РЕШЕНИЕ
№ 276
София, 12.04. 2010г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република
България, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на тридесети
март две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА
ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
При
участието на секретаря Б.Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Б.Ташева
гр.д. № 912 по описа за 2009г., приема следното:
Производството е по чл.290 и следв. от ГПК, образувано по касационната жалба на адвокат М като процесуален представител на Н. М. Я. от гр. Х. срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд от 13.ІІІ.2009г. по в.гр.д. № 61/2009г., касационно обжалване на което е допуснато с определение № 1183/25.VІІІ.2009г. на основание чл.280 ал.1 т.2 от ГПК по материалноправния въпрос когато съсобственият имот се ползва от сина на един от съсобствениците, който пречи на другия съсобственик да ползва същия, дължи ли обезщетение на последния за ползата, от която го е лишил по отношение на съсобствения имот според частта си.
Ответникът по касационната жалба Я. М. Я. от гр. Х. не е заявил становище пред настоящата инстанция.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, преценявайки атакуваното решение във връзка с оплакванията на касаторката, намира, че касационната жалба е частично основателна.
С атакуваното решение Пловдивският апелативен съд е отменил решениeто на Хасковския окръжен съд от 22.VІІ.2008г. и допълнителното такова от 16. ХІІ.2008г. по гр.д. № 29/2008г. и вместо тях е постановил друго, с което е отхвърлил предявеният от Н. М. Я. срещу Я. М. Я. иск за присъждане на 12259.58лв., представляващи обезщетение за ползата, от която ищецът е лишен по отношение на недвижим имот – магазин с площ 35 кв.м, намиращ се на партерния етаж от триетажна сграда, построена в УПИ № 2* кв.549 по плана на гр. Х., за периода 25.VІІ.1998г. – 21.VІІ.2003г., ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска на 18.VІІ.2003г. до окончателното изплащане, и в тежест на ищеца са присъдени 1105лв. разноски.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че искът е с правно основание чл.31 ал.2 от ЗС и че той е неоснователен, тъй като не е налице предвидената в чл.31 ал.2 от ЗС предпоставка – ответникът да ползва лично процесният имот.становено е по делото, че от 1992г.-1993г. до 2003г. включително магазинът се ползва за баничарница единствено от сина на ответника М в качеството му на едноличен търговец. Прието е и че въпреки връщането поради просрочие на въззивната жалба на ответника срещу постановеното от първоинстанционния съд допълнително решение с произнасяне по него и по претенцията за присъждане на законна лихва върху главницата от предявяването на иска до окончателното изплащане, с оглед акцесорността на тази претенция, нямаща самостоятелно значение и винаги следваща съдбата на основната, и изхода на спора относно главницата, следва да бъде отменено и допълнителното решение. Последното допълва основното решение и е неразривна негова част – при отхвърлянето на иска относно главницата няма как да съществува решение, присъждащо лихва върху несъществуваща главница. Поради това въззивната жалба се отнася и до допълнителното решение.
Касационната жалба срещу така постановеното решение съдържа оплаквания за съществено процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл.281 т.3 от ГПК. Твърди се неправилност на извода на въззивния съд, че само когато общата вещ се ползва по предназначение лично, съсобственикът дължи обезщетение от писменото поискване. Не е съобразено, че ползването на имота от сина на ответника съставлява договор за заем за послужване и че в отношенията ползвател – собственик първият е държател за втория, което сочи, че ответникът е ползвал имота свръх частта си и по начин, изключващ възможността ищецът да го ползва според квотата си, като не е дал ключ на ищеца. Ирелевантно в случая е дали ответникът реално е ползвал имота, от значение е, че ищецът е бил възпрепятстван да се ползва от него. Всеки трябва да получи онова, което се следва за притежаваното субективно право /чл.55 ЗЗД, чл.30 ал.3 от ЗС/. Сочи се и че въззивният съд в нарушение на чл.250 ал.3 от ГПК е отменил и допълнителното решение по претенцията по чл.86 от ЗЗД. Иска се отмяна на решението и решаване на спора по същество. Претендират се и разноски.
По поставения от касатора материалноправен въпрос по приложението на чл.31 ал.2 от ЗС:
В решението на Великотърновския окръжен съд от 15. ХІ.2004г. по гр.д. № 798/2003г. е прието, че от правно значение е не дали съсобственикът ползва вещта, а обстоятелството, че пречи на другия съсобственик да я ползва според частта си. С оглед на това дори съсобственият имот да е ползван от сина на страните, това не елиминира отговорността на ответника. Ползването на имота от сина съставлява договор за заем за послужване, като в отношенията ползвател – собственик първият е държател за втория. Тези отношения сочат, че ответникът е ползвал жилището свръх частта си и по начин, изключващ възможността ищцата да го ползва съобразно квотата си.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, съобразно разпоредбата на чл.291 т.1 от ГПК намира, че практиката в посоченото решение по приложението на чл.31 ал.2 от ЗС е неправилна, респективно, че даденото от въззивния съд в атакуваното решение разрешение на посочения материалноправен въпрос е правилно.
Съгласно чл.31 ал.1 и ал.2 от ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им, а когато тази вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Разпоредбата предвижда изрична предпоставка за правото на обезщетение на неползващия съсобственик личното използване на общата вещ съобразно предназначението й от някой /някои/ от съсобствениците, т.е. ползването да е за задоволяване на лични потребности на последните, съобразени с предназначението на вещта. Изискването за лично използване означава пряко, непосредствено служене с вещта от съсобственика, което изключва възможността за осъществяване на такова използване чрез трето лице, включително и чрез сключен помежду им договор за заем за послужване. Това е така, тъй като по определение, съдържащо се в разпоредбата на чл.243 от ЗЗД, заемателят по договор за заем за послужване ползва лично за себе си, а не за съсобственика, заетата вещ. При липса на посочената предпоставка отговорност на ответника-съсобственик по чл.31 ал.2 от ЗС не може да се търси, дори той да е попречил на ищеца-съсобственик да ползва общата вещ според правата му /по смисъла на чл.31 ал.1 от ЗС/, предоставяйки я за ползване на трето лице. В такъв случай защитата си ищецът може да осъществи на други предвидени в закона основания.
По основателността на касационната жалба по претенцията за присъждане на обезщетение по чл.31 ал.2 от ЗС:
Жалбата е неоснователна. Безспорно установено е по делото, че страните са съсобственици на процесния имот. Несъмнено е и че през процесния период ответникът не е използвал лично този имот. Правилно съдът се е основал в тази връзка на неопроверганите показания на единствения разпитан по делото свидетел, според които от 1992-1993г. до 2003г. включително имотът е ползвал само сина на ответника М, осъществявайки в него търговска дейност /баничарница/ като едноличен търговец. Безспорно е между страните, че ползването на имота от третото лице се осъществява по сключен между него и ответника договор за заем за послужване, видно от изявлението на пълномощника на отв. Я. в с.з. на 26.V.2008г. и от твърдението на ищеца, сега касатор, релевирано както в писмения му отговор по въззивната жалба на ответника, така и в касационната му жалба, т.е. ползването е за лични потребности на третото лице, а не на ответника. Тези обстоятелства налагат извод за липса на предвидената изрично в закона /чл.31 ал.2 от ЗС/ предпоставка за правото на претендираното обезщетение – личното използване от ответника на съсобствената вещ, което обуславя неоснователност на предявения срещу него иск, както правилно е приел въззивният съд. Без значение с оглед на това е дали ответникът не е дал ключ за имота на ищеца и така му е попречил да го ползва по предназначение. В тази връзка следва да се отбележи и че такова твърдение ищецът не е правил по делото /то е релевирано за първи път с касационната жалба/, а няма и установяващи го доказателства, представянето на каквито е било в негова тежест по силата на чл.127 ал.1 от ГПК /отм./.
По изложените съображения атакуваното решение в частта му по претенцията за обезщетение по чл.31 ал.2 от ЗС следва да бъде оставено в сила.
Основателна е касационната жалба срещу въззивното решение във връзка с претенцията за законна лихва от датата на предявяване на иска за присъждане на обезщетение по чл.31 ал.2 от ЗС, предмет на постановеното от първоинстанционния съд допълнително решение. В тази част решението е недопустимо. Въззивният съд се е произнесъл с отмяна на допълнителното решение, въпреки че то поради просрочването и връщането /с необжалвано определение от 05.І.2009г./ на въззивната жалба срещу него е било влязло в сила. Неправилно съдът е приел, че и допълнителното решение
по тази претенция е предмет на въззивното производство с оглед нейната акцесорност. Действително лихва се дължи само ако е налице друго главно задължение /парично или за заместима вещ/, поради което ако то отпадне, отпада и задължението за лихва. В разглеждания случай, обаче, това отпадане не може да се осъществи по приетия от въззивния съд начин. Това е така, тъй като на инстанционен контрол подлежат само невлезли в сила решения, включително и постановените по реда на чл.193 от ГПК /отм./ такива за допълване, които имат самостоятелно съществуване и подлежат на обжалване по общия ред по изричната разпоредба на чл.193 ал.2 от ГПК /отм./. При наличие на обусловеност на претенцията по влязлото в сила поради необжалването му решение по отношение на решението по обуславящия иск заинтересованата страна може да осъществи защитата си по друг предвиден в закона ред /виж в тази връзка т.13 и т.14 от ТР № 1/04.І.2001г. на ОСГК на ВКС на РБ/. Ето защо въззивното решение в тази му част следва да бъде обезсилено и производството по делото прекратено.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78 ал.1 от ГПК на касатора не се следват разноски.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решението на Хасковския окръжен съд, V гр. с., № 68 от 13.ІІІ.2009г. по гр.д. № 61/2009г. в частта, с която е отменено решението на Хасковския районен съд № 172/16. ХІІ.2008г. по гр.д. № 29/2008г., и в частта, с която е отхвърлена претенцията на Н. М. Я. срещу Я. М. Я. за присъждане на законна лихва върху сумата 12 259.58лв., считано от датата на предявяване на исковата молба /18.VІІ.2003г./ до окончателното й изплащане, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тези му части. ОСТАВЯ В СИЛА решението на Хасковския окръжен съд, V гр. с., № 68 от 13.ІІІ.2009г. по гр.д. № 61/2009г. в останалата му част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: