1 Р Е Ш Е Н И Е № 255/13 г. гр. София, 13.01.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо гражданско отделение, в публично заседание на трети октомври две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА НИНОВА СВЕТЛАНА КАЛИНОВА при секретаря Даниела Цветкова, като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.дело № 718 по описа на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл.290 ГПК. С решение от 08.12.2003 г. по гр.д.№ 3797/02 г. на СРС, 48 състав е уважен предявеният от Г. Х. П. срещу ответника Б. Х. П. положителен установителен иск с правна квалификация чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за признаване правото на собственост на ищеца върху ½ ид.ч. от дворно място в [населено място], [улица], представляващо имот пл.№ 25б в кв.36 по плана на [населено място], м.”ГГЦ- Зона Р-14”, цялото от 947 кв.м. по скица, а по нотариален акт- 950 кв.м., заедно с построената в мястото масивна двуетажна къща с площ от 129,24 кв.м. и фабрична сграда на 5 етажа; по предявеният срещу ответниците Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. осъдителен иск с правна квалификация чл.108 ЗС съдът е постановил диспозитив, с който е признал правото на собственост на ищеца върху гореописания имот, като е отхвърлил иска в частта, с която се претендира осъждане на ответниците да му предадат владението на ½ ид.ч. от същия. С решение от 29.06.2011 г. по гр.д.№ 3654/04 г. на СГС, ІІ-Д въззивен състав, поправено по реда на чл.192, ал.2 ГПК /отм./ с решения от 09.03.2012 г. и 18.05.2012 г., първоинстанционното решение е отменено в частта, с която искът по чл.108 ЗС е отхвърлен в осъдителната му част, вместо което е постановено решение по съществото на спора, с което ответниците Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. са осъдени да предадат на ищеца владението на ½ ид.ч. от гореописания имот, като в останалата му част решението на СРС е оставено в сила. Срещу така постановеното въззивно решение са подадени касационни жалби от ответниците Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М., които навеждат доводи за неговата неправилност поради допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необоснованост, с оглед на което се моли за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции за собственост на Г. Х. П. бъдат отхвърлени изцяло със законните последици, евентуално– за разликата над 1/6 ид.ч., колкото е действителното участие на ищеца в съсобствеността върху процесния имот. Ответникът по касационните жалби- Г. Х. П. оспорва същите и моли обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила като правилно. В частта, с която е уважен предявеният срещу ответника Б. Х. П. положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за ½ ид.ч. от гореописания недвижим имот, въззивното решение е влязло в сила като необжалвано. С определение № 272/ 21.05.2013 г., постановено по реда на чл.288 ГПК, Върховният касационен съд е допуснал до разглеждане касационните жалби, като е приел, че в решението си въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а именно: Кой е моментът на откриване на наследството и кръгът от призовани към наследяване лица при възстановяване на собственост по силата на реституционни закони /т.нар. “новооткрито наследство” по смисъла на чл.91а ЗН/. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като произнасянето на въззивния съд по посочения въпрос се явява в отклонение от задължителната съдебна практика- ТР № 1 от 04.11.1998 г. по гр.дело № 1/98 г. на ОСГК. Върховният касационен съд, след като прецени данните по делото, намира следното: По въпроса, с оглед на който е допуснато касационното обжалване Посоченият по-горе материалноправен въпрос действително е от обуславящо значение за спора, доколкото собственическата претенция на ищеца Г. П. за ½ ид.ч. от процесния имот се основава на твърдението, че е единствен наследник на лицата, от които имотът е бил одържавен през 1947 г. на основание ЗНЧИМП /отм./ предвид извършено през 1960 г. осиновяване на рождения му брат Б. Х. П. от осиновителката Н. П. В., като по силата на изменението на ЗЛС от 1961 г. и на чл.105 СК от 1968 г. /отм./ това заварено непълно осиновяване е било трансформирано в пълно, с което отношенията между Б. П. и роднините му по произход са били прекратени и следователно при влизане в сила на ЗВСОНИ през 1992 г. процесният имот е бил възстановен изцяло в полза на ищеца. Произнасянето на въззивния съд по този въпрос не е съобразено със задължителната съдебна практика- т.2 от ТР № 1 от 04.11.1998 г. по гр.дело № 1/98 г. на ОСГК, според което при новооткритото наследство не се променя времето и мястото на откриване на наследството, а оттам- и кръгът на наследниците. На общо основание /чл.1 ЗН/ наследството се открива в момента на смъртта на наследодателя и това е моментът, към който се определят и призованите към наследяване лица, като единственото изключение от това правило се съдържа в нормата на чл.9а ЗН относно правата на наследниците на последващия съпруг. В нарушение на така дадените обвързващи указания при тълкуване и прилагане на материалния закон, въззивният съд в случая е изследвал кръга от наследници на Х. П. /баща на ищеца и на ответника Б. П./ към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ през 1992 г., а не към момента на неговата смърт. Доколко е обоснован изводът на въззивния съд относно приетата за установена от него година на откриване на наследството /1965 г./ е въпрос, който има отношение към правилността на обжалваното решение и който ще следва да бъде обсъден по-долу. По съществото на касационните жалби Предвид дадения по-горе отговор на въпроса, с оглед на който е допуснато касационното обжалване, изходът на спора се определя от преценката, дали към момента на смъртта на лицето, от което е бил отчужден процесния имот по силата на ЗНЧИМП /отм./ през 1947 г., а именно Х. Г. П., ответникът Б. Х. П. е имал качеството на негов наследник по закон, в който случай той би принадлежал към кръга на правоимащите лица по чл.3, ал.1 във връзка с чл.2, ал.1 ЗВСОНИ, в чиято полза собствеността върху имота е възстановена с влизане в сила на посочения реституционен закон през 1992 г. В тази връзка настоящата касационна инстанция намира, че направените от въззивния съд фактически констатации относно годината на смъртта на наследодателя са необосновани. Действително, с исковата молба е представено заверено от процесуалния представител на ишеца адв.Т. копие от Удостоверение за наследници № 3649/ 27.07.1992 г., издадено от община “О.”, според което Х. Г. П.- син и единствен наследник по закон на първоначалния собственик на процесния имот Б. Г. П. /поч.1937 г./ е починал през 1955 г. или 1965 г. /с оглед очевидното наличие на поправка след първоначалното изписване на годината, в резултат на което същата може да се чете по единия или по другия начин/. В мотивите си въззивният съд е приел за година на смъртта на Х. П. 1965 г. Не е съобразено обаче, че с молба от 08.11.2010 г. на адв.Т.- процесуален представител на ответниците Б. А. и К. А., е представено в заверено копие друго удостоверение за наследници на същото лице- № 1199/ 07.05.1993 г. на Столична община- район “О.”, според което годината на смъртта на Х. Г. П. категорично е 1955 г. В нарушение на съдопроизводствените правила /чл.188 ГПК- отм./ така представеното в хода на въззивното производство и неоспорено по реда на чл.154 ГПК /отм./ писмено доказателство не е съобразено от въззивната инстанция при формиране на фактическите констатации от значение за спора, в резултат на което обжалваното решение се явява необосновано и в крайна сметка- постановено в нарушение на материалния закон. След като наследодателят е починал през 1955 г., т.е. преди извършеното през 1960 г. осиновяване, на общо основание /чл.1 във връзка с чл.5, ал.1 ЗН/ Б. Х. П. е негов наследник по закон и като такъв се явява правоимащ по отношение на новооткритото с влизане в сила на ЗВСОНИ наследство, при което е без всякакво значение, дали след откриване на наследството е налице непълно осиновяване на наследника съобразно действалия режим на ЗЛС до 1961 г. и последваща трансформация на непълното осиновяване в пълно, тъй като пълното осиновяване има за последица прекратяване на правните отношения с родителите и останалите роднини по произход, но не се отразява на вече придобити права по силата на наследственото правоприемство. На това основание следва да се приеме, че с влизане в сила на ЗВСОНИ през 1992 г. процесният недвижим имот е бил възстановен в полза на наследниците по закон на бившия собственик- ищецът Г. П. и ответникът Б. П., при квоти 1/3 ид.ч. за първия и 2/3 ид.ч. за втория. Това е така, тъй като тяхната рождена майка и съпруга на наследодателя- Б. Д. П. е починала през 1991 г., т.е. преди влизане в сила на реституционния закон, и е оставила за свой единствен наследник по закон ответникът Г. П. предвид настъпилата с изменението на ЗЛС през 1961 г. трансформация на осиновяването на Б. П. от Н. В. в пълно, с което са прекратени правните връзки между него и роднините по произход. Доколкото, по силата на задължителните постановки на ТР № 1 от 04.11.1998 г. по гр.дело № 1/98 г. на ОСГК, кръгът от наследниците, които имат право да получат новооткритото наследство, се определя на общо основание към момента на смъртта на наследодателя /в случая- 1955 г./, а към този момент същият е оставил за законни наследници преживялата съпруга и двама низходящи в лицето на ищеца Г. П. и на ответника Б. П., като на всеки от посочените трима наследници по закон се пада по 1/3 ид.ч. от наследството /чл.9, ал.1 във връзка с чл.5, ал.1 ЗН/, последните двама не наследяват поравно, тъй като следва да се отчете заместването в наследяването на Б. П. от единствения й наследник по закон към момента на нейната смърт, а именно ищецът, който на това основание е придобил общо 2/3 ид.ч. от процесния имот- 1/3 ид.ч. на собствено основание и припадащата се на майка му 1/3 ид.ч. С договора за покупко-продажба, сключен на 30.12.1993 г. с Н..акт № 193, том LLLХVІІІ, дело № 34315/93 г., Г. П. е прехвърлил в полза на Б. П. част от правата си в съсобствеността, а именно ½ ид.ч., като по този начин купувачът е станал собственик общо на 5/6 ид.ч., а останалата 1/6 ид.ч. е останала притежание на ищеца. Следователно, сключеният на 27.06.2000 г. с Н..акт № 278, том І, рег.№ 3262, нот.дело № 073/2000 г. договор за покупко-продажба, с който Б. П. е прехвърлил на ответниците Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. собствеността върху целия имот, е могъл да произведе вещно-транслативен ефект самоза действително притежаваните от продавача права, т.е. за собствените му 5/6 ид.ч., тъй като останалата 1/6 ид.ч. е собственост на трето за сделката лице, а именно ищецът Г. П.. Предвид гореизложените съображения, обжалваното въззивно решение на СГС, с което изцяло е уважена собственическата искова претенция по чл.108 ЗС на Г. Х. П. срещу ответниците Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М., се явява неправилно и следва да бъде отменено в частта, с която ищецът е признат за собственик и ответниците са осъдени да му предадат владението за разликата над действително притежаваните от него права в размер на 1/6 ид.ч., вместо което бъде постановено касационно решение по съществото на спора, с което искът по чл.108 ЗС срещу посочените ответници бъде отхвърлен за тази разлика до претендираната от ищеца ½ ид.ч. от правото на собственост, а в частта, с която искът е уважен за 1/6 ид.ч., въззивното решение следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът следва да заплати на ответниците направените от тях разноски пред всички съдебни инстанции съобразно отхвърлената част от иска, както следва: в полза на Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М.- общо сумата 4 487,22 лв., представляваща заплатени държавни такси за въззивно и касационно обжалване; в полза на К. А. А., И. И. С. и Д. А. М.- по 833,33 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение; в полза на Б. А. А.- 916,67 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, и 9,96 лв. такса за съдебно удостоверение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивното решение от 29.06.2011 г. по гр.д.№ 3654/04 г. на СГС, ІІ-Д въззивен състав, поправено по реда на чл.192, ал.2 ГПК /отм./ с решения от 09.03.2012 г. и 18.05.2012 г., както и оставеното в сила с него първоинстанционно решение от 08.12.2003 г. по гр.д.№ 3797/02 г. на СРС, 48 състав в частта, с която е уважен предявеният от Г. Х. П. срещу Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. осъдителен иск с правна квалификация чл.108 ЗС за разликата над 1/6 ид.ч. до претендираната ½ ид.ч. от дворно място в [населено място], [улица], представляващо имот пл.№ 25б в кв.36 по плана на [населено място], м.”ГГЦ- Зона Р-14”, цялото от 947 кв.м. по скица, а по нотариален акт- 950 кв.м., заедно с построената в мястото масивна двуетажна къща с площ от 129,24 кв.м. и фабрична сграда на 5 етажа, вместо което постановява: ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. Х. П. срещу Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. осъдителен иск с правна квалификация чл.108 ЗС за разликата от 1/6 ид.ч. до претендираната от ищеца ½ ид.ч. от следния недвижим имот: дворно място в [населено място], [улица], представляващо имот пл.№ 25б в кв.36 по плана на [населено място], м.”ГГЦ- Зона Р-14”, цялото от 947 кв.м. по скица, а по нотариален акт- 950 кв.м., заедно с построената в мястото масивна двуетажна къща с площ от 129,24 кв.м. и фабрична сграда на 5 етажа. ОСТАВЯ В СИЛА решението на СГС в частта, с която предявеният от Г. Х. П. срещу Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М. осъдителен иск с правна квалификация чл.108 ЗС е уважен за 1/6 ид.ч. от гореописания недвижим имот. ОСЪЖДА Г. Х. П. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на ответниците направените по делото разноски, както следва: в полза на Б. А. А., К. А. А., И. И. С. и Д. А. М.- общо сумата 4 487,22 лв., представляваща заплатени държавни такси за въззивно и касационно обжалване; в полза на К. А. А., И. И. С. и Д. А. М.- по 833,33 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение; в полза на Б. А. А.- 916,67 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, и 9,96 лв. такса за съдебно удостоверение. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: