Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 240
гр. София, 20.04.2022 година


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
EВГЕНИЙ СТАЙКОВ

изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1179 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното :





Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Д. К. от [населено място] могили, обл. Русе - чрез адв. П. К. от САК, срещу решение № 7 от 13.01.2021 г., постановено по в. т. д. № 355/2020 г. на Апелативен съд - Велико Търново. С посоченото решение е потвърдено решение № 187 от 17.06.2020 г. по гр. д. № 491/2019 г. на Окръжен съд - Русе в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е отхвърлен предявеният от Б. Д. К. против ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за заплащане на сумата 30 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от причинената при ПТП на 04.10.2013 г. смърт на Т. Д. К. - сестра на ищеца, и на основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК е присъдено юрисконсултско възнаграждение на застрахователното дружество - ответник в размер на 100 лв.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради наличие на основанията по чл.281, т.3 ГПК и се прави искане за отмяна на решението, за уважаване на исковата претенция и за присъждане на разноски.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани в изложение, инкорпорирано в касационната жалба. Като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Ответникът по касация ЗК „Лев Инс“ АД със седалище в [населено място] - чрез адв. Т. П. от САК, е депозирал отговор по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Велико Търново е приел, че по отношение на ищеца Б. Д. К. - брат на Т. Д. К., починала при ПТП на 04.10.2013 г., реализирано виновно и противоправно от водач на превозно средство със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ЗК „Лев Инс“ АД, не са налице възприетите в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС предпоставки за прилагане на изключението, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт се присъжда само на най-близките на починалия, посочени в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г.
Въззивният съд е констатирал, че за доказване на обстоятелствата, релевантни за признаване на активна материалноправна легитимация на ищеца да получи претендираното с иска по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) обезщетение, в първоинстанционното производство са разпитани свидетелите М. М., И. Пламенович, П. П. и Е. И.. От показанията на свидетелите съдът е приел за установено, че ищецът и сестра му са имали нормални взаимоотношения, чували са се често по телефона, помагали са се и са се подкрепяли взаимно, грижили са се заедно за болните си родители. След преценка на свидетелските показания съдът е достигнал до извод, че същите не доказват съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между ищеца и починалата при произшествието негова сестра, която да се различава от нормалните взаимоотношения между брат и сестра и да се характеризира като изключителна от гледна точка на критериите, възприети в приложимото към спорното правоотношение тълкувателно решение по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Изхождайки от разясненията в съобразителната част на тълкувателното решение, въззивният съд е изложил съображения, че проявите на подкрепа, загрижеността за родителите и оказваната от ищеца помощ при отглеждане на племенницата му /дъщеря на починалата Т./, за които говорят свидетелите, са присъщи за традиционните и общоприети добри взаимоотношения между тази категория роднини и не се отличава със специфики, позволяващи характеризиране на връзката между брата и сестрата да бъде характеризирана като изключителна. Въззивният съд е преценил, че няма несъмнени доказателства за близката връзка да се е проявила под формата на очакване за материална подкрепа, лични грижи и внимание за в бъдеще, както и за интензивно присъствие на ищеца и на сестра му в живота на всеки от тях, внезапното прекъсване на което да обуславя присъждане на обезщетение. На основание чл.272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, в които отсъствието на необходимата за уважаване на иска активна материалноправна легитимация е аргументирано и с липсата на доказателства за претърпени от ищеца морални болки и страдания по повод внезапната смърт на сестра му, които да надвишават степента и продължителността на душевните страдания, понасяни обичайно в случай на неочаквана загуба на брат или сестра.
В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд е счел иска по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за неоснователен и е потвърдил първоинстанционното решение за неговото отхвърляне.
В изпълнение на правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд е обсъдил и поддържаните във въззивната жалба на ищеца доводи във връзка с приложението на разпоредбата на § 96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ, обн. в ДВ бр.101/2018 г. Съдът е изразил становище, че посочената разпоредба е неприложима към спора с оглед датата на сключване на договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и правилото на § 22 ПЗР на КЗ, а също и поради противоречието й с правото на ЕС в областта на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Велико Търново въззивно решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал множество въпроси, за част от които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и с казуалната практика на ВКС, а за друга част - че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото : „1. Какви са критериите за определяне наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение и починалия близък родственик в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя; 2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, при наличие на доказани действително претърпени вреди и особено близка връзка между починал и преживелия го близък родственик; 3. Предвид даденото разяснение за членове на семейството и правото на конкретни лица в родствена връзка да претендират и получат обезщетение за морални вреди като членове на семейство и предвид изричното им признаване и на право да встъпят и в наказателния процес като граждански ищци и частни обвинители в TP № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. ОСНГТК, относно посоченото в същото във връзка с разширения кръг правоимащи „в наказателното производство и това са „членове на семейството“ - съпругът/ата, лицето, което живее с жертвата в ангажирана постоянна и стабилна интимна връзка в общо домакинство, братя и сестри, възходящите и низходящите до втора степен ….. Други лица, извън изброените, могат да търсят обезщетение за неимуществени вреди само в гражданския процес“ трябва ли за тези лица, включени като „членове на семейството“, да се въвеждат нови различни от вече установените критерии за прилагане принципа на справедливост при определяне кръга на лицата, правото и размера на обезщетенията за неимуществени вреди. 4. Какво се включва в съдържанието на „връзка, надхвърляща традиционните и общоприети добри взаимоотношения“, трябва ли да се очертаят традиционните отношения и на база на тях да се оценят надхвърлящите такива и какви са критериите за всяка от тези категории и какво включва понятието „специална“ връзка - какви са критериите за оценка на една връзка като такава; 5. Необходимо ли е въвеждане и съобразяване на нови, различни т установените в ППВС № 4/68 критерии по приложение на чл.52 ЗЗД; 6. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при наличие на доказани действително претърпени вреди и особено
близка връзка между починал и преживелия го близък родственик, ако последния е брат, сестра, низходящ/възходящ от втора степен; 7. Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално позоваване на задължителните указания по прилагане на чл. 52 ЗЗД, съдържащи се в ППВС №4/68г. и сочене на обстоятелствата, без да са преценени в тяхната съвкупност и значимост, което очевидно от своя страна е довело до явно отклонение от обичайните обезщетения, присъждани за аналогични случаи; 8. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за
точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите; 9. Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент“ на търпените
морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да търси „известно компенсиране на загубеното“, както е направено в обжалваното решение; 10. Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно пар.27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната; Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия; 11. Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата; 12. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение“.
Първите седем въпроса касаят активната материалноправна легитимация за получаване на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на други лица, извън очертания в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. кръг на най-близките на починалия, но по отношение на тези въпроси не са налице общата и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК допълнителни предпоставки. Въпросите по т.1, т.4 и т.5 са зададени общо, без връзка с конкретен решаващ извод на въззивния съд, обусловил отхвърлянето на предявения от касатора иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), което е достатъчно, за да се отрече характеристиката им на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Формулираният в т.2 въпрос съдържа твърдение за „доказани действително претърпени вреди и особено близка връзка между починал и преживелия го близък родственик“, което твърдение е в очевидно несъответствие със становището на въззивния съд в мотивите към обжалваното решение, че от събраните в хода на делото доказателства не се установяват наличие на особено близка духовна и емоционална връзка между ищеца и починалата при произшествието негова сестра със съдържанието, посочено в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, и претърпени от ищеца неимуществени вреди - морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и продължителност нормално присъщите за родствените отношения между брат и сестра. Въззивният съд изобщо не е обсъждал и не се е произнасял по въпрос № 3, който отразява субективната преценка на процесуалния представител на касатора, че при постановяване на обжалваното решение са въведени „нови различни от вече установените критерии за прилагане на принципа за справедливост при определяне кръга на лицата /с право на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на близък/, правото и размера на обезщетенията за неимуществени вреди“. Поради несъответствието им с изискването на чл.280, ал.1 ГПК изброените въпроси не могат да послужат като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол и не се налага обсъждане на поддържаните по отношение на тях допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Независимо от изложеното следва да се отбележи, че значимият за изхода на делото правен въпрос - за активната материалноправна легитимация на касатора да получи претендираното с иска по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) обезщетение за неимуществени вреди, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с относимата към спора задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.
Според т.1 от тълкувателното решение, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.XI.1969 г. на Пленума на ВС, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени; Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска само като изключение - за случаи, в които житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и претендиращия обезщетение да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и продължителност нормално присъщите за съответната родствена връзка. Относно активната материалноправна легитимация на братята и сестрите е посочено, че макар в традиционните за българското общество семейни отношения те да са част от най-близкия родствен и семеен кръг, присъждането на обезщетение в тяхна полза е възможно само по изключение - ако докажат, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността им с починалия е станала толкова силна, че те търпят от смъртта му морални болки и страдания над обичайните /нормално присъщите/ за съответната родствена връзка и от гледна точка на справедливостта обосновават в достатъчна степен основание да се направи изключение от разрешението, че правото на обезщетение принадлежи само на най-близките на починалия. Въпреки, че в тълкувателното решение не са дадени дефиниции на понятията „особена близост“ и „трайна и дълбока емоционална връзка“ (което e невъзможно, предвид разнообразието на житейските отношения), от разясненията в мотивите по несъмнен начин следва извод, че за да породи право на обезщетение в полза на претендиращия родственик, връзката трябва да е изключителна, изпълнена с особено силен емоционален и духовен заряд, а не да е типична за традиционните за българското общество отношения между братя/сестри, обичайно характеризиращи се с взаимна обич, привързаност и подкрепа.
Обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика, формирана с тълкувателното решение на ОСНГТК на ВКС. Отхвърлянето на предявения пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) е обусловено от преценката на въззивния съд, че формалната връзка на родство между ищеца и неговата сестра се характеризира с близост, обичайна за традиционните отношения между братя и сестри в едно семейство, без да носи белезите на изключителност, и че продължителността и интензитета на понесените от ищеца морални болки и страдания по повод смъртта на сестра му не надхвърлят по интензитет и продължителност нормално присъщите за съответната родствена връзка болки и страдания - тези, които обичайно се понасят в случай на смърт на сестра, с когото претендиращият обезщетение е бил в близки отношения. Произнасянето на въззивния съд е съобразено изцяло с критериите, възприети от ОСНГТК като основание за допускане на изключение от правилото, че в случай на причинена при деликт смърт право на обезщетение за неимуществени вреди имат само най-близките на починалия, посочени в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., при условие, че действително са претърпели и доказали вредите. Поради това няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Наличието на задължителна практика по въпроса, чието разрешаване е обусловило отхвърлянето на предявения по конкретното дело иск, изключва необходимостта от допускане на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Позоваването от страна на касатора на противоречие на въззивното решение със съдебна практика по „сходни случаи“ не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Разрешаването на всеки отделен спор за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е обусловено от спецификата на конкретни правнорелевантни факти, които в своята съвкупност са мотивирали съда са приеме, че са налице предвидените в тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС предпоставки за признаване на активна материалноправна легитимация за получаване на обезщетение за неимуществени вреди от лица, които не попадат в най-близкия родствен и семеен кръг /по смисъла на ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г./ на починалия.
Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване не е изпълнено и по отношение на въпросите по т.7, т.8, т.9 и т.10 от изложението. Въпросите биха били от значение за изхода на спора в случай на уважаване на предявения иск и присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер, определен от съда по справедливост. С обжалваното решение искът по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) е отхвърлен като неоснователен, поради което задаването на въпросите за съобразяване на обезщетението с критериите за справедливост, изяснени в ППВС № 4/68 г., и с лимитите по пар.27 ПЗР на КЗ, както и на тези за „точния паричен еквивалент“ на обезщетението, е лишен от логика.
Процесуалните „въпроси“ по т.11 и т.12 съставляват оплаквания за процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение, която не подлежи на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК. С оглед на това касационно обжалване по тях не може да се допусне и е безпредметно да се обсъждат твърденията на касатора, че същите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
По изложените съображения решението по в. т. д. № 355/2020 г. на Апелативен съд - Велико Търново не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и тези негови пороци да са видими от мотивите на въззивния съд. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и не покрива съдържанието на понятието „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК.
В случая касаторът е обосновал очевидната неправилност на въззивното решение с довод за явна необоснованост на обжалваното решение, каквато не се констатира от състава на ВКС въз основа на мотивите към решението. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съдебният състав не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Разноски не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат.




Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7 от 13.01.2021 г., постановено по в. т. д. № 355/2020 г. на Апелативен съд - Велико Търново.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :