5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 351 София 18.07.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми юни две хиляди двадесет и втора година, в състав: Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА Членове: БОНКА ДЕЧЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА разгледа докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 1183/2022 година. Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Г. Й., чрез адвокат М. Г., срещу решение № 145 от 27.12.2021 г. по в.гр.д.№ 462/2021 г. на Окръжен съд-Враца, с което е потвърдено решение № 194 от 20.03.2020 г. по гр.д.№ 4396/2019 г. на Районен съд-Враца, с което е отхвърлен предявеният от С. Г. Й. срещу Н. Г. К. положителен установителен иск за собственост, основан на придобивна давност, относно недвижим имот – апартамент № 16, 4 етаж, вх. А от блок „ОНС-5“ в [населено място], [улица], нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор..... по КККР на [населено място]. Поддържат се оплаквания за необоснованост на въззивното решение, предвид несъответствието на фактическите изводи със събраните доказателства, както и за допуснати съществени процесуални нарушения - нарушение на чл. 172 ГПК при преценката на свидетелските показания, както и на чл. 235, ал. 2 ГПК, изразяващо се в неизвършване съвкупна преценка на всички относими, допустими и необходими за изясняване на спора доказателства. В изложение към касационната жалба се поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Насрещната страна Н. Г. К., в депозиран чрез адв. А. Г. отговор, излага становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на подадената касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че страните по делото С. Й. и Н. К. са брат и сестра. Процесният апартамент е бил собственост на техните родители Г. Й. Й. и Дивлина Т. Й.. През 1996 г. ищецът С. Й. е бил осъден с влязла в сила присъда на наказание „лишаване от свобода“, както и да изплаща висок размер на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смърт на лице, настъпила в резултат на пътнотранспортно произшествие. През същата година родителите Й. и Д. Йоткови продали апартамента на дъщеря си – ответницата Н. К.. Мотивите за прехвърляне на имота били препятстване възможността да се насочи принудително изпълнение върху жилището за събиране на обезщетението за неимуществени вреди, което ищецът е бил осъден да плаща, в случай, че същият придобие по наследствено правоприемство идеална част от имота. През 1998 г. ищецът излязъл от затвора и със съгласие на сестра си се завърнал да живее в същото жилище заедно с майка си, тъй като нямал къде да отиде. Впоследствие в жилището заживяла и съпругата на ищеца и дъщеря им, а след като двамата съпрузи се разделили, в жилището останали да живеят ищецът С. Й., дъщеря му и майка му. Всички те били допуснати в жилището от ответницата Н. К.. За да създаде удобство в жилището и със съгласието на Н. К., ищецът направил ремонт, изразяващ се в подмяна на дограмата и мебелите в него. Заплащал сметките за ползваните от него услуги. Никога не е заявявал изрично или демонстрирал с действията си, че се счита за собственик на имота. Тъкмо обратното, ответницата идвала често в жилището, поне два-три пъти годишно, в продължение на месеци са грижела за болната си майка и за детето на ищеца. , който работел като международен шофьор и често пътувал в чужбина. През 2019 г. отношенията между страните се влошили по повод продажба на друг наследствен имот и Н. К. изпратила нотариална покана до С. Й. с искане да освободи жилището и да ѝ предаде владението му, а ако желае – да го изкупи. От показанията на свидетелката Ц. В., разпитана при новото разглеждане на делото от въззивната инстанция, е прието за установено, че последните 20 години ищецът не се е местил от жилището, а ответницата, след като заживяла в С. със семейството си, се връщала в имота през 2-3 месеца. Известно време в имота живяла и дъщеря й, докато посещавала шофьорски курсове. С. не е казвал, че жилището е негово, но всички го смятали за негово. Майката на страните споделяла с нея, че ответницата иска да прехвърли жилището на брат си, а и свидетелката е присъствала на разговор между ответницата и майка й, при който дъщерята казала, че собствеността трябва да се прехвърли на брат й, за да поеме той разходите и грижите за апартамента. Свидетелката присъствала и на разговор между страните, в който ответницата изразила съгласие брат й да направи ремонт. Въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетелката В. в частта им, в която е изложено, че всички смятали жилището за собственост на С. и, че Н. казала на брат си, че жилището е за него, тъй като същите са изолирани и не кореспондират напълно с останалите доказателства по делото. От правна страна съдът е приел иска за собственост, основан на придобивна давност, за неоснователен. Ищецът е установил фактическа власт върху имота като държател, а не като владелец, не е доказал да е демонстрирал намерение за своене на имота и да е променил държането във владение, оспорвайки правото на собственост на ответницата и отблъсквайки владението й. Същият е бил допуснат да живее в имота от сестра си. Ответницата и членовете на семейството й са посещавали безпрепятствено имота и са пребивавали в него през продължителни и през по-кратки периоди от време, когато пожелаят или по необходимост. Ищецът не е отричал открито и чрез недвусмислени изявления или действия правото й на собственост. Мотивът за прехвърляне на жилището от родителите на страните на ответницата, сам по себе си, не компрометира действителността на придобивния способ и правото на собственост на приобретателя по сделката. Прието е, че доколкото ищецът е държал имота за задоволяване на жилищните си нужди, извършеният от него ремонт в процесния имот и плащането на данъци и суми за битови сметки са житейско проявление на правилото комуто ползите, нему и тежестите. Ако ищецът има претенции за извършени в чуждия имот подобрения, би могъл да реализира същите чрез предявяване на друг иск. В изложение към касационната жалба се поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1.Когато съдът не кредитира показанията на свидетел с мотива, че същите са изолирани от останалите доказателства по делото, следва ли да отчете в решението си преценка на тези показания, прилагайки приетите в тази насока критерии – всички обстоятелства, свързани с възприемането на установените факти – обстановка, възраст, психическо състояние и физиологичните му способности, като и обстоятелството дали осъществяването на факти е възприето от свидетелите пряко и непосредствено, като изложи и мотиви по отношение на разпоредбата на чл.172 ГПК. Твърди се противоречие с решение № 71 от 13.05.2019 г. по гр.д.№ 2835/2018 г. на ВКС, І г.о. 2. Кои са елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗС и по-конкретно дали се включва в тях и изискването невладеещият собственик да е уведомен за намерението за своене на владеещия несобственик. Твърди се противоречие с решение № 121 от 10.04.2020 г. по гр.д.№ 3643/2018 г. на ВКС, ІІ г.о. 3. Какви са задълженията на въззивната инстанция при обсъждане на доказателствата по делото. Провеждането на пълно и главно доказване на владение при осъществявана фактическа власт допустимо ли е да се осъществи с косвени доказателства. Твърди се противоречие с решение № 141 от 04.01.2021 г. по гр.д.№ 478/2020 г. на ВКС, І г.о. и решение № 108 от 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/2019 г. на ВКС, ІV г.о. 4. При извънсъдебното писмено признание от собственика, че определено лице владее имота му, приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС. Твърди се противоречие с решение № 108 от 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/2019 г. на ВКС, ІV г.о. Първият въпрос не е разрешен в противоречие с решение № 71 от 13.05.2019 г. по гр. д. № 2835/2018 г. на ВКС, І г. о. Въззивният съд, при преценка на свидетелските показания, е спазил изискванията на процесуалния закон. Съобразил се е с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетелите, съобразил е всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, извършил е преценката на свидетелските показания в съвкупност с целия доказателствен материал. Това се отнася и до показанията на свидетелите на ответницата Н. и К., за които касаторът твърди, че са кредитирани незаконосъобразно. Показанията на тези свидетели са преценени при условията на чл. 172 ГПК, в съвкупност с останалите доказателства и установените с тях обстоятелства. Вторият въпрос касае хипотезата на завладяване на чужд имот, каквато хипотеза в случая не е налице. В практиката на ВКС се приема, че ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й (допускане от собственика), презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита опровергана. В този случай промяната в намерението, с което се държи имотът, следва да бъде демонстрирана по отношение на собственика – в горния смисъл са решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на ВКС, І г. о., решение № 12 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2013 г., I г. о. Същото разрешение се прилага и когато лицето, намиращо се в имота, извършва само търпими действия - решение № 196 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 137/2018 г., I г. о., решение № 126 от 31.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1184/2019 г., I г. о. Във всички случаи обаче само владението може да доведе до придобиване на един имот по давност, а ако фактическата власт е установена като държане или като търпими действия, то промяната й във владение следва да бъде демонстрирана по отношение на собственика. Въззивното решение изцяло съответства на тази практика на ВКС. Посочените от жалбоподателя решение № 121 от 10.04.2020 г. по гр. д. № 3643/2018 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., съдържат разсъждения за приложение на презумпцията по чл. 69 ЗС при завладяване на чужд имот, а тази хипотеза в случая не е налице. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос от изложението. Въпросът не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, с която е обосновано допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В решение № 141 от 04.01.2021 г. по гр.д.№ 478/2020 г. на ВКС, І г.о. е прието, че съдът следва да обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа за тях изводи кои релевантни за спора обстоятелства са установени. Задължителни указания за съдържанието на мотивите към решението на въззивната инстанция и за особеностите на въззивната инстанция като инстанция разрешаваща по същество материалноправния спор, са дадени в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – прието е, че въззивният съд, като инстанция по същество, е длъжен да даде свое собствено разрешение на спорния предмет на делото, както и да изложи изводите си по спора в мотивите към решението. Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Прието е още, че придобивната давност включва два елемента - фактическа власт и намерение за своене. И двата елемента трябва да бъдат доказани пред съда, ако не се прилага презумпцията на чл.69 ЗС. И докато фактическата власт обикновено се установява с преки доказателства, намерението за своене се извлича чрез тълкуване на множество доказателства в тяхната взаимна връзка. Във всички случаи такава дейност съдът следва да извърши тогава, когато по делото се спори дали осъществяваната фактическа власт представлява владение, държане или извършване на търпими (съизволителни) действия. В тези случаи съдът следва да обсъди детайлно всички доказателства, дори и косвените, в тяхната взаимна връзка, като преценява значението на отделните факти по отношение на субективната страна на осъществяваната фактическа власт. В случая въззивният съд е изложил собствени мотиви, касаещи спора от фактическа и правна страна. Обсъдени са събраните по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, като е отразено върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка. Разгледани са възраженията и доводите на страните. При осъществяването на тази дейност въззивният съд се е съобразил и с особеностите на уредбата на въззивното производство по действащия ГПК като ограничен, а не пълен въззив, и с правомощията си по чл. 269 ГПК. Въззивния съд е приел, че проведеното от ищеца доказване – както чрез преки, така и чрез косвени доказателства, не установява пълно и главно твърдения от ищеца факт на осъществено владение в законоустановения срок по чл.79 ЗС. Оплакването за несъответствие между фактически изводи и събрани доказателства представлява касационно основание за неправилност по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, разглеждането на каквото в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Четвъртият въпрос не кореспондира на фактите по делото и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По делото няма данни за направено извънсъдебно признание на ответницата, писмено или устно, че ищецът владее имота й, а презумпцията по чл. 69 ЗС не е приложена, тъй като е прието, че фактическата власт на ищеца е установена на облигационно основание (договор за заем за послужване – след излизането си от затвора същият е бил допуснат от ответницата да живее в имота безвъзмездно), а не като владение. В този смисъл, въпросът не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което би могло да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното решение. За пълнота следва се посочи, че няма и противоречие с посоченото от касатора решение на ВКС (обсъждащо въпроса за доказателствената стойност на извънсъдебно признание на неблагоприятни за признаващата страна факти), предвид липсата на данни за направено от ответницата извънсъдебно признание на факта на осъществявано владение върху имота от ищеца. В обобщение, не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Въззиваемата Н. Г. К. не претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция, а и няма данни такива да са направени. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 145 от 27.12.2021 г. по в.гр.д.№ 462/2021 г. на Окръжен съд-Враца. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: