2 Р Е Ш Е Н И Е № 423 гр. София, 29.11. 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети октомври през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1623 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Н. Н., Л. И. Новоселска и И. К. П. срещу решение № 581/07.04.2011 г., постановено по гр. дело № 1018/2010 г. на Софийския апелативен съд. С него, при постановена отмяна на решение № 129/13.08.2010 г. и определение № 1930/15.10.2010 г., постановени по гр. дело № 498/2009 г. на Благоевградския окръжен съд, е уважен предявения от Н. И. С., в качеството й на [фирма], срещу жалбоподателите, иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, като е обявен за недействителен по отношение на ищцата, сключеният на 08.04.2009 г. между касаторите-ответници И. К. П. и Х. Н. Н., договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 118, том І, дело № 106, с рег. № 1132/08.04.2009 г. по описа на нотариус Е. Д., вписана под № 512 в НК; в тежест на жалбоподателите са възложени и разноските по делото. С определение № 649/31.05.2012 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК – по правните въпроси: 1) допустимо ли е разширително тълкуване на презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД и приложима ли е тя по отношение на приобретател по сделка, който е съпруг на низходящ на прехвърлителя-длъжник, т.е. по отношение на лице, което не е изрично посочено в разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД; и 2) чия е доказателствената тежест – на ищеца или на ответника в процеса по иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, когато приобретателят по сделката не попада в кръга на лицата, посочени в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД; като е прието, че тези правни въпроси са разрешени противоречиво с въззивното решение по настоящото дело и с постановените по реда на отменения ГПК: решение № 716/09.10.2009 г. по гр. дело № 1745/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС – първият въпрос, респ. – с решение № 770/06.11.2009 г. по гр. дело № 1568/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 940/08.01.2010 г. по гр. дело № 1618/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 811/03.07.2007 г. по гр. дело № 899/2006 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 345/30.05.1999 г. по гр. дело № 36/1999 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 655/05.07.2007 г. по гр. дело № 573/2006 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС – вторият въпрос. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, довели и до нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Касаторите излагат подробни съображения, че не са налице материалноправните предпоставки за уважаване на предявения иск по чл. 135 от ЗЗД и че въззивният съд неправилно ги приел за доказани по делото. Жалбоподателите претендират и присъждане на разноските по делото. Ответницата по касационната жалба – ищцата Н. И. С., в качеството си на [фирма] поддържа становище и подробни съображения за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноските, направени пред настоящата съдебна инстанция по делото. Съдът, по поставените по делото правни въпроси, по които е допуснато касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, намира следното: В обжалваното решение, въззивният съд е приел по първия правен въпрос, че тъй като процесната сделка е възмездна, е необходимо да се установи знание за увреждането на ищцата-кредитор у приобретателя (купувача) по сделката – касатора-ответник Х. Н., както и че по отношение на последния намира приложение оборимата презумпция по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, тъй като към момента на извършването на сделката той е бил в брак с жалбоподателката-ответница Л. Новоселска, по отношение на която, като дъщеря на длъжника и прехвърлител (продавач) по сделката – касатора-ответник И. П., тази презумпция безспорно се прилага, и тъй като правните последици на сделката са напълно идентични с тези, които биха настъпили, ако приобретател по сделката беше дъщерята на длъжника, а не нейният съпруг, след като по делото няма твърдения цената по договора да е заплатена с лични средства на приобретателя, поради което имотът се придобива в съпружеска имуществена общност (СИО), т.е. в неделима бездялова съсобственост между ответниците Н. и следователно не е налице основание за различно третиране на сделката в зависимост от това кой от двамата съпрузи формално е посочен като приобретател по сделката. За приложимостта в случая на презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД въззивният съд е изложил и съображения, че ЗЗД е приет през 1950 г., когато е бил в сила ЗЛС, т.е. все още не е бил установен, приетият със СК от 1968 г. режим на СИО, поради което при преценката за точния смисъл на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД следва да се държи сметка за правните последици на сключваните от длъжника сделки с негови близки роднини от кръга на посочените в разпоредбата, а именно: към момента на приемане на ЗЗД, с оглед действалата правна уредба на имуществените отношения между съпрузите процесната сделка би породила право на собственост само в патримониума на съпруга-приобретател, а при действието на съществувалата към момента на сключване на процесната сделка правна уредба право на собственост възниква в патримониума и на двамата съпрузи, т.е. и в патримониума на дъщерята на длъжника в случая, по отношение на която законът предполага знание за увреждането. Въззивният съд е посочил и че точният смисъл на разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД е да се избегне възможността длъжникът да увреди кредитора като прехвърли имуществото си на свои близки роднини – хипотеза, каквато е налице и в случая, с оглед правните последици, които настъпват в патримониума на дъщерята на длъжника. С посоченото от касаторите и в определението по чл. 288 от ГПК по делото, решение № 716/09.10.2009 г. по гр. дело № 1745/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, същият правен въпрос е разрешен по различен начин. Там е прието, че когато купувачът по атакуваната с иска по чл. 135 от ЗЗД сделка, е съпруга на брата на длъжника, тя не попада в кръга на изрично изброените в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД лица, за които е установена оборимата презумпция за знание, че сделката е увреждаща кредитора-ищец. Прието е също, че тази правна норма не може да се тълкува разширително, както и че е без значение, че сделката поражда вещни права в патримониума на съпруга на договарящия купувач, тъй като законът има предвид единствено субектите, направили насрещни престации и тяхното субективно отношение към увреждането на кредитора, като е без значение субективното отношение на трети лица, които са облагодетелствани от резултата от сделката, но не са направили волеизявление за сключване на договора. Настоящият съдебен състав, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК намира за правилно разрешението на разглеждания правен въпрос, възприето във въззивното решение, постановено по настоящото дело, респ. – намира за неправилно неговото разрешение, дадено с решение № 716/09.10.2009 г. по гр. дело № 1745/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съображенията за това са следните: Относителната недействителност по чл. 135 от ЗЗД е установена от законодателя с оглед защита интересите на кредитора от съзнателните действия на длъжника, които го увреждат. От друга страна, с оглед защита интересите на лицето, което е сключило увреждаща възмездна сделка с длъжника, законът поставя изискването то също да е знаело за увреждането. Когато обаче договарящият с длъжника е негов съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра, разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД установява предположението, че знанието му се предполага до доказване на противното. Тази оборима законова презумпция, с която се обръща тежестта за доказване в процеса, също изхожда от основната цел на относителната недействителност по чл. 135 от ЗЗД – да се даде приоритет на защитата на интересите на кредитора пред тези на изброените близки на длъжника, които са сключили с последния увреждаща възмездна сделка и са придобили права по нея, а също и от обичайната житейска ситуация, че в тези случаи, както длъжникът, така и договарялият с него негов близък обикновено знаят за увреждането. Изхождайки от горното при очертаването кръга от лица, спрямо които се прилага презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД при приемането на ЗЗД през 1950 г., законодателят очевидно не е могъл да има предвид замяната на режима на разделност по ЗЛС, с принципно установения едва със СК от 1968 г. (и следващите СК от 1985 г. и от 2009 г.) режим на СИО върху вещните права, придобити през време на брака, при който съпругът на приобретателя по транслативна сделка придобива същите вещни права и в същия обем като самия приобретател. При действието на този режим на имуществените отношения между съпрузите, в случаите, когато длъжникът сключи увреждаща кредитора вещнопрехвърлителна сделка, не със свой низходящ, възходящ, брат или сестра, а със съпруг на такъв, се стига до абсолютно същия увреждащ интересите на кредитора правен резултат на прехвърляне на вещните права в патримониума на съответния близък роднина на длъжника, както ако сделката би била сключена с него, а не със съпруга му. Това налага и извода, че като е взел предвид целите на института на относителната недействителност по чл. 135 от ЗЗД, както и посоченото развитие на обективното семейно право, с което не е съобразена разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд по настоящото дело правилно е тълкувал разширително последната, като е включил в приложното й поле (с оглед конкретния казус) съпруга на дъщерята на длъжника. Освен това в практиката на ВКС, формирана по реда на отменения ГПК, са налице подобни случаи на разширително тълкуване на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД (например, соченото в отговора на касационната жалба, решение № 313/16.04.2009 г. по гр. дело № 72/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). Предвид възприетото от него разрешение на първия правен въпрос, въззивният съд е разрешил и втория такъв по делото, като е приел, че ангажираните от страна на касаторите-ответници доказателства по делото, не оборват презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, респ. – че това е в тежест на ответниците по иска. Прието е също, че тежестта за доказване на останалите материалноправни предпоставки за основателността на иска по чл. 135 от ЗЗД е за ищцата, както и че тя ги е доказала по делото, а ответниците не са доказали твърденията, на които основават възраженията си по делото. Това разрешение на втория правен въпрос е правилно - изцяло в съответствие с разпоредбите на чл. 154, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, както и с константната практика на съдилищата. В посочените от касаторите и в определението по чл. 288 от ГПК по делото, решение № 770/06.11.2009 г. по гр. дело № 1568/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 940/08.01.2010 г. по гр. дело № 1618/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 811/03.07.2007 г. по гр. дело № 899/2006 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 345/30.05.1999 г. по гр. дело № 36/1999 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 655/05.07.2007 г. по гр. дело № 573/2006 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., са разгледани случаи, при които приобретателят по атакуваната сделка не попада в кръга на лицата, посочени в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, като е прието, че изцяло в тежест за ищеца е да докаже наличието на всички предпоставки за основателността и уважаването на иска по чл. 135 от ЗЗД. С оглед приетото по-горе, че въззивният съд по настоящото дело правилно е разрешил първия правен въпрос, като е приел, че оборимата презумпция по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД е приложима и по отношение на приобретателя, който е съпруг на дъщерята на длъжника, а с оглед на това е разрешил правилно и втория правен въпрос относно разпределението на доказателствената тежест в процеса по иска по чл. 135 от ЗЗД, то изброените решения на ВКС формират съдебна практика, на която въззивното решение не противоречи и която съгласно чл. 291, т. 3 от ГПК не следва да бъде обсъждана, тъй като е неприложима в случая. При проверката по чл. 290, ал. 2 от ГПК на правилността на въззивното решение, съдът намира следното: Касационната жалба е неоснователна. Правилен е изводът на въззивния съд, че ищцата е кредитор на ответника И. П. по вземане за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, както и че това вземане е възникнало към датата на деликта 04.08.2008 г., който е установен с влязла в сила присъда. Неоснователни са оплакванията и доводите в касационната жалба, че ищцата нямала качеството кредитор към датата на процесната сделка 08.04.2009 г., тъй като към тази дата тя все още не била предявила гражданския си иск в наказателното производство. Субективното материално право на вземане за обезщетение от непозволено увреждане възниква от момента на извършване на деликта и настъпването на вредите като елемент от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД. Съдебното предявяване на това субективно гражданско право на вземане за обезщетение няма отношение към неговото възникване. Обосновано апелативният съд е приел за доказана и втората предпоставка на предявения иск по чл. 135 от ЗЗД, а именно, че процесната покупко-продажба е увреждаща ищцата-кредитор, тъй като с тази сделка ответникът-длъжник намалява имуществото си, което служи като общо обезпечение за изпълнение на задълженията му към ищцата и затруднява удовлетворяването й, както и че е без значение, че имотът е продаден, а не дарен, тъй като паричната наличност е силно променлива величина и парите като вещи лесно могат да бъдат укрити. Обосновани са и изводите на въззивния съд, че ответникът-длъжник не е доказал възраженията си по делото да разполага с други недвижими имоти, парични средства или друго имущество, достатъчно за удовлетворяване на ищцата-кредитор. Неоснователни, предвид и приетото по-горе, са оплакванията в касационната жалба, че при обсъждане на тази материалноправна предпоставка на иска и на възраженията на ответниците по нея, апелативният съд разместил доказателствената тежест. Правилно въззивният съд е приел и че при преценката за увреждащия характер на процесната сделка следва да се вземе предвид имуществото на длъжника към датата на сключването й, като е обоснован и изводът му, че към тази дата ответникът-длъжник не е бил в трудово правоотношение и не е имал доход от трудово възнаграждение. Обоснован и съобразен с процесуалните правила за доказване е и изводът на въззивния съд, че към датата на сключване на процесната сделка, ответникът-длъжник П. е знаел, че е длъжник на ищцата във връзка с настъпилото по негова вина ПТП и причиненото от това увреждане на имуществото на ищцата – негов работодател и собственик на управлявания и увреден от същия ответник товарен автомобил. Правилно апелативният съд е приел и че е без значение за знанието за увреждане у ответника-длъжник, че към този момент срещу него не е имало съдебно предявена претенция и вземането не е било установено по размер, тъй като към момента на извършване на процесната сделка са се били осъществили всички факти, обуславящи отговорността на този ответника и тези факти са му били известни като участник в ПТП, причинено от негово виновно поведение. Предвид възприетото по-горе разрешение на двата изведени по делото правни въпроса, правилни са и изводите на въззивния съд за приложението на презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД по отношение на купувача по процесната сделка – ответника Н., както и че тежестта за оборването на тази презумпция е за ответниците по делото. Наведените с касационната жалба подробни оплаквания и доводи в обратна насока, са неоснователни. Напълно обосновано, след извършена подробна и задълбочена преценка на събраните по делото гласни и писмени доказателства, въззивният съд е приел и че ответниците не са оборили тази законова презумпция. С оглед гореизложеното, на основание чл. 293, ал. 1, предл. 1 от ГПК, обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила. При този изход на касационното производство по делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, жалбоподателите-ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата, претендираните и направени от нея пред касационната съдебна инстанция, разноски за заплащане на възнаграждение на един адвокат, а именно – сумата 500 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 581/07.04.2011 г., постановено по гр. дело № 1018/2010 г. на С. апелативен съд; ОСЪЖДА Х. Н. Н., Л. И. Новоселска и И. К. П. да заплатят на Н. И. С., в качеството й на [фирма], сумата 500 лв. (петстотин лева) – разноски за касационното производство по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.