4 1 Р Е Ш Е Н И Е № 456 София, 2 ноември 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на седми октомври две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при участието на секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 2085 по описа за 2011 година. Постъпила е касационна жалба от частния обвинител Х. Т. П. против решение № 457 от 23.12.2010 г., постановено по внохд № 271/10 г. на Апелативния съд – гр.София, с която се претендира наличието на всички основания по чл.348, ал.1 от НПК и се иска връщане на делото за ново разглеждане за увеличаване размера на наказанията, наложени на двамата подсъдими. Пред ВКС жалбата се поддържа от повереника на частния обвинител, който редовно призован, не се явява. Защитниците на подсъдимите К. П. Д. и С. Х. К. изразяват становища за неоснователност на оплакванията, а подсъдимите, редовно призовани, не се явават. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура преценява жалбата като неоснователна. За да се произнесе ВКС, І-во наказателно отделение взе предвид следното: С присъда по нохд № 35531/06 г. Софийският градски съд признал подсъдимите Д. и К. за виновни и на основание чл.199, ал.1, т.1, във връзка с чл.198, ал.1, чл.20, ал.2 и чл.55, ал.1, т.1 от НК ги осъдил на по три години лишаване от свобода с отлагане изпълнението на наказанията за срокове от по пет години, като са оправдани по първоначалното обвинение да са извършили деянието чрез заплашване. На основание чл.59 от НК е зачетено предварителното задържане на подсъдимите – за Д. за времето от 24.12.1993 г. до 16.05.1994 г., а за К. – за времето от 24.12.1993 г. до 15.03.1994 г. С оспореното въззивно решение САС потвърдил присъдата на СГС. На основание чл.189, ал.3 от НПК осъдил двамата подсъдими солидарно да заплатят направените пред въззивната инстанция разноски, а именно – адвокатско възнаграждение на повереника на частния обвинител адв.Б. от САК – в случай, че същият направи такова искане и представи документ, удостоверяващ основанието и размера им. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка, ВКС, І-во наказателно отделение установи: Жалбата е неоснователна. При разглеждане на делото не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, от кръга на тези по чл.348, ал.1, т.2 НПК. Защитата на жалбоподателя възразява, че редица обстоятелства, от значение за индивидуализацията на наказанията на двамата подсъдими, не са били отчетени от решаващия съд, а някои от тях – са ценени неадекватно на обективното им значение, което е предопределило и несправедливост на наложените наказания. Въззивният съд е извършил проверката, възложена му от закона, като съответно на чл.314, ал.1 НПК е проверил изцяло правилността на първоинстанционната присъда, независимо от основанията, посочени от страните. Мотивите на оспореното решение указват, че САС не е намерил основания за критичност към решението на първата инстанция по наказанията на подсъдимите, в това число и по извършената от него оценка на доказателствата, очертаващи степента на обществена опасност на конкретно извършеното деяние и дейци, като по този начин е инкорпорирал изложените в тази връзка съображения. Друг е въпросът, че въззивната инстанция е допълнила тези съображения със свои. Доводът, че „ограбеното имущество е в големи размери”, не е отчетено като отегчаващо отговорността обстоятелство, игнорира правилото по чл.56 НК, съгласно което не са отегчаващи отговорността обстоятелства тези, които са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление, какъвто е настоящият случай. Неоснователно е възражението, че наказанията са определени само при смекчаващи отговорността обстоятелства. Предварителното планиране на извършването на инкриминираното посегателство, особената дързост при осъществяването му, високия интензитет на употребената сила и проявената в тази насока упоритост, както и обстоятелството, че отнетите вещи са възстановени, в резултат на усилията на МВР, са съобразени – виж л.312 от мотивите на СГС. Възражението, че „не отговаря на обективната действителност твърдението на въззивния съд за липса на вредни последици от неимуществен характер” не намира опора в данните по делото. Мотивите на САС не са разчетени правилно, тъй като в тях изрично е поставен акцент върху друго, а именно, че липсват вредни последици от имуществен характер (л.7), по който въпрос не се спори, тъй като отнетите вещи са възстановени изцяло. Що се отнася до доводите, свързани с преценката на пропуснати ползи и неимуществени вреди, същите няма как да получат отговор в настоящото производство, предвид на неговия предмет и кръга на обстоятелствата, подлежащи на установяване – този по чл.102 НПК. Не е налице и касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК. Възражението срещу оправдаването по първоначално предявеното обвинение - за използването на заплашване, при извършване на деянието, е било поставено на вниманието на въззивния съд, който му е дал отговор, съответен на изискванията по чл.339, ал.2 НПК (л.7). Изложените на същото място съображения на решаващия съд, не се оспорват пред третата инстанция, а липсват основания за невъзприемането им. В рамките на установеното от фактическа страна не е установено поведение на подсъдимите изпълващо съдържанието на „заплашване”, по смисъла на чл.198, ал.2 НК. Съдът е имал основание да индивидуализира наказанията на подсъдимите по реда на чл.55 от НК, щом е установил наличието на неговите предпоставки, а именно – изключително смекчаващо отговорността им обстоятелство, каквото е това, свързано с изтеклия период от време от извършване на престъплението до неговото наказване – повече от седемнадесет години, при което и най-лекото предвидено в закона наказание се явява несъразмерно тежко. Неоснователно е и възражението за наличието на основанието по чл.348, ал.1, т.3 НПК. На плоскостта на казаното по-горе, наказанията не са несъответни по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 НПК и като такива са справедливи. Правилно е и приложението на института на условното осъждане. Към казаното от предходните инстанции, ВКС може да добави, че данните за последващото (извършването на инкриминираното деяние) поведение на двамата подсъдими (с чисто съдебно минало) убедително сочи, че за постигане на целите на наказанието и преди всичко за поправянето им не е наложително ефективно изтърпяване на определените им наказания. Вън от казаното, ВКС констатира неправилност, която следва да бъде отстранена, чрез частична отмяна на въззивния съдебен акт. Произнасянето по разноските, дължими от подсъдимите на повереника на частния обвинител, грубо нарушава процесуалните правила и правата на първите. Пред САС, до приключване на съдебното разглеждане на делото не е направено искане за разноски от името на частния обвинител или неговия повереник, нито пък са били налични доказателства, установяващи размера на направените такива, поради което съдът не е имал основание въобще да се занимава с този въпрос. Въпросът за разноските, направени от повереника на частния обвинител, следва да намери своя отговор по реда на чл.306, ал.1, т.4 НПК и то от първата инстанция. Водим от горното на основание чл.354, ал.1, т.т.1 и 2 НПК, ВКС, І-во наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 457 от 23.12.2010 г., постановено по внохд № 271/10 г. на Апелативния съд – гр.София, като го отменя, в частта по приложението на чл.189, ал.3 НПК. ОСТАВЯ В СИЛА посоченото решение в останалата му част. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: