Р Е Ш Е Н И Е № 177 София, 22. 07. 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на тринадесети юни две хиляди и тринадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ при участието на секретаря Емилия Петрова, разгледа докладваното от съдия Йорданов гр.дело N 2787 /2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.303,ал.1,т.1 ГПК. Образувано е по молба на Б. Г. Н. с вх. № 6779 /05.02.2013 г. (на Русенския РС) за отмяна на влязло в сила решение № 668 от 28.12.2011 г. по възз гр.д. № 1153 /2011 г. на Русенския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено с решение № 889 /19.05.2010 г. по гр.д. № 61 /2010 г. на Русенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Б. Г. Н. против Българската държавата отрицателен установителен иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК, че Българската държава, представлявана от Министъра на Р., не е собственик на терен (реална част от поземлен имот) с площ 743 кв.м., който е част от поземлен имот с посочен идентификатор и разположен в неговата южна част, с посочени в решението граници. Решението, чиято отмяна се иска, не е допуснато до касационно обжалване с определение № 343 /08.06.2012 г. по гр.д. № 342 /2012 г. на Върховния касационен съд, ІІ г.о. Молителят твърди, че решението на въззивния съд е основано на извода, че процесният имот е изваден от имуществото на търговско дружество „Д.” през 1989 г. и е станал държавна собственост, но ответникът не е твърдял такова обстоятелство, то не е било спорно и затова молителят не е трябвало да го отрича, то е останало неизяснено по делото. Молителят твърди, че през месец ноември 2012 г. научил от свои близки, че такова изваждане става с акт на органа, упражняващ право на собственост на държавата – министерски съвет или министър и актът е постановление, разпореждане или заповед, които следва да се пазят в архива на съответното министерство. Поради това на 16.12.2012 г. подал до министерство на финансите и министерство на регионалното развитие и благоустройството заявление за достъп до обществена информация за издаване на нормативен акт. Министерствата са препращали писмата му до други министерства по компетентност, т.к. е установено, че документация на [фирма] е предадена в министерство на промишлеността. На 18.01.2013 г. молителят е получил отговор от министерство на икономиката, енергетиката и туризма, че не е констатирано наличие на постановление на министерски съвет, заповед на министър, разпореждане или друг документ за изваждане на процесния имот от имуществото на [фирма]. На 30.11.2012 г. молителят е получил отговор от министерство на регионалното развитие и благоустройството, че не разполага с исканата информация (за изваждане на имуществото на [фирма]). Молителят твърди, че писмото на М., че не съществува информация за изваждането на процесния имот от имуществото на [фирма], е ново писмено доказателство за новооткрито обстоятелство, че съгласно чл.2,ал.4 ЗДС имотът на търговското дружество не е държавна собственост, което не е могло да му бъде известно при решаване на делото. Насрещната страна – Българската държава чрез областния управител на област Р. твърди, че молбата за отмяна е неоснователна, че обстоятелствата не са нови и че са ирелевантни за спора - не се отнасят до спорни факти по делото. Молбата за отмяна е подадена в предвидения в чл.305,ал.1,т.1 ГПК тримесечен срок (от твърдението за узнаване на новото обстоятелство) срещу влязъл в сила съдебен акт, с който е разрешен по същество спорът между страните, че ответникът не е собственик на процесния имот, предмет на спора, от надлежно легитимирана страна. По основателността на молбата настоящият състав намира следното : За да постанови решението, чиято отмяна се иска, съставът на въззивния съд е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд за това, че ответникът се легитимира като собственик на процесния терен, който е държавна собственост. Първоинстанционният съд е приел, че за да се установи дали имотът е публична държавна собственост, следва да се приложи нормата на чл.106 от Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Р. България (ЗМПВВППРБ); че от приетото по делото заключение на вещо лице (изготвило съдебно-техническа експертиза), се установява, че имотът не попада в обхвата на пристанището с национално значение – Пристанище Р. Център, което е публична държавна собственост, т.е. теренът е в имот частна държавна собственост, поради което първоинстанционният съд е приел, че след 2002 г. не е имало пречка да бъде придобиван по давност. Първоинстанционният съд е приел също, че до 1989 г. имотът е бил предоставен за управление на ДП „Д.”, но не са представени доказателства, че е бил част от имуществото на това държавно предприятие, че то е приватизирано и че след приватизацията му държавата е загубила собствеността върху имота, следователно към 05.06.1997 г., когато ищецът е сключил предварителен договор и е започнал да владее склада, имотът е бил частна държавна собственост. На 20.12.2004 г. държавата е предявила насрещен иск за сградата, построена върху терена, с който е прекъснала давността – противопоставила се е на владението, осъществявано от ищеца. По довод за неправилност въззивният съд е изложил свои правни изводи (които съвпадат с правните изводи на първоинстанционния съд, към които е препратил) за това, че от приетото по делото заключение на вещо лице (изготвило съдебно-техническа експертиза), се установява, че процесният имот попада в пристанище Р., но не попада в неговата част с национално значение) което е публична държавна собственост, следователно имотът е частна държавна собственост. Въззивният съд е приел също, че ищецът не се легитимира като собственик на процесния имот, т.к. не го е придобил чрез давностно владение с оглед приложението на пар.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, обн. в ДВ бр.46 /2006 г., изм. ДВ бр. 113 /2007 г. и бр.109 /2008 г. давността по отношение на придобиването на имоти частна държавна собственост е спряна, считано от 31.05.2006 г. до 31.12.2011 г., а ищецът твърди, че владее имота от 1997 г. по силата на предварителен договор от 05.06.1997 г., поради което (не е изтекла придобивна давност) искът правилно е отхвърлен. Крайният извод на въззивния съд е, че Българската държава не е загубила имота поради придобиването му от ищеца по давност. Настоящият състав намира, че доколкото твърдението на молителя, е за новооткрити доказателства за нови обстоятелства, които са от значение за изхода от спора (доколкото не се твърди незнание на правни норми, което не извинява никого), то не осъществява основание по чл.280,ал.1 ГПК за отмяна на влязлото в сила решение по следните съображения : Обстоятелството дали имотът е бил частна държавна собственост или е бил собственост на [фирма] , т.к. е бил предоставен за стопанисване и управление на неговия праводател държавно предприятие „Д.”, е от значение за спора и за изхода на делото (релевантно е за спора). Настоящият състав обаче намира, че Б. Н. би могъл да се снабди с доказателствата, които представя за релевантното обстоятелство, до приключване на устните състезания в първоинстанционното производство, ако беше положил дължимата грижа за добро водене на делото по следните съображения : От документите по делото е видно, че ищецът Б. Н. е твърдял това обстоятелство в исковата си молба (допълнително уточнявана) като основание на иска си – че предаденият на държавно предприятие, праводател на търговско дружество поземлен имот, не е върнат на държавата (стр.1-ва), другото твърдяно като основание на иска обстоятелство е, че теренът не е част от пристанище за обществен транспорт Р. - Център, поради което не е публична държавна собственост; Първоинстанционният съд при доклада си (в първото съдебно заседание по делото, проведено на 31.03.2010 г., л.121, стр.2, абз. 2-ри и трети) е указал на ищеца Б. Н., че е негова тежестта да докаже, че процесният имот е бил част от имуществото на „Д.” - Р., че дружеството е приватизирано и че към момента на приватизацията теренът е бил част от имуществото на приватизираното дружество и е указал на ищеца Б. Н., че не сочи доказателства във връзка с тези свои твърдения; Видно от самите представени от молителя Б. Н. доказателства в настоящото производство : писмо от министерство на земеделието (л.18) в изпълнение на Р. № 50/12.06.1997 г. документацията на [фирма] е предадена на министерство на промишлеността през 1997 г. с приемо-предавателни документи (и оттогава се е намирала там) и Б. Н. е могъл да се снабди с нея въз основа на указанията на съда до приключване на устните състезания по делото. Към това следва да се добави и че твърдението на Б. Н., че е узнал едва след приключване на делото, че изваждането на имущество от държавата от еднолични търговски дружество, на които тя е собственик на капитала, става с акт на органа, упражняващ право на собственост на държавата – министерски съвет или министър и актът е постановление, разпореждане или заповед, които следва да се пазят в архива на съответното министерство, не следва да се кредитира, т.к. самата искова молба на Б. Н., както и представената по делото и докладвана от съда в първото съдебно заседание молба от 10.03.2010 г. (л.86 и сл.) и приложения към нея – заповед на министъра на транспорта и съобщенията за изваждане на имуществото на [фирма] (л.95 и сл.) и протокол за предаване и приемане на обекти на основание посочената заповед (л.97), Р. № 583 /06.07.2009 г. за обявяване на имоти – публична държавна собственост за имоти частна държавна собственост и за безвъзмездно им прехвърляне на общини, с което се отнема от ДП „Пристанищна инфраструктура” правото на управление върху опредеелни имоти (л.105) и протокол на министъра на транспорта за това изваждане (л.106), се основават на твърдения и доказателства за това дали е извършено или не такова изваждане от държавата с посочено решение на министерски съвет на имущество на [фирма] (л.88 и л.87). От молбите и доказателствата е видно, че Б. Н. не само е запознат с правните норми, които регулират действията на държавата по изваждане на имущества от държавни предприятия и търговски дружества, но и е проявил знание и способности да се снабдява с множество такива доказателства от съответните държавни и общински органи. От това следва и извода, че ако беше проявил дължимата грижа за добро водене на делото, Б. Н. би могъл да се снабди с представените в настоящото производство доказателства за твърдените от него и указани му от първоинстанционния съд обстоятелства своевременно. Поради това молбата за отмяна на посоченото основание е неоснователна. С оглед изхода от това производство молителят няма право на разноски. Искането на насрещната страна – Българската държава за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на минималния адвокатски хонорар е основателно за сумата 497.42 лева, определена съгласно чл.9,ал.2 вр. чл.7,ал.2,т.4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от изложеното и на основание чл.307 ГПК съдът Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Б. Г. Н. с вх. № 6779 /05.02.2013 г. (на Русенския РС) за отмяна на влязло в сила решение № 668 от 28.12.2011 г. по възз гр.д. № 1153 /2011 г. на Русенския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено с решение № 889 /19.05.2010 г. по гр.д. № 61 /2010 г. на Русенския районен съд, на основание чл.303,ал.1,т.1 ГПК. Осъжда Б. Г. Н. да заплати на Българската държава сумата 497.42 (четиристотин деветдесет и седем лева и 42 ст.) лева юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство в производството по молбата за отмяна. Решението е окончателно, не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.