РЕШЕНИЕ № 527 София, 15. март 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Филип Владимиров при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 943 по описа за 2010 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд от 22.02.2010 г. по гр.д. № 35/2010, с което е потвърдено решението на Пловдивския районен съд от 05.10.2009 г. по гр.д. № 6094/2009, с което са отхвърлени исковете за връщане на заем на основание чл. 240 ЗЗД със законната лихва на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Обжалването е допуснато поради противоречивото разрешаване на процесуалноправните въпроси за задължението на съда да обсъди всички обстоятелства по делото и значението на записа на заповед с опорочена форма на признание за дълга. По първия поставен въпрос Върховният касационен съд намира, че обстоятелства по делото са всички факти, в т.ч. относно преюдициалните правоотношения, от които произтичат претендираните права и възражения, които съдът включва в доклада по делото съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК. Кои са тези факти съдът определя от твърденията на насрещните страни въз основа на правната квалификация на всички права, претендирани от ищеца и насрещните права и възражения на ответника съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК и от отговорите на въпросите и указанията по чл. 145 ГПК, ал. 1 и 2 ГПК. При обсъждането на фактите и обстоятелствата по делото е без значение коя от страните твърди съответния факт и с процесуалните действия на коя страна той е доказан. За да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съдът обсъжда също и всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото. Когато правнолревантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантите, узнали са правнолевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. По иск за връщане на паричен заем правно значение имат получаването на сумата от заемателя и постигнатото съгласие за условията, при които тя подлежи на връщане. По втория поставен въпрос едни съдилища приемат, че записът на заповед с опорочена форма е нищожен и не поражда задължение, поради което в тежест на ищеца е да докаже каузалното правоотношение, от което е възникнало претендираното вземане, а други съдилища – че записът на заповед с опорочена форма е нищожен и не поражда задължение, но съставлява признание за съществуването на дълг, поради което в тежест на ищеца е да докаже каузалното правоотношение, от което е възникнало претендираното вземане, като се вземе предвид и направеното извънсъдебно признание на дълга. Върховният касационен съд намира правилно второто разрешение. Записът на заповед е абстрактна сделка, която поражда задължение за плащане. Абстрактното задължение съществува наред с друго задължение, което произтича от каузално правоотношение между страните. Възникването на задължение от абстрактната сделка не влияе на съществуването на задължението по каузалното правоотношение, но с погасяването на едното от тях се погасява и другото задължение. Когато формата на записа на заповед е опорочена, той е нищожен като едностранна сделка и не поражда задължение, но като подписан документ, той удостоверява изявление на лицето, което го е подписало. Изявлението, с което се признава съществуването на дълга е извънсъдебно признание, което съдът преценява с оглед на всички обстоятелства по делото съгласно чл. 175 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че формата на представения запис на заповед е опорочена, но той не доказва сключването на валиден договор за заем. Правилно въззивният съд е приел, че записът на заповед с опорочена форма не поражда задължение. Също правилно съдът е приел, че след като в записа на е посочено каузалното правоотношение, от което страните са се считали обвързани той не го доказва. В нарушение на материалния закон обаче въззивният съд е приел, че ищецът претендира процесното вземане по договор за заем. Действително в исковата молба и по-късно ищецът е квалифицирал предявеното вземане като произтичащо от договор за заем, но сочената от ищеца правна квалификация не обвързва съда. Той е длъжен служебно да определи вярната правна квалификация на предявения иск като изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба и от съдържанието на претендираното право, посочено в нейния петитум. В последващите си изявления пред съда ищецът изоставя твърдението в исковата молба, че на 22.11.2002 г. е дал на ответника сумата 9.000 лева. Той не твърди също, че едно старо (произтичащо от други правоотношения) задължение е новирано като заем. Твърденията на ищеца се изчерпват с това, че на посочената дата ответникът се е задължил да върне сумата 9.000 лева в срок до 22.01.2003 г. и претендира тази сума със 700 лева законна лихва от падежа до предявявянато на иска и след това с разноските по делото, а ответникът признава, че във връзка със стари бизнесотношения между страните той е поел задължението да плати сумата 9.000 лева, но я е платил и е разполагал с разписка, която е изгубена не по негова вина. Видно от изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. По делото е установено, че на 22.11.2002 г. страните са постигнали съгласие да уредят финансовите си взаимоотношения като ответникът заплати на ищеца сумата 9.000 лева в срок до 22.01.2003 г. Изложеното се установява от представения запис на заповед като документ, съдържащ изявление на ответника за извънсъдебно признание на дълга, изричните признания на ответника пред съда и разпита на свидетелка Д., която е присъствала на споразумението и е авалирала записа на заповед. Съдът не приема за доказано погасяването на задължението на шест вноски по 1.500 лева до месец декември 2002 г., тъй като не дава вяра на свидетелките Д. и К., които заявяват, че са предавали парите на ищеца, който е издал разписка при получаването на последната вноска. Свидетелските показания в случая са допустими, въпреки че задължението по каузалното задължение е парично и е установено с писмен акт. Макар и да не е установена по несъмнен начин изгубването на разписката при кражба в магазина на ответника, от разпита на другите свидетели по делото е установено, че кражба в магазина е имало, без да може да се установи какво е откраднато. Свидетелката Д. обаче е поръчителствала по задължението и е заинтересована да се установи неговото погасяване чрез плащане, а другата свидетелка е нейна майка, поради което погасяването на задължението чрез плащане не се установява по несъмнен начин. Видно от изложеното представеният като доказателство запис на заповед, без дата на издаването му, не поражда менителнично задължение, но удостоверява постигането на спогодба за уреждане на бизнесотношенията между страните съгласно изричните признания на ответника пред съда. Задължението за плащане обаче не е изпълнено, поради което ответникът следва да бъде осъден да заплати исковата сума със законната лихва от падежа до предявяването на иска в размер на 700,00 лева и след това до пълното й изплащане с разноските по делото. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решението на Пловдивския окръжен съд от 22.02.2010 г. по гр.д. № 35/2010. ОСЪЖДА Х. Д. С. от П. да заплати на К. Д. В. от П. сумата 9.000,00 лева на основание чл. 365 ЗЗД, сумата 700,00 лева законна лихва върху тази сума до 08.12.2005 г. и законната лихва след това на основание чл. 86 ЗЗД, както и сумата 980,00 лева разноски по делото за всички инстанции. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.