съществено в доказателствен аспект е това, че показанията й по чл. 170 НПК кореспондират на резултатите от проведените на досъдебното производство последователни процесуални действия разпознавания, на л. 7 и л. 8 от материалите на досъдебното производство. Прави впечатление, че при първото следствено действие, при което подсъдимият не се е намирал сред лицата, представени за разпознаване, свидетелката не е идентифицирала никого / л. 7 /, а при второто разпознаване / л. 8 / е проявила категоричност, посочвайки подсъдимия. В протокола за разпознаване на л. 8 е записано изявлението на свидетелката: „Разпознавам лицето под № 2 / съгласно записаното в протокола, под № 2 е М. З. М. /. Това е момчето, което ме влачи по шосето. Разпознавам го по ръста, по телосложението, по физиономията, която запомних добре, и по наболата брада, с която беше и тогава. Сигурна съм, че това е момчето, което ме влачеше по земята, докато се опитваше да ми издърпа дамската чанта”. В тази насока са и възприятията на поемното лице по протокола за разпознаване: св. П., заявил в показанията си пред първата инстанция: „Жената посочи единствено това момче, подсъдимия”. На следващо място, от важно значение при оценката на доказателствата е обстоятелството, че св. К. е проявила същата последователност и категоричност и в съдебната фаза. Неоснователно се възразява срещу ползване на заключението на СПЕ. Вещите лица, които са я изготвили, са посочили, че пострадалата страда от „параноидна шизофрения, състояние на медикаментозна ремисия”, което не я лишило от възможността правилно да възприема фактите от обективната действителност и вярно да ги интерпретира. Следователно, правилно е прието, че тя разполага със свидетелска годност, поради което не е имало пречка нейните показания да бъдат кредитирани и да бъдат поставени в основата на осъдителната присъда и решението, което я потвърждава. С оглед на изложеното, ВКС намери, че при анализа на доказателствата не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. В посочената хипотеза не възниква процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. ВКС не намери да е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Деянието съставлява престъпление по чл. по чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 2 и т. 4 вр. чл. 198, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” вр. чл. 20, ал. 2 НК, каквато е възприетата по делото правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. Не може да бъде уважено искането за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на жалбоподателя, тъй като това е възможно единствено в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която, в случая, не е налице / подсъдимият не е осъден за деяние, което не съставлява престъпление /. Не е допусната и явна несправедливост на наложеното наказание. Наказателната отговорност на жалбоподателя е реализирана при превес на отегчаващите обстоятелства, като му е определено наказание седем години и шест месеца „лишаване от свобода”, което е под средния размер на санкцията по чл. 199, ал. 1 НК, предвиждаща „лишаване от свобода” от пет до петнадесет години. Правилно е прието, че ниската стойност на предмета на престъплението не представлява смекчаващо обстоятелство, тъй като употребената принуда значително надхвърля необходимата за сломяване съпротивата на жертвата, което очертава деянието като такова със завишена степен на обществена опасност. От друга страна, обстоятелството, че св. К. е влачена на пътното платно и е захвърлена в увредено здравословно състояние / със счупена раменна кост /, при наличието на реална опасност да бъде прегазена от преминаващ автомобил, допълнително завишава степента на обществена опасност на деянието. Налице е и висока степен на обществена опасност на дееца, който е с обременено съдебно минало, вече е изтърпявал наказание „лишаване от свобода”, но не е дал признаци, че се поправя, тъй като само пет месеца след освобождаването му от затвора е извършил престъплението, предмет на настоящето дело. Извън това, проявената от него бруталност при сломяване на съпротивата на жертвата го очертава като личност с отрицателни характеристични данни, което отделно е обстоятелство, отегчаващо наказателната му отговорност. В същото време, по делото не са установени смекчаващи отговорността обстоятелства и поради това не са ценени такива. При това положение, наказанието на жалбоподателя следва да бъде определено при изключителен превес на отегчаващите обстоятелства, което би предопределило налагане на „лишаване от свобода” от средния размер към максималния възможен на санкцията по чл. 199, ал. 1 НК, докато наложеното такова е под средния размер и липсва процесуална възможност да бъде увеличено / касационното производство се води по жалба на подсъдимия, при липса на съответен протест или жалба на частния обвинител /. С оглед на изложеното, следва да се приеме, че наказанието седем години и шест месеца „лишаване от свобода”, наложено на подсъдимия, се явява съответно на обстоятелствата по чл. 54 НК и на целите по чл. 36 НК, тоест, е справедливо по критерия на чл. 348, ал. 5 НПК. При това положение, оплакването за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК не може да бъде споделено, а искането за смекчаване на наказанието не може да бъде удовлетворено. По тези съображения, жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 10 от 10.01.2017 г, по ВНОХД № 810/16. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: