Р Е Ш Е Н И Е № 214 гр. София, 26 октомври 2017 г Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ВАЛЯ РУШАНОВА при секретар Мира Недева, при становището на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 918 по описа за 2017г.г. Производството по реда на чл.346 ал.1 и сл. от НПК е образувано по касационни жалба на частни обвинители чрез поверениците им срещу решение № 165 от 06.06.2017г. по ВНОХД № 362/2016г. по описа на Великотърновски апелативен съд. Частните обвинители са останали недоволни от решението и са подали касационни жалби чрез поверениците си. В тях се релевират доводи за съществено нарушение на процесуалните правила, както и на материалния закон. Повереникът на частната обвинителка Д. посочва, че са възприети мотивите на съда от първата инстанция, който чрез хипотеза бил отхвърлил наличието на причинно-следствена връзка между деянието и настъпилия вредоносен резултат. Твърди се неправилно приемане на закона – че движението с превишена скорост не е нарушение на закона. Това насърчавало водачите да нарушават и да се превръщат в потенциални убийци. Посочва се, че при управление с разрешената скорост от 70 км/ч., товарния автомобил нямало да се намира на това място по това време. Не е било взето отношение и по представеното писмено доказателство по делото, заповедта, с която се забранява движението в определен час на тежкотоварни автомобили с тегло над 12 тона. Подсъдимият е управлявал автомобил над този тонаж и в забраненото време. Иска се отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения и тези на материалния закон. Повереникът на частния обвинител Д. посочва, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила с отказа на въззивната инстанция да допусне допълнителна експертиза и преразпит на свидетел. Твърди, че с недопускане на тези доказателства съдът е стигнал и до грешни фактически изводи. Позовава се на установен факт за движение на товарния автомобил наляво, където е била лентата за движение на лекия автомобил. Съдът не бил обсъдил и въпроса, че винаги, когато скоростта на движение е превишена, тя е и несъобразена, като се излагат и доводи за вероятно ускорение на автомобила на подсъдимия. На последно място се твърди, че съдът не е дал отговор защо въпреки нарушенията на подсъдимия счита, че липсва причинно-следствена връзка между поведението на дееца и настъпилия вредоносен резултат. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане на съда от въззивната инстанция и даване на указания за провеждане на допълнителни следствени действия. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание дава становище, че касационните жалби са неоснователни и моли да бъдат оставени без уважение. Въззивната инстанция правилно приложила материалния закон, потвърждавайки оправдателната първоинстанционна присъда. Според прокурора движението с превишена скорост не е в причинна връзка с престъпния резултат. Верен е извода, че поведението на пострадалия е единствената причина за настъпилото произшествие и че няма виновно поведение на подсъдимия.. Според прокурора не са допуснати процесуални нарушения, изложени са подробни мотиви по фактите и изградените правни изводи въз основа на тях за настъпилата смърт на двамата пострадали. Частните обвинители са редовно призовани, от тях се явява само Л. Д.. За П. Д. се явява повереник, който пледира за уважаване на касационната жалба. Посочва, че протоколът за оглед на местопроизшествие е изготвен прибързано и лекомислено, не били взети следи за експертно изследване. Влекачът бил върнат на собственика и така се осуетила възможността за допълнителни изследвания и експертизи. От щетите по това превозно средство се потвърждавала тезата на частното обвинение- че подсъдимият е завил наляво и по този начин е причинил произшествието. По делото не било доказано къде е осъществен удар между превозните средства , твърдението, че лекият автомобил е навлязъл в лентата за движение на подсъдимия било само хипотеза. Свидетелските показания и замерванията не установили спиране, доказано било нарушението на водача за движение със скорост над допустимата от 70 км/ч. Оспорва изводи на експерта и твърди, че не следва да се поощрява недисциплинираност и безнаказаност на водачите на МПС. Моли да се отмени потвърдителното въззивно решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане. Повереникът на Л. Д. също поддържа касационната жалба и направените с него искания за връщане на делото за ново разглеждане. Не бил даден отговор на въпроса дали при движение със скорост от 70 км/ч., въобще би настъпил удар, а било отговорено само дали водачът на товарния автомобил, подс.Г. , би могъл да спре до мястото на удара. Неясно било защо е посочена скорост от 77 км/ч. Били игнорирани обясненията на дееца, в които той сам е посочил, че първата му реакция е била да завие наляво, за да избегне удара. Съдът не бил кредитирал тези обяснения, а сам посочил, че няма значение накъде е била първата маневра. Счита, че е бил необходим нов разпит на св.М., тъй като не била станала ясна реакцията на подсъдимия. При тези неизяснени факти, съдът бил направил грешен извод, че няма причинно-следствена връзка между поведението на подсъдимия и настъпването на пътнотранспортното произшествие. Иска връщане на делото и даване на указания за събиране на допълнителни доказателства. Частният обвинител Д. в лична защита поддържа тезата на повереника си, като посочва, че тезата на съдебномедицинския експерт в заседанието пред въззивната инстанция за неминуема смърт, дори и при спиране на товарния автомобил, е чисто хипотетична. То било направено, без да бъде отчетено обстоятелството, че има предпазни колани и въздушни възглавници, както и това, че ударът бил под ъгъл. Пледира за хипотетичност и на заключението на техническата експертиза. Подсъдимият, редовно призован, се явява лично, представлява се от защитник, който пледира да бъде потвърдено решението на въззивната инстанция като правилно, законосъобразно и отговарящо на изискванията на закона и на фактическата обстановка, установена от двете съдебни инстанции. По същество заявява, че подсъдимият е извършил нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП, но съдилищата правилно не са открили причинна връзка между това негово нарушение и настъпилия вредоносен резултат. Моли да се оставят без уважение касационните жалби и бъде потвърдено решението на въззивната инстанция. Подсъдимият Г. в лична защита поддържа тезата на защитата си. Поддържа, че макар да съжалява за случилото се, лекият автомобил се е ударил в него. При последната си дума подсъдимият заявява, че смята, че присъдата ще бъде потвърдена. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С решение № 165 от 06.06.2017г. по ВНОХД № 362/2016г. по описа на Великотърновски апелативен съд е потвърдена оправдателна присъда № 42/12.09.2016г. по НОХД № 1/2016г. по описа на Габровски окръжен съд. С тази присъда подс.Г. Д. Г. е бил признат за невинен да е нарушил правилата за движение, визирани в 20, ал.2 и чл.21, ал.1 от ЗДвП и с това да е причинил смъртта на повече от едно лице- М. Л. Д. и Е. П. Д., поради което е бил оправдан да е извършил престъпление по чл.343, ал.3 пр.5, б.“б"., пр.1-во вр.ал.1 б“в“, вр.чл.342, ал.1 от НК. Жалбите са подадени в срок и са допустими, разгледани по същество, те се явяват основателни. По време на съдебното производство са установени безспорни факти, които не се оспорват от страните по делото. Това са движението на автомобилите с определена скорост – около 97 км/ч. на товарния и около 103 км/ч. на лекия. Безспорно е, че ударът е настъпил в лентата за движение на товарния автомобил. Установена е и тежестта на МПС, управлявано от подс.Г. – 46 280 кг., състоянието на пътя и конкретния му наклон от 1.8% преди мястото на удара. Въззивната инстанция е приела, че при излизане от установения завой на пътя, лекия автомобил, управляван от починалия М. Д. започнал да навлиза в насрещната пътна лента, тоест в лентата, където се е движел подс.Г. с управлявания от него товарен автомобил „Волво“. Установено е и мястото на удара – надлъжно на пътното платно на разстояние 11.3 метра западно от приетия по делото ориентир, напречно на пътното платно – 8.1 метра северно от ориентира, като началния контакт е на 1.8 м. на север от осевата линия, тоест в лентата за движение на товарен автомобил „В.“. От първоначалната автотехническа експертиза по делото е прието, че от момента на възприемане на излизането от завоя и навлизането в насрещната за него лента за движение на лекия автомобил „М.“, товарния автомобил с водач подс.Г. се е намирал на 87.7 м. от мястото на удара. Прието е, че със скорост на движение до 77км/ч., тоест до седем км/ч. над позволената за този тип товарен автомобил, водачът е можел да спре до мястото на удара. Дори и при така събраните и установени по делото доказателства въззивната инстанция е направила погрешни правни изводи. Няма никакво съмнение, че подс.Г. се е движил в нарушение на правилата за движение, свързани със скоростта и визирани в чл.21, ал.1 от ЗДвП, като е превишил скоростта на движение с 27 км/ч. При неспазване на ограничението на скоростта общите изисквания към водачите, установени в чл.20, ал.2 от ЗДвП не се изключват от приложението на специалната норма. В този смисъл оплакването на представителите на частното обвинение е напълно основателно. Всякога водачите на пътни превозни средства са задължени да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Вярно е, че нормата на чл.20, ал.2, изр.2-ро от ЗДвП визира случаите, когато по начало скоростта е съобразена и възникне опасност, но по аргумент за по - силното основание („per argumentum a fortiori“) същото задължение има и водачът, който е превишил скоростта. Противоречи на правната логика и е абсурдно, в противовес на преследваните цели при установяване на правила за движение по пътищата (доколкото това е дейност с повишена степен на обществена опасност) - запазването живота на участниците в него, да се приеме обратното, водачът, който е превишил скоростта, да няма описаното задължение. От възприетите факти по делото се установява, че подс.Г. не е направил всичко възможно, за да преустанови праволинейното си движение, спирачния механизъм с положителност не е използван в момента на възникване на опасността, а тя е от момента на навлизане в неговото платно за движение на пострадалия М. Д.. Няма правно значение в случая на какво се дължи това навлизане, като причините може да са най- различни, а възможните отговори са изцяло хипотетични и предположителни. Със сигурност обаче може да бъде възприето, че траекторията на движение на лекия автомобил включва линейна посока, която засяга десностраничната част на товарния автомобил при конкретно възникналия инцидент. Мястото на съприкосновение между двата автомобила е установено като предна дясна част на т.а. с предна лява част на л.а. Като се изхожда от мястото на напускане на собствената лента и конкретното място на съприкосновение с описаните части на автомобилите, следва да е възможно да се даде отговор на въпроса дали би настъпил удар между двете превозни средства при окончателно спиране на товарния автомобил преди мястото на удара – нещо, което е възможно според заключението на експерта от първоначалната автотехническа експертиза и възприета от комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза, назначена пред съда от първата инстанция - т.5.1 от заключителната и част. По принцип при разясненията си експертите са отговорили, че при спиране на товарния автомобил преди мястото на удара настъпва такъв, като възможността за това са определили като „ реално, почти идентично“ – стр.130 от съдебното следствие пред първостепенния съд. На зададените въпроси за възможната траектория и евентуално разминаване ( задавани от частния обвинител Д.) експертите не са дали ясен и недвусмислен отговор, или поне не личи такъв от съдържанието на протокола от съдебното заседание. Ако това разминаване е осъществимо, то поражда и важни въпроси относно отговорността на дееца. Няма съмнение, че изискванията за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото включват в настоящия казус и отговор на поставения по-горе въпрос. След като това не е сторено по надлежен начин, чрез съответната допълнителна експертиза по смисъла на чл.153, пр.1-во от НПК, доколкото сами по себе си устните разяснения не могат да заменят писменото заключение, според касационната инстанция правото на защита на частното обвинение е било нарушено, тъй като неговите въпроси не са получили надлежен и ясен отговор. Задължение е на съда от втората инстанция да осигури получаването на отговор на поставените въпроси и по този начин и упражняването на защитата да се реализира в пълен и изискуем се от закона обем. Същевременно и за себе си съдилищата са се лишили от важен факт, който би им бил необходим за изясняване на възможната причинно следствена връзка между поведението на подс.Г. и настъпилата смърт. Трябва да бъде ясно обаче, че даването на искания отговор не предрешава изхода на делото. Основният въпрос, който се поставя и от който зависи правилното решаване на делото и приложение на материалния закон, е дали поведението на подс.Г. е съставомерно и дали неизпълнението на вмененото му от закона задължение да намали и да спре при необходимост при възникване на опасност е допринесло и в каква степен, ако е допринесло, за причиняването на смъртта на двете лица. Човешкия живот е основно благо и защитата му е закрепена в основния закон- чл.28 от Конституцията на Република България. При извършване на каквато и да е дейност, основна цел е да бъде запазен живота и здравето на гражданите, особено когато тази дейност представлява източник на повишена опасност, каквото е управлението на пътни превозни средства и движението по пътищата. Изпълнението на предписаните от закона задължения е императивно условия за осигуряване на безопасността на участниците в движението. С особена сила това се отнася до цитираното задължение, когато възникне опасност за безпрепятственото движение. Подс.Г. е имал задължението, при така очерталото се насрещно поведение – с навлизане в неговата лента за движение, да спре незабавно. Очевидно това задължение не е изпълнено своевременно, като в същината на неизпълнението се крие и допуснатото нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП и превишаване на допустимата скорост. Водачът е имал задължението освен да спази ограничението на скоростта на управляваното от него МПС, да съобрази величината на своя товар и наклона на пътя. Въззивната инстанция при своя анализ не е разгледала допуснатото нарушение на режима на скоростта във връзка с изпълнението на за задължението за незабавно спиране при възникване на опасност и затова неправилно е приела, че подс.Г. е предприел действия по спиране и по този начин е изпълнил предписаното му от чл.20, ал.2, изр.2-ро от ЗДвП задължение. Въззивната инстанция е възприела, че при движение с максимално допустимата за това превозно средство скорост и изпълнение на задължението за спиране, най-вероятно не биха се получили един вид несъвместими с живота травми и пак така най-вероятно биха се получили друг вид травми, пак несъвместими с живота. Когато е застрашен човешкият живот, следва да бъде използвана всяка възможност, дори и минималната, незначителната такава, за спасяването му. Не може да бъде отказан опит за спасяване на живот, тъй като вероятността за това да се случи, е минимална или незначителна. В такива случаи подобни степените на вероятност добиват различно измерение от обичайното и възприемането им като достатъчно основание за освобождаване от отговорност категорично не съответства на изпълнение на задължението на водачите да направят всичко възможност, за да намалят или спрат при възникване на опасност. Разбира се, насрещното поведение на починалия водач може да има преобладаващо или изключително значение (какъвто е настоящия казус и в това отношение спор не възниква), да допринася в максимална степен за настъпването на произшествието, но след като подс.Г. не е изпълнил императивни задължения при управляването на превозното средство и в резултат на това участва в генезата на смъртта, то е налице съпричиняване на престъпния резултат, колкото и малко да е то. Отделен е въпросът, че подс.Г. е имал и наложена административна забрана – заповед № РД -11-810/22.07.2014г. на председателя на УС на Агенция “Пътна инфраструктура“, да управлява по това време по път № І-4 в часовете между 18.00 и 21.00 МПС, чиято маса е над 12 тона. Ако той беше изпълнил тази забрана, то той не би се намирал на пътя по време на произшествието с тази огромна маса от над 46 тона, чиято кинетична енергия при удар очевидно е непреодолима за човешкия живот (впрочем такива именно съображения са изложени в съобразителната част на заповедта и то не случайно). Това възражение на защитата не е получило своя надлежен отговор от въззивната инстанция, макар да се е дължал. Второстепенния съд се задоволил да ползва текст от заповедта за обжалване, за да приеме, че тя не е влязла в сила, без да съобрази нормата на чл.180 от АПК, която прогласява действието на така издадения административен акт, ако съдът изрично не спре изпълнението при определени основания. Въззивният съд не е имал никакви доказателства за оспорване на тази заповед, още повече за произнасяне на съда, а изпълняемостта на административния акт се определя от закона, не от възможността за обжалване. В този смисъл възраженията в касационните жалби на частните обвинители са напълно основателни, тъй като въззивната инстанция е подложила материалите по делото на повърхностен и декларативен анализ, без да обсъди фактите и обстоятелствата по делото ( както и установеното нарушение на правилата за движение и съпътстващите задължения на водачите при движение по пътищата) в изискуемия се обем и взаимовръзка. Въззивната инстанция не е изпълнила задължението си да прояви процесуална активност при изясняване на възможната траектория на превозните средства при хипотетично правомерно движение и поведение на подс.Г., както и не е извършила задълбочен анализ и не е изпълнила задължението си за отговор на обсъдените по-горе въпроси при решаване кой е приложимия материален закон. При оценката на доказателствата въззивната инстанция при неспазване на установения принцип в чл.14, ал.1 от НПК е допуснала съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаването на правото на частното обвинение да докаже своята теза. Чрез непълният и едностранчив анализ на доказателствата, въззивната инстанция е нарушила и материалния закон, възприемайки липсата на каквато и да е причинно-следствена връзка между поведението на подс.Г. и настъпилото увреждане на М. Л. Д. и Е. П. Д.. С оглед изложеното касационните жалби на частните обвинители се явяват основателни и налагат отмяна изцяло на атакувания съдебен акт, съответно връщане на делото за ново разглеждане за втори път от друг съдебен състав на Великотърновски апелативен съд. При новото разглеждане на делото следва да се имат предвид посочените в настоящето решение обстоятелства, като въззивната инстанция дължи надлежен отговор на всички възражения на частното обвинение, което трябва да го получи съобразно изискванията на процесуалния закон, включително и чрез назначаването на допълнителна експертиза и ако е необходимо, събиране на доказателства за изпълняемостта на цитираната заповед ( дали е налице спиране от административен съд на изпълнението й). Въззивната инстанция дължи с положителност и отново отговор по приложението на материалния закон, с нова оценка на поведението на подс.Г., след като бъдат отстранени пропуските при анализа на доказателствената съвкупност по делото. Водим от изложеното, на основание чл.354, ал.3 т.2 и т.3 вр. ал.1, т.4 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение № 165 от 06.06.2017г. по ВНОХД № 362/2016г. по описа на Великотърновски апелативен съд. ВРЪЩА делото на въззивната инстанция – Великотърновски апелативен съд, за ново разглеждане от друг състав и от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: