6 Р Е Ш Е Н И Е № 409/12 СОФИЯ, 28.02.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на шестнадесети октомври две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА при секретаря Даниела Никова изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 59/2011 година и за да се произнесе, взе предвид : Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С решение от 17.05.2009 г. по гр.д. № 7330/09 г. на Софийски градски съд е отменено решението на Софийски районен съд, постановено на 16.12.2008 г. по гр.д. № 11750/2007 г. в частта, с която са отхвърлени предявените от Й. С. В. и С. Л. Б. против А. Е. В. и В. Е. Й. ревандикационни искове и е постановено друго, с което А. Е. В. и В. Е. Й. са осъдени да предадат на основание чл. 108 ЗС на Й. С. В. и С. Л. Б. владението на по 1/24 ид. част от недвижим имот, съставляващ УПИ ІV-198 в кв. 250 по плана на [населено място], м. ”П.- Б.”, целият с площ 713 кв.м. По жалба от А. Е. В. и В. Е. Й. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса, касаещ задължението на съда да направи пълна и обективна преценка на събраните по делото доказателства и да обсъди всички доводи и възражения на страните. Касаторите поддържат доводи за неправилност на решението поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при преценката на доказателствата по делото и нарушение на материалния закон. Ответниците по касация Й. С. В. и С. Л. Б. изразяват становище, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното въззивно решение във връзка с наведените в касационната жалба оплаквания и становищата на страните, приема следното: От фактическа страна по делото е установено и не се спори между страните, че процесният недвижим имот е придобит през 1960 г. по договор за продажба от А. Й. В.. През 1969 г. той дарил имота на синовете си Е. А. В. и Л. А. В.. През 1980 г. Л. В. прехвърлил на своите родители А. В. и С. В. в замяна на друг техен имот собствената си 1/2 ид. част. На 17.05.1981 г. починала С. В.. Същата оставила за наследници съпруг А. В. и три деца - Е. В., Л. В. и Е. В.. С нотариален акт № 147, т.ХХІІ, дело № 3457 от 15.09.1981 г. Е. А. В. и съпругата му Й. Л. В. дарили на своя син А. Е. В. собствения си недвижим имот, придобит по време на брака, представляващ едноетажна жилищна сграда, заедно с ½ ид. част от дворното място имот пл.№ 5а от кв. 268, цялото от 713 кв.м. С нотариален акт № 68, т.ХХХХХІ, дело № 9004 от 27.11.1990 г. А. Е. дарява на своята сестра В. Е. ½ ид. част от едноетажната къща, заедно с ¼ ид. част от дворното място. С нотариален акт № 70, т. LLХІІ, дело № 22147 от 23.10.1996 г. А. Йорданов В. и неговата дъщеря Е. А. В. продават на Е. А. В. идеални части от дворното място, като в акта е посочено, че първият от тях продава своята ¼ ид. част, а втората – 1/8 ид. част, или общо 3/8 ид. части. С нотариален акт № 60, т.LLХХVІІІ, дело № 25311 от 29.11.1996 г. Е. А. В. и съпругата му Й. В. даряват на децата си А. Е. и В. Е. общо ½ ид. част дворното място- 1/8 ид. част лична собственост на Е. А. и 3/8 ид. части в режим на съпружеска имуществена общност. Ищците Й. С. В. и . Л. Б. са наследници на Л. А. В., починал през 1995 г. Първата е негова съпруга, а втората - негова дъщеря. А. Й. В. е починал през 2003 г. Негови наследници са Е. А., Е. А. и С. Л., която наследява по заместване своя баща Л., починал преди наследодателя. След преценка на така установените по делото факти въззивният съд е приел, че по наследяване от своя пряк наследодател Л. А. В. Й. В. и С. В. са придобили по 1/24 ид. част от процесния имот. След извършеното през 1981 г. дарение на 1/2 ид. част, Е. А. В. заедно със съпругата си Й. Л. В. са притежавали общо 5/12 ид. части от имота, поради което направеното от тях дарение през 1996 г. в полза на ответниците А. Е. и В. Е. е произвело вещнопрехвърлително действие до този размер. Намерил е за неоснователно възражението на ответниците А. Е. и В. Е. за придобиване по давност на собствеността върху целия имот. Приел е, че същите за знаели, че и други лица имат право на собственост върху имота, което изключва тяхната добросъвестност. При това положение, за да придобият по давност чуждите идеални части, е следвало да манифестират намерението си да държат имота изцяло като свой, като отблъснат правата на останалите съсобственици, след което да упражняват фактическа власт върху имота в продължение на 10 години. Приел е, че декларирането на имота пред данъчната служба като съсобствен само между тях, както и плащането на данъци за него, не могат да обективират обръщане на държането във владение, тъй като тези действия не достигат до знанието на останалите съсобственици. Не сочат на промяна на намерението и издадените на името на касаторите разрешения за строеж, защото те могат да се издадат на всеки съсобственик. Снабдяването с констативен нотариален акт за собственост на целия имот също не представлява убедително доказателство за придобиване на право на собственост, защото е непротивопоставим на лица, които не са участвували в нотариалното производство. Приел е, че въз основа на свидетелските показания също не може да се направи извод, че ответниците са демонстрирали по отношение на ищците промяната на намерението си да държат имота за себе си. По правния въпрос, обусловил допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав приема следното: Съдът преценява доказателствата по делото по свое вътрешно убеждение, но тази преценка е подчинена на определени изисквания на процесуалния закон. Съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка. В случая това не е сторено. Въззивният съд е обсъждал събраните по делото писмени и гласни доказателства изолирано едно от друго, поради което е достигнал до необосновани фактически и правни изводи по спора. По делото са събрани писмени доказателства, видно от които, след дарението, извършено през 1996 г., А. Е. и В. Е. са построили в процесния имот няколко нови сгради и са извършили пристрояване и надстрояване на съществуващата жилищна сграда, за което са им били издадени съответните разрешения за строеж. Разпитани са и свидетели, които са установили, че ищците живеят в съседен на процесния имот и не са се противопоставили на това строителство, нито на ползването на дворното място и сградите само от семейството на А. Е.. Дворното място е оградено и не се ползва за преминаване на ищците към собствения им имот. При преценка на тези доказателства въззивният съд се е ограничил да посочи единствено наличието на издадени разрешения за строеж, като напълно е игнорирал факта, че строителството е осъществено без съгласието на ищците и новопостроените сгради се владеят от касаторите. Ако декларирането на недвижимия имот по ЗМДТ и плащането на данъците за него не са действия, обективиращи намерението за своене, тъй като не са достигнали до знанието на другите съсобственици, то с извършването на ново строителство в дворното място касаторите недвусмислено са демонстрирали, че владеят целия имот за себе си и тези им действия са от такъв характер, че са могли да станат и са станали достояние на ищците. Както е посочено в т.1 от ППВС № 6/74 г., когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си. Щом фактическата власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. Необоснован е изводът на въззивния съд, че за да придобият по давност идеалните части на другите съсобственици, касаторите е следвало, след като променят намерението си, да владеят имота в продължение на 10- годишен давностен срок, тъй като знаели, че имотът има и други съсобственици, което изключва тяхната добросъвестност. Въззивният съд не е посочил въз основа на кои доказателства е направил този извод. Само поради това, че Е. А. и съпругата му Й. В. са дарили през 1996 г. повече идеални части от имота, отколкото действително са притежавали, а приобретателите по този договор са техни деца, не може да се приеме, че последните са знаели, че придобиват идеални части от несобственик. Знанието на определени факти и обстоятелства, изключващи добросъвестността по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС, не се предполага. При наличието на законоустановена презумпция за добросъвестност / чл. 70, ал.2 ЗС/ в тежест на страната, която твърди, че приобретателят е знаел, че придобива от несобственик или че формата на юридическото основание е опорочена, е да докаже това. При липса на такива доказателства, оборващи презумпцията на чл. 70, ал.2 ЗС, владението на касаторите върху частта на другите съсобственици, следва да се окачестви като добросъвестно по чл. 70, ал.1 ЗС. От събраните по делото доказателства се установява, че от 1996 г. касаторите владеят целия имот като свой, както и че до предявяване на иска за собственост от ищците владението им е било непрекъснато, явно и спокойно, без противопоставяне на другите съсобственици, поради което следва да се приеме, че е осъществен фактическия състав на чл. 79, ал.2 ЗС и касаторите са придобили по давност идеалните части на ищците. По тези съображения обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено като неправилно и тъй като не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, бъде постановено решение по същество от настоящата инстанция, като предявените от Й. С. В. и С. Л. Б. против А. Е. В. и В. Е. Й. искове по чл. 108 ЗС за предаване на владението върху 1/24 ид. част за всяка от ищците, бъде отхвърлен като неоснователен. С оглед този изход на делото Й. С. В. и С. Л. Б. следва да заплатят на А. Е. В. и В. Е. Й. направените от тях разноски пред ВКС в размер на 1000 лв. Водим от гореизложеното съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решението от 17.05.2009 г. по гр.д. № 7330/09 г. на Софийски градски съд в частта, с която А. Е. В. и В. Е. Й. са осъдени да предадат на основание чл. 108 ЗС на Й. С. В. и С. Л. Б. владението на по 1/24 ид. част от недвижим имот, съставляващ УПИ ІV-198 в кв. 250 по плана на [населено място], м. ”П.- Б.”, целият с площ 713 кв.м, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от Й. С. В. и С. Л. Б. против А. Е. В. и В. Е. Й. искове по чл. 108 ЗС за предаване на владението върху 1/24 ид. част за всяка от ищците на следния недвижим имот: УПИ ... в кв. 250 по плана на [населено място], м. ”П.- Б.”, целият с площ 713 кв.м, при съседи: [улица], парцел V- 199, парцел VІІІ- 200, парцел ІІ- 2 и новопроектирана улица. ОСЪЖДА Й. С. В. и С. Л. Б. да заплатят на А. Е. В. и В. Е. Й. направените от тях разноски пред ВКС в размер на 1000 лв. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: