8 Р Е Ш Е Н И Е № 20 София, 08 април 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесет и първи януари две хиляди и двадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА ХРИСТИНА МИХОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Стелияна Атанасова изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 1169/2019 година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по подадена лично от подсъдимия З. А. И. касационна жалба, както и по жалба, подадена чрез неговия защитник – адв. Б., срещу решение № 184/12.09.2019 г., постановено по ВНОХД № 256/2019 г. от Апелативен съд – Велико Търново. В касационната жалба, подадена чрез защитника, се поддържат основанията по чл. 348, ал.1, т. 2 и т. 3 от НПК. Изтъкват се аргументи, че са нарушени процесуалните правила във връзка с начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд, свързано със справедливостта на наложеното наказание на подсъдимия. Съдържат се твърдения, че въззивният съд неправилно е третирал определени обстоятелства, като отегчаващи отговорността, а други е пренебрегнал. В тази връзка се претендира още, че съдът не е изложил мотиви, кои точно предходни осъждания, извън квалификацията „опасен рецидив”, са ценени като отегчаващи. В заключение се обобщава, че приложената спрямо подсъдимия наказателна принуда е прекомерна и несъответна на целите, визирани в чл. 36 от НК. В лично изготвената жалба от подсъдимия З. И. също се съдържа оплакване на явна несправедливост на наложеното наказание. Поддържа се, че при определянето му предходните инстанции не са взели предвид количеството на намереното наркотично вещество, което е с ниска стойност. В жалбата се съдържат и твърдения за игнориране на споделени от подсъдимия „факти и подробности за лица участвали в престъпна група за производство и разпространение на наркотични вещества“ както в досъдебното производство, така и от съдебните инстанции. Искането е за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от окръжния съд. В съдебното заседание подсъдимият З. И. не се явява, редовно призован. По делото е постъпила молба, в която той заявява нежеланието си да участва лично в касационното производство. Защитникът на подсъдимия И., назначен при условията на чл. 94, ал. 3 от НПК, поддържа жалбите и пледира за тяхното уважаване. Подсъдимата Ц. С. и нейният защитник не се явяват, редовно призовани. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 17/25.06.2019 г., постановена по НОХД № 198/2019 г. от Окръжен съд – Ловеч, подсъдимият З. И. е признат за виновен за извършено в периода от 20.05.2017 г. до 02.11.2017 г. престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, т. 4 във вр. с ал.1, изр. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 и чл. 29, ал.1 б. „а” и б. „б” от НК, за което при условията на чл. 54 от НК му е наложено наказание от дванадесет години лишаване от свобода, което с оглед разпоредбата на чл. 58а, ал. 1 от НК е намалено с една трета до размер на осем години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим, и глоба в размер на 30 000 лева. Приложена е и разпоредбата на чл. 59 от НК. Със същата присъда подсъдимата Ц. С. е призната за виновна и осъдена за извършено от нея на 02.11.2017 г. престъпление по чл. 354а, ал.3, пр. 2, т. 1 от НК, за което при условията на чл. 58а, ал.4 от НК е осъдена на осем месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години. Срещу така постановената присъда е подадена въззивна жалба само от подсъдимия И., по която е образувано ВНОХД № 256 /2019 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. С атакувания съдебен акт присъдата е потвърдена. Касационните жалби са основателни, макар и не по всичко изложено в тях. Извън предмета на касационен контрол е потвърденото осъждане на подсъдимата Ц. С. за самостоятелно извършеното от нея престъпление по чл. 354а, ал.3, пр. 2, т. 1 от НК, което не е оспорено пред въззивния и касационния съд. Първо, необходимо е да се отбележи следното: В личната жалба на подсъдимия И. се съобщава за извършени престъпни посегателства от други лица, което не било съобразено от апелативния съд. Въззивната инстанция не е имала основание да изследва хипотетични данни, инкриминиращи поведение на трети лица. Съгласно чл.127, т.3 от Конституцията и чл.46, ал.1 от НПК единствен орган, който повдига и поддържа обвинение за престъпления от общ характер, е прокурорът. Дейността на съда е очертана от рамките, поставени с обвинителния акт, и в тези рамки се е развила настоящата процедура. Затова искането делото да бъде върнато на първата инстанция, за да може и посочените от подсъдимия лица да се изправят пред съда е неудовлетворимо. Върховния касационен съд намира, че въззивното решение не отговаря на изискванията по чл.339, ал.2 от НПК. Съдебното производство пред първата инстанция е проведено по реда на съкратеното съдебно следствие, в хипотезата по чл.371, т.2 от НПК. Съществения спор по делото, поставен на разглеждане пред въззивната инстанция, е относно размера на наложеното на подсъдимия И. наказание. Въззивното решение по така поддържаното оспорване съдържа оповестяване на обстоятелствата, които основният съд е приел за обуславящи наказателната отговорност на И.-изброяване на отегчаващите и смекчаващите такива, последвани от общи и декларативни обобщения, несъдържащи каквато и да е било конкретика. Във въззивната жалба и пледирайки по същество, защитата е излагала съображения, че наложеното наказание е явно несправедливо. В тази връзка са изтъквани аргументи, че основният съд незаконосъобразно е отчел като отегчаващо отговорността обстоятелство предходните осъждания на подсъдимия, тъй като те обосновават квалификацията „опасен рецидив“; приетият факт за оказана съпротива от подсъдимия при задържането му; както и че съдът е обсъждал обстоятелства за извършено от подсъдимия производство на наркотични вещества, макар да няма обвинения за такава деятелност. Претендирало се е още, че не е съобразено малкото количество наркотично вещество, предмет на престъплението. От съдържанието на въззивното решение е видно, че на част от тези доводи съдът изобщо не се е спрял, а други е отхвърлил декларативно. Възражението за допуснато нарушение на чл.56 от НК съдът е приел за неоснователно, тъй като „видно от мотивите на присъдата е, че съдът е отчел само онези осъждания, които са извън квалифициращите деянието като опасен рецидив“. Препращането към съдебния акт на първата инстанция би било допустимо, ако в него се съдържа ясен отговор на повдигнатия въпрос, даващ основание въззивният съд да се солидаризира с него. Прегледът на мотивите към присъдата обаче не позволява такъв подход. При индивидуализацията на наказанието основният съд е отразил като отегчаващо обстоятелство-„осъжданията на И. извън квалификацията на деянието като опасен рецидив“ (виж стр.13 от мотиви). При обосноваване на квалификацията „опасен рецидив“ на стр.12 от мотивите може да се прочете следното: „подсъдимият И. е осъждан пет пъти, в периода от 2004г. до 2006 г., като с присъда №…, влязла в сила от 25.10.2005г. е бил осъден за престъпление по чл.116 от НК на осемнадесет години лишаване от свобода… С оглед на това конкретно осъждане, съобразявайки и предходните му условни осъждания, настоящият състав намира, че по отношение на него е налице хипотезата на чл.29, ал.1, б“а“ и б.“б“ от НК“. От така отразеното в мотивите, изобщо не става ясно дали съдът е приел, че всички пет осъждания на подсъдимия обосновават правната квалификация „опасен рецидив“. Това е налагало въззивният съд в отговор на поддържаното възражение да аргументира становището си кои от осъжданията на подсъдимия могат да бъдат отчитани като утежняващ вината фактор при спазване на ограничението, предвидено в чл.56 от НК. В този смисъл, заявената в касационната жалба претенция за липса на мотиви не е лишена от основание. Идентичен е подходът, приложен от съда, и по отношение на доводите, свързани със съдебната оценка за количеството наркотично вещество, поддържани от защитата. Очевидно е ставало дума за веществото, предмет на деянието-„държане с цел разпространение“. По отношение на приетото деяние, изразило се в разпространение чрез продажба и безвъзмездно предоставяне на посочените лица, предметът е без конкретизация. В отговор на възражението съдът бланкетно е маркирал -„състава не споделя твърдяното от защитника на подсъдимия, че с оглед малкото количество на наркотичните вещества, предмет на обвинението, следвало да се приеме, по-ниска степен на обществена опасност на деянието“. Липсва обаче необходимата аргументация защо това възражение е „несподелимо“, съответно защо количеството наркотично вещество в конкретния случай не влияе върху степента на обществената опасност на деянието. Впрочем, тук е мястото да се посочи, че по принцип наркотичното вещество, предмет на обвинението по чл.354а, е нужно да бъде конкретно определено по вид, количество, стойност и концентрация на активния компонент. Това е наложително, за да се определи предмета на престъпното посегателство. В конкретния случай такова конкретизиране на наркотичното вещество разпространено на свидетелите липсва, а въззивният съд го е подминал без коментар. Като отегчаващо отговорността обстоятелство според въззивния съд е следвало да се отчете и завишената степен на обществена опасност на извършеното престъпно деяние, което не било съобразено от основния съд. В какво обаче се изразява така определената „завишена степен“ въззивният съд се е въздържал да обоснове . По отношение на останалите доводи на защитата, свързани с приети като утежняващи отговорността обстоятелства-оказаната съпротива на подсъдимия при задържането му, съответно обсъжданите обстоятелства за производство от него на наркотично вещество, липсва изобщо отговор в решението. Известно е, че въззивният съд всякога е длъжен да даде отговор на възраженията на страните, независимо дали ги счита за основателни, или не и дали ги уважава, или не. Този отговор е именно израз на задължението на втората инстанция да провери изцяло законосъобразността на първоинстанционната присъда и следва да бъде обективиран в съдебния акт, така че страната, която е изтъкнала довода, да проследи начина на формиране на волята на съда, по силата на която аргументите й не са уважени. Задължението на въззивния съд да провери изцяло невлязлата в сила присъда и да даде отговор на всички доводи на страните не отпада поради факта, че производството пред първата инстанция е протекло по реда на диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК. По конкретното дело е очевидно, че мотивите на въззивния съд, с който е направен опит да се даде отговор на жалбата на подсъдимия, по въпроса за наказанието са общи и схематични, в степен че по съществото си се приравняват на липса на мотиви. Така изготвеното въззивно решение не обективира ясно волята на съда относно справедливостта на наложеното наказание на подсъдимия, съответно защо не се приемат за основателни доводите му. Игнорирането на аргументите на страните или простото декларирано несъгласие с доводите им, без те да се изследват в пълнота и да им се даде мотивиран отговор определя, че приложеният подход от въззивния съд е дистанциран от изискванията на чл.314 от НПК. Липсата на мотиви препятства всякакви окончателни изводи за законосъобразността и справедливостта на определената санкция и прави невъзможна касационната проверка по наведеното касационно основание. По изложените съображения решението на Апелативния съд – Велико Търново следва да се отмени в частта, с която е потвърдено осъждането на И. и делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд, при което да се отстранят посочените процесуални нарушения. За изчерпателност на проверката касационния състав прави и следната констатация. Въззивното решение в частта му, в която се посочва атакуваният съдебен акт (чл.339, ал. 1 от НПК), е отразено, че се проверява присъда, постановена от Плевенския окръжен съд – л.40 от делото, което настоящия състав определя като техническа грешка, доколкото ясно е демонстрирана волята на въззивната инстанция в диспозитива на решението, с което се потвърждава присъда № 17/25.06.2019 г., постановена по НОХД № 198/2019 г. от Окръжен съд - Ловеч. Такава грешка е и неправилното изписване на името на подсъдимия „З. И. Б.”, вместо З. А. И. – пак там, л. 40. Водим от горното и на основание ч. 348, ал.3, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 184/12.09.2019г., постановено по ВНОХД № 256/2019г. от Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която е потвърдена присъда № 17/25.06.2019 г., постановена по НОХД № 198/2019 г. от Окръжен съд – Ловеч, по отношение на подсъдимия З. А. И.. ВРЪЩА делото за ново разглеждане в отменената част от друг състав на апелативния съд от стадия на съдебното заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.