9 Р Е Ш Е Н И Е Гр. София, 07 февруари 2018 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми октомври две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора И. Симов изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 938/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на защитниците на подсъдимите О. А. и Л. С. срещу решение № 164/12.06.2017г., постановено по внохд № 133/16г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново, в частта му, с която е потвърдена присъда № 4/06.02.2016г. на ОС - Плевен по нохд № 426/2016г. относно признаването на подсъдимите за виновни в извършване на престъпление по чл.123, ал. 4 от НК и освобождаването им от наказателна отговорност поради изтекла абсолютна давност. В жалбата на защитника на подс. А. са ангажирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Оспорва се процесуалната дейност на съда по оценка на доказателствата; изпълването на дължимия стандарт по чл. 339, ал. 2 от НПК относно съдържанието на мотивите; липса на мотиви относно длъжностното качество на подсъдимия; претендира се, че неправилно са възприети експертните заключение при условие, че са изготвени на основата на негодни доказателствени източници; че подсъдимият е признат за виновен по непредявено обвинение, тъй като в обвинителния акт липсва фактическо твърдение за „преместване” на количката/скелето; оспорва се и извода на съда за наличие на причинно-следствена връзка между допуснатите от подсъдимия нарушения и настъпилия вредоносен резултат. Акцент се поставя на прилагането на давността, като се сочи, че производството е следвало да бъде прекратено по реда на чл. 289 от НПК с определение от първоинстанционния съд, а не да финализира с постановяване на присъда, в която е взето отношение по вината на подсъдимия. Нарушението на материалния закон се обосновава с доводи за неправилно осъждане на подсъдимия, произтекло като последица от допуснатите процесуални нарушения по установяване на значимата за процеса фактология. В заключение се иска при условията на алтернативност отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или отмяната му и прекратяване на наказателното производство, поради изтекла абсолютна давност. С доводи за нарушения на материалния и процесуалния закон въззивния акт се атакува и от защитника на подс. С.. Изразява се несъгласие с фактическите изводи, че подсъдимият е наредил на четиримата работници/ а те не са му били подчинени/ от [населено място] да „отидат и да работят на покрива, като ръчно повдигат столиците, поради това че кранът бил замръзнал”; че е допуснал нарушение на нормите и правилата за здравословни и безопасни условия на труд; че е налице причинно-следствена връзка между това нарушение и настъпилия резултат; че подсъдимият е субект на задължения по приетите от инстанциите правила, както и че не е упражнявал правомощия по ръководството, организацията или контрола на работниците и на използваното оборудване при извършване на СМР. Изтъква се, че по време на злополуката подсъдимият не е бил на обекта, като не той, а подс. А. е бил този, който е извършил разпределението на работниците и им е указал какви дейности следва да извършат при вдигането на столиците. Фактическите изводи били основани на негодни доказателствени източници- фотоалбум към протокол за оглед и на експертни заключения, които се ползвали от тези източници. Липсвали и мотиви относно причинната връзка между поведението на подсъдимия С. и настъпилия резултат. Неправилно съдът се произнесъл с присъда, а не с определение по реда на чл.289 от НПК за прекратяване на наказателното производство. Иска се отмяна на акта и оправдаване на подс. С. или отмяна на акта и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание на ВКС подсъдимите и защитниците им не се явяват. Не се явяват частните обвинители и техния повереник, като не вземат отношение по касационните жалби. Представителят на ВКП дава заключение, че жалбите са неоснователни, а атакувания съдебен акт е правилен и законосъобразен. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: Касационните жалби са допустими – подадени са от процесуално легитимирани лица, в законоустановения срок и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. На първо място е необходимо да се очертаят пределите на касационната проверка, тъй като с постановените съдебни актове е ангажирана отговорността на касационните жалбоподатели за престъпление по чл.134, ал.3 от НК, като спрямо тях са приложени нормите на чл. 78а от НК и им е наложено административно наказание. Известно е, че от обхвата на касационната проверка, изрично са изключени съдебните актове, с които деецът е бил освободен от наказателна отговорност на осн. чл.78а от НК. Поради това и като съобрази наведените в касационните жалби доводи, ВКС ще насочи своята проверка единствено към тази част на съдебните актове, касаеща ангажираната отговорност на жалбоподателите за престъпление по чл. 123 от НК. С постановената от Окръжния съд - Плевен първоинстанционна присъда № 4/06.02.2017г. по нохд № 426/2016г., касационните жалбоподатели Л. С. и О. А. са признати за виновни, както следва: - подс. Л. С. - в това, че на 24.12.2008г. в [населено място], като изпълняващ длъжността „общ работник” в [фирма] - [населено място]-възложител на обект „Магазин за мебели”, е извършил действия/разпоредил на Д. Б. И., И. Б. И., П. А. Г. и И. Н. Б./ да извършат съвместно с И. В. Б., Н. Л. С. и С. М. К.-работници на [фирма]-гр.П., действия по СМР за монтиране на метална покривна конструкция, спадащи към правно-регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност-технически ръководител на СМР, уредена с Наредба № 2/22.03.2004г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на СМР и които той не е имал право да упражнява, поради което в нарушение на чл.63, ал.1 и ал.2 от Наредба № 2 е разпоредил издигането на метални греди/столици/ чрез ръчно повдигане от ръка на ръка и с помощта на въжета, вследствие на което по непредпазливост причинил смъртта на И. Н. Б./починал на 26.12.2008г./, като след деянието направил всичко зависещо от него за спасяване на пострадалия, поради което на осн. чл.123, ал.4 във връзка с ал.2 във връзка с ал.1, пр.2 и чл.81, ал.3 във връзка с чл.80, ал.1, т.4 от НК връзка с чл.305, ал.5 вр.чл.24, ал.1, т.3 от НПК съдът приложил правилата за давност и не му наложил наказание, като прекратил производството в тази част на осн. чл. 289, ал.1 във връзка с чл.24, ал.1, т.3 от НПК. Съдът оправдал подсъдимия С. по първоначалното обвинение да е извършил деянието по чл.123, ал.2 във връзка с ал.1 от НК, както и относно обвинението да е действал в нарушение на останалите правила, посочени в обвинението и запълващи нормата на чл. 123 от НК; -подс. О. М. А. – в това, че на 24.12.2008г. в [населено място], като управител на [фирма], изпълнител на обект покрив на „Магазин за мебели”, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, в нарушение на чл.14, ал.1 от ЗЗБУТ; чл.16,т.1, б.”б” и б.”д”, чл. 24, ал.1, чл.40, т.1 и т.2, чл.60, ал.1,чл.61; чл.63, ал.1 и ал.2, чл.87, ал.1 и ал.2, чл.95, ал.1 от Наредба № 2 /22.03.2004г.; чл.71,т.4, чл.215и, ал.1, чл.215к, ал.2, чл.215л и чл.184 от Наредба № 7/23. 09.1999г.,вследствие на което по непредпазливост причинил смъртта на И. Н. Б./починал на 26.12.2008г./, като след деянието направил всичко зависещо от него за спасяване на пострадалия, поради което на осн. чл.123, ал.4 във връзка с ал.1, пр.2 и чл.81, ал.3 във връзка с чл.80, ал.1, т.4 от НК връзка с чл.305, ал.5 вр. чл.24, ал. 1, т. 3 от НПК съдът приложил правилата за давност и не му наложил наказание, като прекратил производството в тази част на осн. чл. 289, ал.1 във връзка с чл. 24, ал.1, т. 3 от НПК. С атакуваното пред ВКС решение въззивният съд утвърдил фактическите и правните изводи на окръжния съд относно отговорността на подсъдимите по чл.123 от НК, като единствено не се съгласил, че разпоредбите на чл. 40, т.1 и т.2 от Наредба № 2 са относими към случая, поради което предвид липсата на причинна връзка между тях и настъпилия резултат, оправдал подс. А. относно обвинението да е действал в нарушение на тези норми. Установено е от фактическа страна, че подс. С. и П. С. са съпрузи, като съпругата му регистрирала фирма [фирма], на която била управител. Независимо от това, реално дейността на фирмата се извършвала и ръководела от подс. С.. През 2008г. двамата съпрузи решили да построят магазин за мебели в имот в [населено място], като след съгласуване и одобрение на инвестиционния проект, на 17.11.2008г. между [фирма] В. и [фирма] П. бил сключен договор за извършване на СМР. Невключените в предмета на този договор дейности/ като довършителни такива, шпакловка и замазка/ се извършвали от работници на [фирма] В., един от които бил и пострадалия И. Б.. С тези работници контактувал подс. С. - той им поставял ежедневните задачи, създавал съответната организация, както им плащал уговореното възнаграждение. От своя страна подизпълнител на проекта била фирма [фирма] П., представлявано от подс. А., който съгласно договорите с главния изпълнител [фирма]-П. и за извършване на уговорените в тях СМР следвало да осигури необходимата механизация, инструменти, скеле, персонал и да съблюдава спазване изискванията за безопасността, хигиената на труда, пътната и противопожарната безопасност. При строежа на процесния обект, представляваната от подс. А. фирма следвало да изпълни монтаж на метална конструкция на покрив, монтаж на дерета и улуци, монтаж на покривни панели върху изградената метална конструкция, монтаж на стенни панели. Трима работници, сред които бил и пострадалия С. К., пристигнали на обекта, те се организирали и ръководели от подс. А., който фактически се явявал и технически ръководител на строежа. Задължение на [фирма] било да осигури автокран, с помощта на който да бъдат издигнати и монтирани метални „столици”-метални профилни греди, служещи за изграждане покривната конструкция на магазина. Автокранът пристигнал на 22.12.2008г., като именно на тази дата започнали действията по монтажа на „столиците” по покривната конструкция. В обекта продължавали да работят и работниците на [фирма], като правели шпакловка и замазка, но вършели това без предпазни средства, като не им бил извършван и инструктаж по безопасни и здравословни условия на труд. Съдилищата еднозначно са посочили, че на инкриминираната дата /24.12.2008г./, поради ниските температури, кранът не успял да проработи, съответно столиците не могли да се повдигнат до покривната конструкция. Съдилищата изрично са приели, че за да не спира работата по обекта, подс. С. наредил на работниците, наети от [фирма] да отидат да помагат на работниците на [фирма], работещи на покрива, като столиците следвало да се повдигат „на ръка”. При започване на работата подс. С. напуснал обекта. Тъй като столиците били много тежки и не можели да се повдигнат директно от плочата, подс. А. организирал работата така, че да се използва подвижно скеле, което било изработено няколко дни по-рано по негов проект, като той бил изчислил и неговата носимост. Скелето било с т.нар. пияни колела/закрепени към рамката посредством метални планки чрез нитове/, като липсвал осигурен спирачен или застопоряващ механизъм срещу самоволно преместване. Подсъдимият А. разпределил 7-те работници - двама на покрива, двама на плочата, а трима /починалият впоследствие И. Б., както и получилите сериозни травми С. К. и И. И./- на работната площадка на скелето. Не се оспорва приетия от съдилищата механизъм на повдигане на металните профилни греди - двамата работници долу на плочата завързвали гредата с два боя текстилни въжета, чийто противоположен край бил в работниците на скелето. Следвало повдигането на гредите от тях до достигане парапета на скелето, след което отвързвали гредата и я подавали на работниците на покрива на ригелите. Последните поемали столицата и я прикрепвали с болтова връзка между ригелите на покрива. Въпреки че в началото повдигането на няколко столици било успешно, при поредното повдигане на една от тях, преди тя да достигне до парапета, скелето започнало да се накланя към външната страна по посока на товара, изгубило устойчивост, след което паднало заедно с намиращите се на работната му площадка И. Б., И. И. и С. К. от височина 6, 20м. Съдът се е спрял и на последващото поведение на подсъдимите по оказване помощ на пострадалите - уведомяването на подс. С. от подс. А., вдигането на работниците, вкарването им на топло в обекта, сигнализирането на бърза медицинска помощ, респ. откарването им в болницата в [населено място]. Несъмнено са установени и получените от тримата работници увреждания, а именно: С. К. получил счупване на левите лонна, дълбочинна и седалищни кости; счупване на седмо, осмо и девето леви ребра и по една разкъсно-контузна рана на главата и двете подбедрици; И. И. получил многофрагментно счупване на лява лъчева кост на типично място; многофрагментно счупване на дясна лъчева кост на типично място и охлузвания на челото и счупване на лицеви кости. И. Б. пострадал най-тежко - получил тежка черепно-мозъчна травма, вследствие на която починал два дни по-късно в МБАЛ”Х. Б.”-гр.В.. І. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. - част от изтъкнатите доводи позволяват общото им обсъждане, още повече, че те са били поставени на вниманието на въззивният съд, който задълбочено, ясно и подробно им е отговорил. Без всякакво основание е възражението за липса на мотиви – апелативният съд стриктно е съблюдавал изискванията на чл. 339, ал.2 от НПК относно съдържанието на съдебния акт – изложените в него доводи и аргументи позволяват извода, че заключенията в тях са не само ясни и достатъчни, на са и убедително защитени. Прецизно е проследена хронологията на събитията, подробно са отграничени фактите във връзка с конкретно реализираното от подсъдимите поведение, механизма на протичане на злополуката, като съвсем последователно и точно е посочено въз основа на кои доказателствени материали, преценени съвкупно и поотделно, са направени изводите по фактите. Изпълнението на това му задължение въззивният съд е осъществил не формално, тъй като макар и да е утвърдил изводите на първоинстанционния съд, към неговата аргументация е добавил и своя, подкрепяща и основана на трайната съдебна практика, аргументация. Подробно е защитил и изводите си както относно допуснатите от подсъдимите нарушения на правилата за осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд, но и защо именно тяхното поведение, реализирано в разрез с тези изисквания, е в каузална връзка с настъпилия тежък съставомерен резултат - смъртта на работника И. Б.. - неоснователно се претендират пороци в процесуалната дейност на въззивния съд при оценката на приетите по делото технически експертизи. Според защитата те били основани на негодно доказателствено средство - протокол за оглед на местопроизшествие, който бил изключен от доказателстваната съвкупност от въззивния съд, а единствено в него се съдържала информация относно конкретните величини на приетите отстояния, размери и височини от значение за заключението. Принципно е вярно, че за да послужи като способ за събиране на доказателствата, експертизата следва да е изготвена след пълно и подробно запознаване с материалите по делото, като от значение се явяват именно тези материали, които са относими и допустими – изясняват обстоятелства по чл. 102 от НПК и са събрани по предвидения в НПК ред. Щом доказателственото средство е събрано в нарушение на изискванията на процесуалния закон, то е негодно да разкрие съответното доказателство и следователно – недопустимо е експертното заключение да се основава на него. Същевременно обаче, ясно е и обратното - щом дадено обстоятелство е разкрито чрез допустимо доказателствено средство, то не само може, но и задължително следва да бъде предмет на обмисляне в съответното експертно заключение. Точно така е разсъждавал и въззивният съд, който убедително е защитил извода, че въпреки отхвърляне доказателственото значение на протокола за оглед, техническите експертизи са доказателствено обезпечени чрез показанията на свидетелите относно положението на скелето, отстоянията и височината, от която са паднали работниците. С позоваване на техническата документация и обясненията на подсъдимия А. пък са очертани размерите на скелето, а те се явяват същинската основа за изготвяне на техническите експертизи. Настоящата инстанция единствено не се съгласява с извода на въззивния съд, че относно разположението на скелето и съответните отстояния, липсва процесуална пречка да бъде използван изготвения към протокола за оглед фотоалбум. Фотоалбумът към протокола за съответното следствено действие няма самостоятелно доказателствено значение, тъй като целта му е да онагледи констатациите в протокола за следствено действие и не е сред изчерпателно посочените в НПК способи за доказване./Р.№ 32 от 22.02.2017 г. на ВКС по н. д. № 1316/2016 г., II н.о/ - без основание са доводите за процесуални нарушения, свързани с оценката на доказателствата. Първо, събраните доказателства са в достатъчен обем, като още първоинстанционният съд е положил усилия да изчерпи възможностите за установяване в пълнота на релевантната за процеса фактология, а въззивният съд е проявил активност, прочитайки на осн. чл. 281, ал.1, т. 4 от НПК показанията на св. И. В. Б., дадени пред друг състав на съда. Второ, инстанциите по същество са спазили изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, като не се наблюдават пороци и в оценката на доказателствените източници. Напротив- въззивният съд е оценил доказателствените средства според действителното им съдържание, като на базата на това се е спрял на всяко едно от спорните доказателства. Подробно/л. 99-100 от внохд № 133/2017г./ съдът се е спрял както на съдържащите се в показанията на свидетелите - работници на обекта и очевидци на инцидента противоречия, направил е съпоставка помежду им, преценил е собствената им логичност и непротиворечивост, както и съответствието им с останалите доказателствени материали и убедително е посочил как разрешава спорните фактически въпроси. Основното възражение в касационната жалба на подс. С., че съдът неправилно е приел от фактическа страна, че той е разпоредил на работниците, наети от него за шпакловка и довършителни работи, да участват в дейността по повдигане на столиците, а само им го е предложил, не може да се сподели. Независимо от това дали става дума за разпореждане в заповедна форма или за предложение, което работниците приели/според заявената в касационната жалба интерпретация/, важният момент е този, че именно подс. С. е инициаторът, казал на работниците да отидат да помагат при ръчното повдигане на столиците, тъй като кранът не е могъл да запали и за да не спира процеса на работа. В този смисъл правилно са били ценени показанията на св. Д. И./„… и каза да се качим да помогнем на другата бригада, че крана не иска да запали и да помогнем. Казахме „Добре ще помогнем” и се качихме да помогнем”/; св. Н. С./„….дойде собственика на заведението, дойдоха и някакви други момчета, четири момчета, той ги помоли да ни помогнат да може да отхвърлим малко работа; „каза на момчета да ни помогнат/”; св. С. К. / „…Л. С. нареди да останем да работим и изпрати още 4 човека да помагат……..понеже кранът беше разглобен и Л. предложи ръчно да качваме столиците с въжетата..”/. При еднопосочността на заявеното от свидетелите, в контекста на обективния факт, че работниците са възприемали подс. С. като техен работодател, трудно би била защитима тезата, че те сами са инициирали ръчното повдигане на столиците, при това именно по указания от подсъдимия А. начин - с помощта на въжета и използване на платформите на подвижното скеле. - въззивният съд е дал изчерпателен отговор на възражението относно това дали подс. А. е бил признат за виновен по непредявено обвинение, тъй като в обвинителния акт липсвало фактическо твърдение за „преместване” на количката/скелето, като същото възражение е поставено за разглеждане и пред настоящата инстанция. Допълнителни аргументи в негова подкрепа не са изтъкнати. Не е посочено и в какво се състои неправилността на изводите на въззивния съд. ВКС, при упражняване на контролните си правомощия, не съзира претендираното процесуално нарушение, тъй като в обвинителния акт достатъчно ясно са описани причините и механизма на злополуката, елемент на които се явяват липсата на стабилизиране на скелето чрез подходящи средства; липсата на обезопасяването му срещу отместване; че „наместо застопоряващ механизъм били използвани дървени трупчета за подпиране колелата на скелето, които били без спирачни устройства срещу самоволно преместване”. Преценени в светлината на изискванията по чл. 184 от Наредба № 7, съгласно които работното оборудване и неговите части следва да бъдат стабилизирани чрез различни способи и средства, вкл. и застопоряващи средства, така че да се избегне внезапното му преместване, е видно, че обвинението /като единство от факти и право/, е било надлежно предявено на подсъдимия А., той ефективно се е защитавал по него и именно по него е бил признат за виновен със съдебните актове по същество. - неоснователно е възражението на двамата подсъдими, че не е налице причинна връзка между поведението им и настъпилия вредоносен резултат. Според доводите в касационната жалба на подс. А. причинно -следствената връзка не е налице поради дублиране на правилата за безопасното упражняване на дейността, както и поради това, че подсъдимият не може да е субект на задължения по вменените му правила, запълващи бланкетната норма на чл. 123 от НК. Изтъкната аргументация обаче е относима към въпросите по правилното приложение на закона/осн. по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК/, а не към допуснато процесуално нарушение във връзка с процесуалната дейност на съда по установяване на значимата за процеса фактология. Декларативно заявено е и оплакването на подс. С., че съдът не изтъкнал мотиви за причинната връзка между реализираното от него и настъпилия тежък резултат, а отделно от това- че той самият не носи отговорност за злополуката, тъй като единствено отправил „покана” към работниците да помогнат при повдигане на гредите, не е присъствал на мястото, не е участвал в разпределението на работата и използването на скелето. От съдържанието на въззивното решение ясно е видно обосноваването на причинно-следствената връзка между поведението на подс. С. и настъпилия резултат/л.116 от внохд № 133/2017г./, поради което оплакването е неоснователно. Принципно причинната връзка е елемент от обективната страна на деянието, тъй като протичането на каузалния процес е обективен факт от действителността. В него могат да се включват различни фактори, които да произтичат както от действия/бездействия на дееца, така и да стоят извън неговото поведение. За отговорността на дееца е от значение неговия конкретен принос за настъпването на престъпния резултат, като причинната връзка е налице и тогава, когато деянието създава предпоставки за настъпване на резултата. В настоящия случай правилно инстанциите по същество ясно са посочили кой от двамата подсъдими, с кое конкретно свое поведение е допринесъл за настъпването на тежкия резултат, както и защо този резултат се явява следствие именно на тяхното поведение. Подсъдимият С., при ясна представа, че кранът не работи и че, за да продължи работата по обекта, е необходимо ръчно повдигане на столиците, е казал на работниците/наети от фирмата на съпругата му, но на които фактически той е давал задачите за деня и е плащал възнаграждението/ да помогнат на останалите работници. Те изпълнили указанията му, тъй като го възприемали като „собственик”. Видно е, че по този начин той е създал предпоставки за извършване на последвалото действие от страна на другия подсъдим А., изразяващо се в създаване на организация, разпределението на задачите по ръчното повдигане на гредите чрез използване на подвижното скеле. Друг е въпросът, че самото скеле не е било пригодено за подобен род работа/ повдигане на столиците с помощта на въжета/, тъй като не е било обезопасено срещу преместване и тъй като носимостта му не позволявала извършването на дейности с подобно натоварване - все обстоятелства, които са подсъдимите са могли и са били длъжни да отчетат. Отсъствието на двамата подсъдимия към конкретния момент на падане на скелето с намиращите се на площадките му работници, не променя изводите относно развитието на причинно-следствения процес. Известно е, че съгласно ППВС №2/79 год. субекти на престъплението по чл.123 от НК могат да бъдат и лица, които по време на злополуката не са били на работа поради напускане или поради отпуск, щом като тя е настъпила вследствие на допуснати от тях нарушения на правила за охрана на безопасността на труда при условие, че не е прекъсната причинната връзка между поведението им и настъпилия резултат. Така въпросът за последователното наслагване на конкретно осъщественото от подсъдимите поведение при възлагането и извършването на работата по повдигане на металните профилни греди при монтажа на покривната конструкция и каузалния му принос към настъпилия тежък резултат е правилно разрешен от съдилищата. ІІ. По касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК - „нарушение на закона”. Доводите в касационните жалби на подсъдимите С. и А. са основани на съображенията за неправилни изводи по фактите, както и на принципното оспорване на възможността подсъдимите да са субект на задължения по вменените им подзаконови правила, запълващи бланкетния състав на чл. 123 от НК. Настоящият касационен състав не споделя изтъкнатата аргументация. Както бе посочено по-горе, заключенията по фактите са направени при стриктно спазване на процесуалните правила по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствен материал. На базата на правилно установените факти законът е приложен правилно, като въззивната инстанция убедително е защитила изводите си по правото. Подсъдимият Л. С. е осъществил от обективна и субективна страна състава на чл. 123, ал. 4 във връзка с ал.2 във връзка ал.1, пр.2 от НК, тъй като в качеството си на фактически извършващ действия от името на [фирма], не само е наел работниците, но и впоследствие им е възложил извършване на дейност по монтаж на покривната конструкция в нарушение на чл. 63, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 2/22.03.2004г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд. Именно затова, единственото нарушение на правилата за безопасно реализиране на тази дейност, за което правилно е признат за виновен подс. С., е несъблюдаване на изискванията на чл.63 от Наредба № 2/2004г. относно издигането и свалянето на товари на всякаква величина. Съгласно посочените разпоредби принципно издигането и свалянето на товари се осъществява механизирано, като изрично е забранено ръчното „издигане и сваляне” чрез хвърляне, ръчно подаване от ръка на ръка или с помощта на въжета, телове и армировъчна стомана и др. В контекста на приложимото право, убедително въззивният съд се е спрял на два съществени момента, значими за отговорността на подсъдимия - че той фактически е извършвал дейността на [фирма] по наемане на работниците, заплащането на възнаграждението им и възлагането на конкретните задачи за изпълнение, както и че не е притежавал съответната правоспособност да възлага за извършване дейност, представляваща източник на повишена опасност. Така въззивният съд е показал познаване на установените в теорията и изведени в ППлВС № 2/1979 г., изм. ППлВС № 7/1987 г. положения относно субекта на престъплението по чл. 123 от НК, още повече че „определящо значение за квалификацията на деянието има характера на изпълняваната дейност и фактическото съдържание на правата и задълженията на лицето, което я осъществява, а не наименованието на заеманата от него длъжност”./ Р № 97/2015 г. по н. д. № 129/2015 г., III НО на ВКС /. По идентичен начин - контролираният съд обосновано е защитил изводите си, че подс. А. е осъществил от обективна и субективна страна състава на чл. 123, ал.4 във връзка с ал.1 от НК, тъй като в нарушение на редица правила във връзка със здравословното и безопасно упражняване на правно-регламентираната дейност ”монтаж на покривна конструкция”, подробно разписани в нормите на Наредба № 2, ЗЗБУТ и Наредба № 7/99г. за минималните изисквания за здравословните и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване. Оплакването на за дублиране на нормите, регламентиращи законосъобразното професионално поведение, не се споделя доколкото внимателния прочит указва на законов регламент на различни, частни хипотези в Наредба № 2 и Наредба № 7, които и понастоящем са действащи и които не са в конкуренция. Важно е да се подчертае, че възраженията в касационната жалба са били поставени на обсъждане както пред първата, така и пред въззивната инстанция и са получили адекватен и задълбочен отговор, към който няма какво допълнително да бъде посочено. Дали подс. А. е бил „технически ръководител” или не на обекта е без всякакво значение за отговорността му по чл.123, ал.1 от НК. Известно е, че престъплението по чл.123, ал.1 от НК може да бъде осъществено както от работници, така и от лица с отговорни функции в предприятието или организацията, поради което субекти могат да бъдат както преките изпълнители на правно регламентираното занятие или дейност, така и лицата, които имат нормативни задължения по организирането, ръководенето или контролирането на тази дейност за нейното правилно и безаварийно изпълнение”. Следователно и тук определящ е характерът на дейността /който може да е по прякото й изпълнение, но е допустимо и да е с организационен, ръководен и контролен характер/, а не „наименованието” на заеманата от дееца длъжност. Въз основа на изтъкнатото правилно инстанциите по същество правилно са заключили, че подсъдимите са субекти на професионална непредпазливост по чл.123 НК, като законът е приложен правилно. Те не са спазили изискванията на правилата за безопасно осъществяване на дейност по монтаж на метална покривна конструкция-правно-регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, поради което в резултат на проявената от тях небрежност е настъпила смъртта на пострадалия работник Б.. ІІІ. По доводите относно процедурата, при която са приложени правилата за давност спрямо подсъдимите С. и А.. Според защитата съдилищата не е следвало да се произнасят по обективната и субективната съставомерност на деянията на подсъдимите със съдебния си акт по същество, а незабавно да прекратят наказателното производство веднага след изявлението на подсъдимите по чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК за това, че желаят прекратяването на наказателното производство поради изтекла давност за наказателно преследване. Доводите не могат да се споделят, тъй като почиват на неправилен прочит на правомощията на първата и втората инстанция по чл. 289 от НПК и чл. 305, ал.1, пр.1 от НПК/ за първоинстанционния съд/, респ. чл. 334, т.4 от НПК/ за второинстанционния съд/. Известно е, че съгласно чл. 80 и чл. 81 от НК наказателното преследване за определено деяние се изключва по давност, когато от довършване на престъплението са изтекли сроковете по чл. 80, ал. 1, т. 1 - 5 от НК, като независимо от спирането или прекъсването на давността наказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, надвишаващ с Ѕ срока, предвиден в чл. 80 от НК. Изяснено е в теорията и съдебната практика, че при изтичане на давностните срокове за наказателно преследване органът, пред който се развива производството следва да го прекрати, освен в случаите когато обвиняемият/подсъдимият не е направил изрично изявление по чл. 24, ал.2 от НПК, че желае производството да продължи. Преценката за това каква е продължителността на конкретния давностен срок по чл.80 от НК се извършва на базата на „наказуемостта” на съответното деяние, определена в санкционните норми на отделните престъпни състави в наказателния кодекс. От своя страна, предвидената наказуемост не може да означава нещо различно от предвиденото в съответния престъпен състав „наказание”. Следователно, за да се приложат правилата за давността за наказателно преследване, определяща се явява правната оценка на деянието чрез квалифицирането му по определен престъпен състав. В настоящия случай, с внесения за разглеждане обвинителен акт на подсъдимите С. и А. са предявени обвинения по основните състави на чл.123 от НК - съответно по чл.123, ал.1 от НК срещу подс. А./наказуемо към момента на извършване на деянието с „лишаване от свобода” до 5 години/ и по чл.123, ал.2 от НК-за подс. С./ наказуемо към момента на деянието с „лишаване от свобода” от 1 до 5 години/. Вярно е, че в съдебно заседание пред първата инстанция, проведено на 03.02.2017г./л.349 и сл. от нохд № 426/2016г. на ОС-Плевен/ подсъдимите са направили изявления, че желаят да се приложи института на давността, като защитникът на подс. А. е аргументирал изтичането на съответния срок с обстоятелството, че по делото са събрани доказателства, че спрямо подсъдимите следва да се приложи привилегирования състав на чл.123, ал.4 от НК, предвиждащ наказание „лишаване от свобода” до три години. Видно е, че искането за прекратяване на производството е било направено по време на висящ процес, но не по обвинението и дадената му правна оценка като престъпление по чл.123, ал.1 и чл.123, ал.2 от НК, а по евентуално възможна и допустима правна квалификация на деянието по по-леко наказуем престъпен състав. Това означа, че към момента на отправяне на искането не са били налице предпоставките по чл. 289 от НПК, тъй като абсолютната давност за наказателно преследване по внесеното обвинение не е била изтекла към датата на съдебното заседание. Прилагането на закона за по-леко наказуемото престъпление по чл. 123, ал. 4 от НК е било възможно едва в стадия на постановяване на присъдата по чл. 301 от НПК, тъй като именно в този момент съдът, след като е преценил доказателствата относно факта на деянието, авторството и вината, дава правната му оценка относно това представлява ли деянието престъпление и каква е правната му квалификация. Затова правилно въззивният съд е разграничил двете хипотези на изтичане на давностните срокове и съответните им последици, като е дал убедителен отговор на доводите на защитата/неправилно е разчела съдържанието на цитираните от нея Р. №186/2012г. на ВКС, ІІІ н.о. и Р.№472/2012г. на ВКС, ІІІ н.о/, като ясно е заключил, че в конкретния случай е неприложим чл.289 от НПК, респ. че липсват предпоставките за прилагане на давността в открито съдебно заседание с определение и без произнасяне по деянието, авторството, вината на подсъдимите и правната квалификация на деянието. Предвид изложеното и като констатира неоснователност на наведените в касационните жалби доводи, на осн. 354, ал. 1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 164 от 12.06.2017г., постановено по внохд № 133/2017г. по описа на Апелативен съд- Велико Търново. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: