Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е


№ 84


София, 25.09.2020г.


В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на първи юни две хиляди двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ЕРИК ВАСИЛЕВ

При участието на секретаря Даниела Цветкова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3692 по описа за 2019г. и приема следното:

Производството е по чл.290 и следв. ГПК по касационната жалба на Прокуратурата на РБ /ПРБ/ срещу решението на ОС Велико Търново от 27.6.2019г. по в.гр.д. № 276/2019г. Касационно обжалване на решението е допуснато в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса за задължението на съда да изложи мотиви за значението за размера на обезщетението за неимуществени вреди на всички приети за относими в тази насока обстоятелства.
В касационната жалба са изложени съображения за процесуално нарушение, необоснованост относно доказаността на претърпените неимуществени вреди и размера на дължимото се за тях обезщетение и незаконосъобразност – касационни основания по чл.281 т.3 ГПК. Иска се частична отмяна на решението и намаляване размера на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с действителните вреди и принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД.
Ответникът по касационната жалба П. И. П. от [населено място] е изложил чрез процесуалния си представител адвокат Кр.С. кратки съображения за нейната неоснователност. Претендира разноски.
За да се произнесе по касационната жалба, ВКС взе предвид:
С атакуваното решение ВТОС е потвърдил решението на ВТРС от 28.І.2019г. по гр.д. № 2871/2018г. в частите, с които Прокуратурата на РБ /ПРБ/ е осъдена да заплати на П. П. 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва от 24.Х.2017г., и е отхвърлена претенцията на П. за разликата до пълния предявен размер 18362.40лв.
Въззивният съд, препращайки към фактическите и правните изводи на първоинстанционния, е приел, че: с постановление от 19.Х.2016г. на ищеца е повдигнато обвинение за престъпление по чл.290 ал.1 НК за това, че в периода 15.V.2013г. – 27.ІІІ.2014г. при условията на продължавано престъпление като свидетел пред съд и друг надлежен орган на власт съзнателно потвърдил неистина, че като изпълнител в ЕТ „И. – С. П.” на 15.V.2013г. посетил дома на В.Н., за да вземе мерки за изработване на дограма заедно със свой приятел, когато посетил жилището сам, и на 27.ІІІ.2014г. съзнателно устно потвърдил неистина, че при вземането на мерки в имота на Н. бил заедно със С. П., когато посетил жилището сам; с решение на ВТРС по НОХД № 2321/2016г. той е признат за виновен в извършването му, оправдан е с решение на ВТОС, което с решение на ВКС от 24.Х.2017г. по н.д. № 770/2017г., постановено по протест на прокуратурата, е потвърдено. Взети са предвид показанията на свидетелката Ст.П., съпруга на ищеца, според които делата – гражданско и наказателно – се отразили зле на бизнеса и на здравословното състояние на П., с решение на ТЕЛК от 2017г. той бил с трайно намалена работоспособност поради захарен диабет, което заболяване било вследствие разтакаванията му по съдилища, полиция, разпити. Взето е предвид и че до признатата при преосвидетелстване с ЕР на ТЕЛК от 06.І.2017г. ТНР 74% поради общо заболяване с водеща диагноза инсулинозависим диабет ищецът е бил с ТНР 73% с дата на инвалидизиране 10.ІІ.2010г. Направен е извод при тези обстоятелства, че са налице предвидените в закона предпоставки за ангажиране отговорността на държавата за причинените на ищеца неимуществени вреди. При определяне размера на дължимото се за тях обезщетение са взети предвид продължителността на наказателното производство – около година и половина, че то е увредило сериозно авторитета на ищеца в обществото, отразило се на отношенията и социалните му контакти, повлияло негативно върху бизнеса му и върху здравето и физическото му състояние, като се разболял от захарен диабет и с ЕР на ТЕЛК след преосвидетелстване му е призната 74% ТНР, бил е осъден на първа инстанция, определена му е била мярка за неотклонение „подписка”, икономическия растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, че осъждането само по себе си има ефект на репарация.
Въззивният съд е оценил като неоснователни оплакванията на касатора, релевирани във въззивната му жалба: за недоказаност на неимуществените вреди – прието е, че те са установени от показанията на свидетелката; за предубеденост на показанията на свидетелката – прието е, че те са преценени с оглед заинтересоваността й; че размерът на вредите е по-нисък с оглед, че претърпените неудобства не са над обичайните, тъй като са извършени възможно най-малко следствени действия с участието на ищеца като обвиняем, задължителни съгласно НПК, продължителността на наказателното производство в досъдебната фаза е два месеца, най-лека мярка за неотклонение, липса на други мерки за процесуална принуда – прието е, че всички тези обстоятелства са взети предвид, както и че заболяването от диабет датира от 2010г., а не след повдигане на обвинението. Във връзка с продължителността на досъдебното производство е прието, че следва да бъде взета предвид продължителността на цялото наказателно производство, тъй като обезщетението се дължи заради повдигнатото незаконно обвинение.
По въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната и непротиворечива практика на ВКС, според която при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен да вземе предвид всички установени по делото относими обстоятелства, като посочи и значението им за съобразяване на обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД.
Касационната жалба е частично основателна.
В противоречие с практиката на ВКС въззивният съд не е подложил на задълбочена преценка събраните по делото доказателства относно наличието на увреждания на ищеца и на причинната им връзка с наказателното производство. Прието е, че наказателното производство се е отразило негативно на здравословното състояние на ищеца, като той се разболял от захарен диабет. Взето е предвид в тази връзка, че още през 2010г., т.е. преди началото на процедурата за търсене на наказателна отговорност, на П. е определена 73% трайно намалена работоспособност и че при преосвидетелстването му през 2017г. тя се е увеличила до 74%. Не е съобразено, че по делото липсват доказателства /събрани чрез съдебно-медицинска експертиза/ това минимално увеличение да е в резултат на осъществената относно ищеца наказателна процедура, нито са съобразени показанията на свидетелката П., сочещи като увреждащи обстоятелства и притесненията на съпруга й по време на гражданско производство срещу лицето, по жалба на което е проведено наказателното производство. Липсват по делото данни обвинението срещу ищеца да се е отразило и на авторитета му в обществото, на социалните му контакти, както и на бизнеса му – установено е, че той е заемал позиция на изпълнител в предприятието на съпругата си /св.П./.
При тези обстоятелства и предвид тежестта на престъплението, за което ищецът е оправдан /предвиденото наказание е до 5 години лишаване от свобода/ се налага извод, че по делото не са представени доказателства ищецът да е претърпял вреди над обичайните в подобни случаи, изразяващи се в притеснения и неудобства от провежданото по отношение на него наказателно производство. С оглед на това настоящата инстанция намира, че обезщетение в размер на 2000лв. е в съответствие с принципа за справедливост, заложен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Съдът отчита и че ангажирането на отговорността на държавата само по себе си има репарационен ефект.
По изложените съображения и на основание чл.293 ал.1 – 3 ГПК атакуваното решение в осъдителните му части за разликата над 2000лв. до 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди и за разликата над 95лв. до 393.75лв. разноски кследва да бъде отменено и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от касационния съд с отхвърляне на претенциите за посочените разлики. В останалата му осъдителна част по претенцията за обезщетение за неимуществени вреди и за разноски въззивното решение следва да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответника по касация разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства той да е направил такива за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА решението на Окръжен съд Велико Търново, № 292/27.6.2019г. по гр.д № 276/2019г. в осъдителните му части за разликите над 2000лв. до 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди и над 95лв. до 393.75лв. разноски и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. И. П. от [населено място] срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РБ иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконното му обвинение за престъпление, за което е оправдан по НОХД № 2321/2016г. на ВТРС, за разликата над 2000лв. до 10000лв., ведно със законната лихва, считано от 24.10.2017г.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалите му обжалвани части по претенцията за обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ и за разноски.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: