Ключови фрази
Установителен иск Чл. 124, ал. 1 ГПК * отрицателен установителен иск * установяване право на собственост * правен интерес * съсобственост


2

Р Е Ш Е Н И Е
№ 213
София, 03.10.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:

Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева

При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2881/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.
С решение № 873 от 30.05.2012 г. по гр. д. № 594/2011 г. Пловдивският окръжен съд отхвърлил предявения от [фирма] [населено място], иск за признаване за установено, че ответникът [фирма] с. гр., не е собственик в имот с идентификатор 56784.504.299 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] и в урегулираните поземлени имоти, в които този имот попада съгласно действащия подробен устройствен план на [населено място], „С. индустриална зона”: УПИ V-883,752,756,885 - производствено-складова дейност, включващ 1 404 кв. м. от имот 56784.504.299 и УПИ ХХ-885- инфраструктурен коридор, включващ 1 567 кв. м. от имот 56784.504.299.
С решение № 86 от 17.02.2014 г. по в. гр. д. № 841/2012 г. на Пловдивския апелативен съд това решение е обезсилено, а производството по делото е прекратено.
Касационното производство е образувано по жалба на ищеца, който иска въззивното решение да бъде отменено като неправилно.
Ответникът [фирма] [населено място] счита жалбата за неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът твърди, че е дружество, образувано с имущество на държавното предприятие СО „Б.” в резултат на преобразуване и приватизация по реда на ЗППДОбП /отм./ и последващо преобразуване чрез промяна на правната форма. В процеса на преобразуването било извършено разделяне на общата площадка на комбинат „Б.” с разделителен протокол от 20.12.1993 г. между едноличните дружества - негови правоприемници, между които и ищецът; позовава се и на протокол от 07.11.1995 г. В резултат придобил 4 809.71 кв. м. от имот, целият с площ 14 293 кв. м., първоначално обособен като проектен парцел І. Твърди, че ответникът предявява права за идеална част от този парцел и е записан в регистъра към кадастралната карта за собственик въз основа на договор за покупко-продажба по реда на пар. 10, ал. 2 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./ от 29.11.1994 г., но ищецът отрича тези права.
Ответникът [фирма] счита иска за недопустим, тъй като владее спорния имот, а по същество - за неоснователен, тъй като притежава права в имот 56784.504.299 по договора от 1994 г. Те били потвърдени от ищеца с подписване на протокол за въвод във владение - предмет на отделно производство, приключило с влязло в сила съдебно решение, което било пречка за пререшаване на спора.
Въззивният съд, като се позовал на ТР № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, приел, че съдебното решение не би разрешило възникналия между страните гражданскоправен спор и не би донесло защита на претендираното от ищеца материално право в по-голям обем или интензитет. Този извод е обоснован със съображенията, че ответникът не оспорва ищецът да притежава права в претендирания обем; самият ищец не претендира по-големи права от тези по разделителния протокол от 20.12.1993 г., а единственото му възражение е свързано с поведението на ответника като съсобственик, пречещо му да упражнява правото на ползване на имота, но не и с възможността при отричане правото на собственост на ответника неговите права в съсобствеността да се увеличат; не се касае до хипотеза на защита на фактическо състояние, нито до възможност ищецът да придобие права на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права.
С уточняващи молби ищецът е извел правния си интерес от факта, че при други съсобственици по-лесно ще се решават въпроси по управлението на имота, като предприемане на териториално-устройствени инициативи, докато ответникът, с вписването му в кадастралните регистри за собственик на 1/60 ид. ч., ограничава правата на ищеца, затруднява ползването на имота чрез отреждане на инфраструктурен коридор, обжалва разрешението за строеж с цел осуетяване на инвестиционните намерения на ищеца и злоупотребява с правото на иск и жалба по повод претендираните от него права. Тези действия са преценени от въззивния съд като житейски аргументи в полза нежеланието на ищеца за участие на ответника в съсобствеността на имота, но не и като правни аргументи, обосноваващи наличието на правен интерес от предявения иск, а множеството граждански и административни дела касателно спорния имот и договори, свързани с него, са завършили с влезли в сила решения в полза и на двете страни, поради което според съда не може да се направи извод, че ответникът е злоупотребил с правото си на иск и на жалба.
С определение № 338 от 31.05.2014 г. е допуснато касационно обжалване по въпроса: налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост от съсобственик на недвижим имот срещу друг съсобственик. Предвид твърдяното противоречие с ТР № 8/2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съгласно ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, налице е правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. При тази форма на защита, избрана от ищеца в съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, ако искът бъде уважен, претендираното от ответника право ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо и това правопредпазващо действие на силата на пресъдено нещо също е посочено като аргумент за допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право. Ако с решението бъде установено несъществуването на спорното право, защитната функция на процеса е по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право. Изхождайки от приетото в тълкувателния акт, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., счита, че правен интерес от отрицателен установителен иск е налице и когато спорът за собственост е между правни субекти, легитимиращи се за съсобственици на един недвижим имот. В този случай при евентуално уважаване на иска ще се внесе яснота и безспорност в отношенията между страните и ще се определи режимът на собственост на вещта, в която всяка от страните по спора счита, че има определен дял. С решение № 162 от 09.07.2012 г. по гр. д. № 1260/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., също е прието, че не би могло да има спор относно наличие на правен интерес от търсената с отрицателния установителен иск защита на правото на собственост от съсобственик, тъй като за него не е без значение кой е сътитуляр на правото на собственост наред с него.
По касационната жалба:
Обжалваното решение е неправилно, тъй като при преценката за наличието на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск за собственост въззивният съд е придал неправилно значение на конкретните обстоятелства, породили правния спор, с които според твърденията на ищеца се засяга правната му сфера. Съобразно изложените в исковата и в уточняващите молби факти и обстоятелства и предвид разрешението на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, следва да се приеме, че ищецът защитава своето право на собственост в обема, в който се легитимира за съсобственик в спорния имот, отричайки правата на ответника върху същия имот като пречка за реализиране на своето право в пълен обем. Извод в този смисъл следва от събраните по делото доказателства за водени между страните дела, при легитимация на ответника за собственик на идеална част от спорния имот, дала основание за участието му в процедури по изменение на кадастралния и регулационен план, както и в териториалноградоустройствени процедури. С решение № 162 от 09.07.2012 г. по гр. д. № 1260/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е прието, че наличието на правен интерес при заявен отрицателен установителен иск за собственост следва да бъде преценявано от съда с оглед не само на данните по делото, а в по-широк аспект от гледна точка на поведение на ответника спрямо правата на собственост на ищеца и в контекста на чл. 6 ГПК. Въззивният съд не е взел предвид, че в хода на делото ответникът е продължил да претендира отричаното от ищеца право на собственост, а е налице съдебна практика по чл. 290 ГПК, според която правният интерес при предявен отрицателен установителен иск най-пълно се разкрива от процесуалното поведение на ответника, когато същият продължава да претендира отричаното от ищеца право на собственост върху имота /напр. решение № 504 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 603/2010 г., решение № 66 от 24.04.2012 г. по гр. д. № 795/2011 г., решение № 66 от 12.04.2010 г. по гр. д. № 4152/2008 г., всичките на ВКС, ІІ-ро г. о./. От тази гледна точка, макар ответникът да не оспорва притежаваното от ищеца право, а ищецът да не претендира по-големи права от тези по разделителен протокол, процесуалното поведение на ответника - да претендира отричаното от ищеца право на собственост, обосновава правния интерес от предявения отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и прави производството допустимо. То е допустимо и поради неоснователност на отвода за пресъдено нещо. Влезлите в сила съдебни актове, на които ответникът се позовава, са по иск за прогласяване нищожност на протокол за въвод във владение /приет за недопустим/, докато предметът на настоящото дело е различен - отрицателен установителен иск за собственост на недвижим имот, поради което и не е налице хипотеза по чл. 299, ал. 1 ГПК за непререшаемост на спора.
В обобщение, производството по предявения отрицателен установителен иск е допустимо и въззивният съд е следвало да се произнесе по основателността на претенцията. Обжалваното въззивно решение, с което е прието обратното, е неправилно и следва да се отмени, а делото да се върне на Пловдивския апелативен съд за ново разглеждане от друг състав, който да се произнесе по съществото на спора, като обсъди представените от страните доказателства и наведените от тях доводи и възражения.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение № 86 от 17.02.2014 г. по в. гр. д. № 841/2012 г. на Пловдивския апелативен съд.
ВРЪЩА делото на Пловдивския апелативен съд за ново разглеждане от друг състав.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: