Р Е Ш Е Н И Е
№ 25
гр. София, 27.05.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор ПEНКА МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1614/2015 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на адв. Д., защитник на подсъдимия Р. Д. Р., срещу решение № 221 от 02.07.2015 г. на Софийския апелативен съд, НО, 8 състав, постановено по ВНОХД № 976/2014 г. по описа на същия съд.
В пространната касационна жалба на защитника на подсъдимия са релевирани оплаквания за неправилност, незаконосъобразност, необоснованост на атакувания съдебен акт, допуснати при разглеждане на делото съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Р. наказание. Въпреки че многобройните възражения на доводи касатора не са подведени под съответните касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, нито са систематизирани по вид и тематика, при внимателния им прочит те могат да бъдат условно разграничени на твърдения за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен акт, доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и аргументи за незаконосъобразност на крайните изводи на въззивната инстанция. Към ВКС са отправени искания да признае подсъдимия за невинен на основание чл. 304 от НПК поради недоказаност на обвинението по несъмнен начин (л. 9 от жалбата) или алтернативно – да върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за допускане до разпит на поемните лица, участвали при огледа на местопроизшествието, и назначаване на допълнителна комплексна медико-автотехническа експертиза (л. 11 от жалбата). В случай, че тези искания не бъдат уважени, защитникът моли въззивното решение да бъде отменено, а делото да бъде върнато в стадия на досъдебното производство за отстраняване на съществени процесуални нарушения при изготвянето на обвинителния акт (л. 11 от жалбата).
В съдебно заседание на касационната инстанция касаторът Р. Р., редовно призован, не се явява. Неговият защитник адв. П. поддържа изложените в касационната жалба съображения и моли да бъде уважена. На 01.02.2016 г. – след срока по чл. 351, ал. 3 от НПК и след приключване на проведеното на 27.01.2016 г. съдебно заседание на ВКС – по делото е постъпило допълнение към касационната жалба от адв. Д. (с вх. № 1073 от 01.02.2016 г.), доводите в което не могат да бъдат разгледани.
Частните обвинители А. К., С. В., С. В., С. В., редовно призовани не се явяват. Техния повереник адв. Х. М. излага становище, че касационната жалба е неоснователна и моли атакуваното решение на САС да бъде оставено в сила. Частният обвинител Н. В. и повереникът му адв. Н.-М., редовно призовани, не се явяват и не изразяват отношение по касационната жалба на подсъдимия Р..
Представителят на ВКП дава заключение, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила като законосъобразно, справедливо и постановено при отсъствие на процесуални нарушения.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда от 04.02.2014 г., постановена по НОХД № 606/2011 г., Софийският окръжен съд (СОС) е признал подсъдимия Р. Д. Р. за виновен в това, че на 26.03.2008 г., в района на 11-ти километър на ПП 1-8 в посока Д. – К., при управление на моторно превозно средство – седлови влекач марка Д. Ф .. Х ..., рег. [рег.номер на МПС] – нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на две лица – В. Ц. В. и И. Ц. В., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б”, изр. 1, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложил за изпитателен срок от три години на основание чл. 66, ал. 1 от НК, а на основание чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК го е лишил от право да управлява МПС за срок от една година, като го е оправдал по обвинението да е извършил престъплението при условията на независимо извършителство с Ц. Е. В. и Г. С. С.. С присъдата си съдът се е произнесъл по веществените доказателства, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски, както и разноските на частните обвинители.
С присъдата си СОС е оправдал подсъдимите Г. С. С. и Ц. Е. В. по предявените им обвинения по чл. 343, ал. 3, б. „б”, изр. 1, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК при условията на независимо извършителство помежду им и с подсъдимия Р..
По протест на прокурор при СОП с искания за отмяна на оправдателните части на присъдата по отношение на подсъдимите Г. С. и Ц. В. и увеличаване на наложените наказания на подсъдимия Р. Р. и по жалба на защитника на подсъдимия Р. адв. Д. срещу осъдителната част на присъдата е било образувано ВНОХД № 976/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд (САС), НО, 8 състав, като с атакуваното пред настоящата инстанция решение № 221 от 02.07.2015 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на СОС.
Касационната жалба на адв. Д. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Въззивната инстанция е основала крайните си заключения за виновността на подсъдимия Р. върху следните основни моменти от фактологията на деянието:
В района на 11-ти километър по първокласен път І-8 след [населено място] към ГКПП К. имало продължителен десен завой със стабилизиращ наклон 2.7% и с радиус на кривата 500 м. Непосредствено след него (в посока К.) следвал прав пътен участък с наклон на спускане. Пътното платно се състояло от две ленти за движение в срещуположните посоки, разделени с непрекъсната линия, с широчина по 3.40 м. всяка. Крайпътното пространство вдясно представлявало скат с високорастяща борова гора, поради което мястото било усойно. От двете страни на пътното платно били разположени пясъчно-каменисти банкети, след които от лявата страна била поставена еластична мантинела, а от дясната страна имало крайпътна отводнителна канавка с широчина 1.50 м. в горната част, 0.40 м. – в долната част и дълбочина 0.40 м. Заради продължителността на кривата на завоя и ограничената видимост от високата борова растителност вдясно, към всяка точка от зоната на местопроизшествието (на правия участък) имало видимост за пръв път от разстояние 120 м.
На 25.03.2008 г. вечерта в района имало снеговалеж. На 26.03.2008 г. сутринта също прехвърчал сняг. Поради това асфалтовата настилка била заледена, като пътят не бил опесъчен.
Към 8:00 ч. на 26.03.2008 г. по правия участък след завоя в посока ГКПП К. св. М. Й. управлявал автовоз марка „М. В.” с прикачено ремарке „Р.”, натоварено с пет броя леки автомобили „Ф. Д.”, със скорост от 35 км/ч.
След товарната композиция в същата посока се движел със скорост около 65 км/ч. пострадалият И. Ц. В., водач на лек автомобил „А. ..”, в който на предна дясна седалка пътувал и неговият брат В. Ц. В.. На около 42-43 м. след края на завоя колата застигнала автовоза и ударила с предната си дасна част задната лява част на ремаркето. От удара скоростта на колата била погасена, но се създал въртящ момент на около 90 градуса по посока на часовниковата стрелка. Следствие на това лекият автомобил се установил напречно на пътното платно, с предна част частично в дясната лента и задна част частично в лявата лента за срещуположно движение. Товарната композиция се установила напред в режим на спиране.
След лекия автомобил „А.” се движел със скорост 63 км/ч. товарен автомобил „М.” с прикачено ремарке за автовоз „Р.”, управляван от оправдания подсъдим Г. С.. Тъй като възприел удара на лекия автомобил „А.” в автовоза „М. В.”, водачът предприел аварийно спиране и едновременно с това завил вляво към лентата за насрещно движение. Страничното разстояние обаче не позволило безопасно преминаване покрай лекия автомобил, като автовозът го ударил по десния калник с дясната зона на предната си броня и спрял в лентата за насрещно движение. От удара лекият автомобил се завъртял на заледения участък на още 270 градуса, като се установил надлъжно по средата на пътя с предна част по посока на първоначалното си движение към ГКПП К..
След товарния автомобил „М.” се движел със скорост от около 62 км/ч. трети автовоз – „И.” с прикачено ремарке „Р.”, управляван от оправдания подсъдим Ц. В.. Възприемайки авариралите превозни средства, той също реагирал с аварийно спиране и отклоняване на товарния автомобил вляво към лентата за насрещно движение. Не успял да премине безконфликтно покрай лекия автомобил „А.” и, застигайки го, му нанесъл трети удар – в задната лява част с дясната зона на предната си броня. След удара върху лекия автомобил, автовозът „И.” достигнал спрелия в дясната лента автовоз „М. В.”, ударил ремаркето в задната лява част с дясната част на предната си броня и го избутал още напред, след което също спрял в насрещната лента зад спрелия автовоз „М.”. От този трети удар лекият автомобил „А.” бил отблъснат, насочен попътно и леко диагонално вдясно и, завъртайки се на 90 градуса по часовниковата стрелка, застанал почти напречно на пътя с предна част върху десния банкет, достигайки с предните колела канавката. Двамата пострадали слезли от автомобила, като оставили предните му врати отворени.
В това време от завоя излязъл със скорост около 70 км/ч. управляваният от подсъдимия Р. Р. товарен автомобил „Д.” с прикачено полуремарке, натоварено с метални конструкции. Водачът видял намиращите се на пътното платно в различни положения и под различни ъгли превозни средства и решил да ги заобиколи отдясно. При насочването му вдясно десните колела на товарния автомобил попаднали в канавката, той станал неуправляем – подсъдимият Р. изгубил възможност за маневра, като продължил движението си напред с десните колела в канавката като по релси. Спрелият лек автомобил „А.” и стоящите около него от двете му страни пострадали се озовали на траекторията на товарния автомобил. Намиращият се отдясно на леката кола (откъм пътническото място) пострадал В. В. бил ударен в гръб, отхвърлен напред и прегазен на банкета с левите колела на товарния автомобил. След това последвал удар върху предния десен ъгъл на лекия автомобил, който бил отблъснат напред, удряйки по този начин с лявата си част стоящия от лявата страна на колата (откъм мястото на водача) пострадал И. В.. Той бил отхвърлен в канавката, като влекачът го прегазил с десните си колела, когато го достигнал. До окончателното си спиране товарният автомобил продължил да тласка напред лекия автомобил. Причинените на пострадалите В. при прегазването множествени травми били изключително тежки, несъвместими с живота, като довели до незабавната смърт и на двамата.
Най-накрая, след прегазването на пострадалите, от завоя излязъл със скорост около 35 км/ч. микробус „О. В.”, който предприел аварийно спиране, но се ударил в задната част на ремаркето на спрелия в лентата за срещуположно движение автовоз „И.”.
Въз основа на тези факти САС е споделил правния извод на първоинстанционния съд, че подсъдимият Р. с действията си по управление на МПС в нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП е причинил по непредпазливост смъртта на две лица – пострадалите И. В. и В. В..
1. Твърденията, насочени срещу правилността и обосноваността на фактическите констатации на съда, въз основа на които са формирани изводите относно наличието на съответните обективни и субективни елементи на инкриминираното по отношение на подсъдимия Р. Р. престъпление, не могат да бъдат разгледани в настоящото производство. Фактическата необоснованост не е изведена като самостоятелно касационно основание за проверка на въззивния съдебен акт. Касационният контрол се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че извън случаите по чл. 354, ал. 5, пр. 2 от НПК, проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове в рамките на изложените в тях фактически положения, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. Именно с оглед характера на касационната проверка изначално е неизпълнимо основното искане на касатора за оправдаване на подсъдимия Р. по повдигнатото му обвинение. Подобно правомощие ВКС няма, тъй като е обвързан от приетите от контролираната инстанция факти, а оправдаването на подсъдимия предполага различна фактическа основа.
2. В рамките на правомощията си ВКС има възможност да провери само спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяването на обстоятелствата, относими към предмета на доказване. В този аспект настоящият съдебен състав разгледа възраженията на защитника на подсъдимия Р., които могат да бъдат подведени под касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. С част от наведените в тази насока с касационната жалба оплаквания се претендира допуснато процесуално нарушение с абсолютен характер по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК – липса на мотиви на въззивното решение, а останалите са формулирани като ограничаващи процесуалните права на подсъдимия по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК – нарушения на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК, чл. 153 от НПК, чл. 303, ал. 1 от НПК.
2.1. Претенциите на касатора за допуснато съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните са неоснователни.
При прегледа на решението по ВНОХД № 976/2014 г. по описа на САС ВКС констатира, че е постановено стриктно съобразно установения от чл. 339, ал. 2 от НПК стандарт. В атакувания съдебен акт (л. 7 – л. 15) задълбочено и изчерпателно са изложени доводите, въз основа на които съдът е отхвърлил залегналите във въззивната жалба на защитника на подсъдимия възражения, в значителна степен идентични с наведените и пред настоящата инстанция. Във въззивното решение е изрично възпроизведена приетата от апелативния съд фактология (л. 4 – л. 7 от решението), кореспондираща в значителна степен с направените и от първоинстанционния съд фактически констатации. На л. 7 – л. 14 е обективиран изключително детайлен и прецизен аналитичен разбор на доказателствената съвкупност. В съдържанието на съдебния акт надлежно фигурира и юридическата му част със съответните правни изводи (л. 14 – л. 15 от решението), като са отразени и обстойни съображения във връзка с индивидуализацията на наложените на подсъдимия Р. Р. наказания (л. 16). Обективното отсъствие на съществени непълноти в мотивировката на въззивния съдебен акт обезпечава възможността на касационния съд безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд и да проконтролира правилността на вътрешното му убеждение. Изготвеният акт гарантира в максимална степен и правото на страните да разберат ясно съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е потвърдена първоинстанционната присъда, и им осигурява възможност пълноценно да аргументират възраженията си срещу въззивното решение в касационното производството. Установените качества на атакувания съдебен акт свидетелстват за високи професионални умения на състава на САС при осъществяването на предмета на доказване и обуславят неоснователност на отправеното от жалбоподателя оплакване за липса на мотиви.
В частност, по отношение на твърденията за игнориране на техническите изводи на последната комплексна експертиза във връзка с пътната обстановка преди и след завоя, за непълнота на анализа на експертните заключения и липсата на констатации кои експертни изводи кредитира и защо следва да се отбележи, че не съответстват на действителното съдържание на атакуваното решение. На л. 13 от мотивите му е отчетена и анализирана разликата в пътната обстановка, по-специално състоянието на пътя преди и след завоя. На л. 10 – 12 и л. 13 – 14 е залегнал изключително обстоятелствен анализ на експертните заключения, като недвусмислено е заявено кои резултати са възприети и по какви именно причини.
Некоректно е възражението, че извън полезрението на съда са останали аргументите на защитата във връзка с „хипотетичността” на изведения в заключението на последната КМАТЕ извод, че именно управляваният от подсъдимия Р. товарен автомобил „Д.” повалил и прегазил пострадалите В.. Обстоятелствата във връзка с получените от пострадалите травми при първите три последователни сблъсъка на лекия автомобил „А. ..” – автовоза „М. В.”, управляван от св. Й., с автовоза „М.”, управляван от оправдания подсъдим Г. С., и с автовоза „И.”, управляван от оправдания подсъдим Ц. В., както и фактическата констатация, че фаталните последици са настъпили следствие прегазването на пострадалите от управлявания от подсъдимия Р. товарен автомобил, са формулирани не от експертите, а от съда. Те са изведени законосъобразно в процесуален план в резултат на съвкупен щателен анализ на показанията на св. Й., заключенията на съдебномедицинските експертизи на труп на двамата пострадали и на изслушаната от въззивния съд КМАТЕ, като подробните разсъждания на съда в тази насока са изложени на л. 8 и л. 9 от въззивното решение. При това категоричният извод на въззивния съд, че непосредствено преди блъскането им и прегазването им от товарния автомобил „Д.” пострадалите И. и В. В. са били живи и са стояли от двете страни на лекия автомобил „А. ..”, е основан и върху недвусмислените становища на вещите лица съдебни медици. Твърдението на касатора, че не била изключена възможността двамата или някой от пострадалите да е получил още при първия удар достатъчно тежки наранявания, водещи до летален изход, е лишено от фактическа опора. Тъкмо в обратен смисъл са залегналите в атакувания съдебен акт изрични аргументи на съда, стриктно съответстващи на действителното съдържание на експертните заключения в тези им части и на съответните устни разяснения на вещите лица д-р Т. и д-р М. – че при аутопсията на пострадалите са констатирани кръвонасядания, получени приживе, и че при първите три удара жертвите не са получили смъртоносни наранявания, поради което преди връхлитането на тежкотоварния автомобил „Д.” са успели да излязат от лекия автомобил.
Не може да се приеме липса на мотиви по отношение на изтъкнатия в жалбата въпрос защо при повалянето и прегазването на пострадалите били засегнати само телата им при положение, че повалянето ставало само напред. На л. 6, л. 7, л. 11 от решението са посочени приетите от съда факти във връзка с механизма, по който са били получени уврежданията на пострадалите, както и доказателствените материали на които се основават тези изводи.
Съдът действително не се е занимал изрично с въпросите относно „вината” на съответните длъжностни лица за състоянието на пътя и липсата на реакция на контролните органи за обезопасяване на конкретния пътен участък, за което обаче не може да търпи упрек. Подобна проблематика надхвърля рамките на предмета на доказване по настоящото наказателно дело, като съдът няма задължение да обсъжда факти и обстоятелства, извън посочените в чл. 102 от НПК. Вниманието на решаващия съдебен състав напълно правилно е било фокусирано върху непосредствената причина за произшествието, поведението на водачите на последователно авариралите превозните средства и връзката на тяхното поведение с тежкия съставомерен резултат, които проблеми съставляват същността на казуса. Напълно произволно е твърдението, че съдът бил прехвърлил отговорностите и задълженията на стопанина на пътя, трансформирайки ги в отговорности на водачите. Въпросите относно основанията за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия Р., предвидимостта на опасността за движението му и несъобразените от него фактори от конкретната пътна обстановка са подробно обсъдени в раздела, посветен на правната квалификация на деянието му.
2.2. В хода на съдебното производство пред въззивната инстанция не са допуснати съществени процесуални нарушения от категорията на посочените в чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, които да дадат основание за отмяна на постановеното въззивно решение.
ВКС не констатира съмнителност или колебливост на осъдителните изводи в присъдата, обусловени от неспазване на прогласените от чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК правила за обективност, всестранност и пълнота при разкриването на обективната истина.
Досежно основните релевантни за преценката на отговорността на касатора обстоятелства – факта на извършване на деянието, авторството, общата пътна обстановка, механизма на транспортното произшествие и причините за настъпването му, мястото на удара, конкретното своеобразие на обстоятелствата, при които е настъпила катастрофата – фактическата обстановка е подробно и прецизно изяснена от състава на САС. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, апелативният съд е проверил изцяло първоинстанционната присъда на СОС, като е провел и допълнително съдебно следствие – назначил е нова комплексна автотехническа и съдебномедицинска експертиза, чието заключение е прецизирало във възможно максимална степен усложнената картина на деянието – конкретната пътнотранспортна обстановка, параметрите на пътя, механизма на произшествието и поведението на всеки от водачите, участвали във верижната катастрофа, движението и пространственото разместване на превозните средства при ударите. Съобразявайки в пълнота събраната по делото годна доказателствена съвкупност, въззивният съдебен състав е направил нов пълноценен анализ на доказателствените материали, обсъдил ги е внимателно в съгласие с процесуалните изисквания, дал е самостоятелна правна оценка на приетите фактически положения, въз основа на които законосъобразно е намерил основание за осъждане на подсъдимия Р. Р., а е приел несъставомерност на поведението на другите двама водачи на МПС – подсъдимите Г. С. и Ц. В..
Неоснователни са възраженията на касатора срещу отказа на съдебните инстанции да изясняват редица странични и второстепенни подробности на деянието, който подход според защитника е обусловил неизясненост на фактическата обстановка.
Съдебните органи нямат задължение да събират и да се произнасят по доказателствени искания за установяване на факти и обстоятелства извън предмета на доказване или по такива, за които вече са събрани доказателства, нито са задължени да изясняват всякакви детайли от деянието. Съдът е обвързан от задължение за събиране на доказателства, единствено ако това се налага за разкриване на обективната истина – когато при разглеждането на делото не са изяснени елементи от фактическата обстановка от съществено значение за правилното му решаване. Разглежданият случай не е такъв. Сочените от защитника на подсъдимия детайли не биха допринесли за пълноценното очертаване на картината на деянието, поради което изискванията за пълнота и всестранност на наказателното производство не са нарушени от решаващия съдебен състав.
Изясняването на конкретните факти, които жалбоподателят настоятелно твърди, че трябвало да бъдат установени – относно пътната обстановка преди завоя и дължината на опасните зони с оглед различното сцепление преди завоя, е напълно безпредметно за нуждите на настоящото наказателно производство. От съществено значение за решаване на делото е спецификата на обстановката към момента и в зоната на местопроизшествието. Тъй като тежкото произшествие е настъпило след завоя, то логично релевантни са фактите относно състоянието и параметрите на пътя след завоя. Опасните зони за спиране на всички превозни средства, участващи в произшествието, са точно изчислени от последната разширена КМАТЕ и правилно са приети от съда с оглед скоростта им на движение в конкретните пътни условия в обхвата на местопроизшествието, както следва: от порядъка на 39 м. за автовоза „М. В.” при скорост на движение от 35 км/ч; от порядъка на 110 м. за лекия автомобил „А. ..” при скорост на движение от 65 км/ч; от порядъка на 104 м. за автовоза „М.” при скорост на движение от 63 км/ч; от порядъка на 101 м. за автовоза „И.” при скорост на движение от 62 км/ч; от порядъка на 125 м. за автовоза „Д.” при скорост на движение от 70 км/ч; от порядъка на 37 м. за микробуса „О. В.” при скорост на движение от 35 км/ч. Според вещите лица (л. 112 от ВНОХД № 976/2014 г. на САС), ако се приемат различни пътни условия (отсъствие на заледяване) преди завоя с дължина от 500 м., то изчисленията за опасните зони биха показали по-ниски стойности (по-къси зони) за всеки от автомобилите. Тези величини обаче нямат отношение към транспортното произшествие, което е протекло при определени реални условия, като конкретната обстановка е анализирана именно с оглед на тях.
Обективно не съществува и необходимост от разпит в качеството на свидетели на поемните лица, присъствали при огледа на местопроизшествието, които следвало да опишат предните части на камионите и да установят дали по тях имало биологичен материал от пострадалите, нито от останалите, подробно изброени от защитника процесуално-следствени действия – оглед и изземване на следи от вътрешната и външната страни на колата на пострадалите; изземване и прецизен оглед в сервизни условия на всички превозни средства, участвали в произшествието; установяване на шарката и вида на протекторите на гумите им; изследване на дрехите на пострадалите и т. н. Всички оплаквания на касатора в тази насока са отправени все в контекста на субективното му несъгласие с констатациите на въззивния съд по въпросите какви травми са били причинени на пострадалите при всеки от сблъсъците с товарните автомобили „М. В.”, „М.” и „И.”, дали двамата пострадали са излезли от лекия автомобил или са изпаднали от него при ротационните му движения следствие ударите, дали са били прегазени само от товарния автомобил „Д.”, управляван от подсъдимия Р., или и от някой друг от автовозите при предходните сблъсъци. Както вече бе отбелязано, тези въпроси са били предмет на задълбочено изследване от страна на двете съдебни инстанции и са получили еднопосочни убедителни и категорични отговори в атакувания съдебен акт, както и в мотивите на първоинстанционната присъда.
Не са нарушени изискванията за обективност при преценката на надлежно приобщените показания на св. М. Й. (разпитан по реда на чл. 223 от НПК), сръбски гражданин, управлявал първия движещ се автовоз „М. В.”, в задната част на чието прикачено ремарке се е блъснал първоначално лекият автомобил „А. ..” с пострадалите В.. Достоверността на това доказателствено средство няма как да бъде обсъждана по същество от настоящата инстанция, като е достатъчно да се подчертае, че от процесуална гледна точка то е обсъдено безукорно от инстанциите по фактите. По съдържание изявленията на св. Й. са преценени като последователни, непротиворечиви, изясняващи детайлно съществените елементи на инкриминираното деяние. Отчетена е значителната им тежест с оглед липсата на каквито и да е данни за заинтересованост от страна на свидетеля от изхода на делото. Той не е допринесъл по никакъв начин за настъпването на верижната катастрофата, като е бил единственият водач, преодолял заледения пътен участък след завоя в стриктно съответствие с правилата за движение по чл. 20, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП. Най-важното е, че показанията му в цялост и в отделни техни части се подкрепят от останалите доказателствени източници – експертни заключения и протоколи за оглед. Относно обстоятелствата, че след третия сблъсък с автовоза „И.” и двамата пострадали са били живи и са излезли извън лекия автомобил от двете му страни, съобщената от този свидетел информация убедително се потвърждава от дадените в съдебно заседание на 20.05.2015 г. устни разясненията на вещите лица, изготвили разширената КМАТЕ. В мотивите на атакуваното решение САС обстойно е коментирал този въпрос, като пунктуално е изброил всички данни, кореспондиращи с прочетените показания на св. Й. – отречената от експертите възможност телата на пострадалите да са изпаднали от колата следствие ротационните й движения, състоянието на предните врати на автомобила „А. ..”, които са били отворени, и др. На фона на безапелационно установената достоверност на показанията на св. Й. без значение е изтъкнатият за пореден път пред настоящата инстанция довод на защитата за „технически несъответствия” в показанията му – че посочил, че видял излизането на пострадалите в огледалото за обратно виждане отдясно. На л. 9 от въззивното решение този въпрос е подробно изяснен, като настоящата инстанция няма какво да добави към изчерпателно изложените съображения.
ВКС не споделя възражението на касатора за допуснато нарушение на чл. 223, ал. 2 от НПК и чл. 6, § 3, б. ”d” от ЕКПЧ при разпита на св. Й. пред съдия на досъдебното производство, при което действие по разследването не участвали тримата подсъдими и защитниците им. Неоснователна е претенцията за изключване на показанията на този свидетел от процесуално допустимата доказателствена съвкупност. Вярно е, че при съдебния му разпит на досъдебното производство не са участвали обвиняемите и техните защитници. Неговите показания обаче са били депозирани още в деня на произшествието на 26.03.2008 г., към който момент все още не са били конституирани обвиняеми лица. Съгласно българския процесуален закон и практика правото на едно лице да участва в образуваното наказателно производство в качеството на страна възниква от момента на официалното му привличане като обвиняем с надлежно постановление. До този момент досъдебното производство може да бъде водено срещу неизвестен извършител и следователно – без участието на евентуалния обвиняем. С оглед ранния момент на разпит на чуждия гражданин Й. пред съдия и фактическата и правна сложност на транспортната ситуация, не може да се приеме, че правото на обвиняемите да участват при провеждането на разпита на свидетеля е било тенденциозно и произволно ограничено. На този етап от досъдебното производство все още не е имало достатъчно доказателства за виновността на конкретно определено лице от множеството участници във верижната катастрофа в извършването на транспортното престъпление, което е предпоставка за привличането му като обвиняем. Разследващият орган не е пренебрегнал задължението си да осигури възможност на привлеченото към наказателна отговорност лице и на неговия защитник да участват при провеждането на разпита, поради което не е налице и основание за изключването на резултатите от обсъжданото действие от ценимата доказателствена маса.
Що се касае до изтъкнатото несъответствие с чл. 6, § 3, б. ”d” от ЕКПЧ, касаторът в принципен план основателно поддържа, че стандартите на чл. 6 поначало изискват, когато обвиняемият не е участвал в разпита на свидетелите на предварителното производство, в съдебната фаза всички доказателства да бъдат събрани в непосредствено в негово присъствие с оглед възможността да бъдат оспорени с насрещни аргументи (например решение Barberà, Mensegué and Jarbado). Практиката на ЕСПЧ действително обуславя заключението, че съдебен акт, който се основава изключително или преимуществено на събрани без участието на подсъдимия „непреки свидетелски показания”, не съответства на изискванията за справедлив процес, освен ако не е била предоставена подходяща възможност за оборването им или за представяне на насрещни доказателства. В частност, с чл. 6 е несъвместимо да се използват като източник на доказателства показания, дадени на досъдебната фаза, освен ако обвиняемият е имал “подходяща и надлежна възможност да ги оспори и да разпита свидетеля, който дава показания срещу него, по време на разпита на свидетеля, или на по-късен етап от производството” (решения по делата Kostovski от 20 ноември 1989 г., Delta v. France от 19.12.1990 г., Mild and Virtanen v. Finland от 26.07.2005 г., № 39481/98 и 40227/98 и др.) В същия смисъл в цитираното от адв. Д. решение Б. срещу България (жалба № 60018/00) се приема, че използването на свидетелски показания, дадени на етапа на досъдебното производство, само по себе си не противоречи на чл. 6, § 1 и § 3, б. ”d” при условие, че правата на обвиняемия са били спазени. По правило тези права предполагат ”адекватна и подходяща възможност на обвиняемия да оспори и разпита свидетелите, свидетелстващи срещу него или когато дават показания, или на по-късен етап от производството”. Когато подсъдимият не е имал възможност да участва в разпита на свидетел, „присъдата трябва да не е основана само или по решаващ начин” на показанията му (§ 43 от решението по делото Б.). Такъв е и разглежданият случай, при който осъдителните изводи на съдебните актове съвсем не са основани единствено и главно на прочетените показания на чуждия гражданин Й., в чийто разпит подсъдимият Р. не е участвал. Принципът на „равенство на оръжията” – обезпечаването на равни процесуални възможности на страните за пълноценно упражняване на предоставените им от закона права – не е накърнен. Както вече бе отбелязано, показанията на св. Й. са кредитирани от въззивния съд след внимателен анализ, при който е била установена кореспонденденция му с останалите доказателствени материали – гласни, писмени, експертни заключения.
Останалите възражения на адв. Д. са насочени предимно срещу правилността на изслушаната от въззивния съд разширена комплексна медико-автотехническа експертиза, изготвена от проф. д.т.н. инж. С. К., доц. д-р инж. А. А., инж. Ц. В. и д-р А. М.. Към решаващия съдебен състав не може да бъде отправен упрек, че е допуснал неправилна интерпретация на действителното съдържание на експертното заключение, нито че необосновано я е кредитирал, въпреки наличието на основания по чл. 153 от НПК да бъде оценена като непълна и неправилна. Правото на съда по вътрешно убеждение да възприема или да елиминира определени доказателствени средства е суверенно, щом като вид логическа дейност се основава на всестранното и пълно изследване на обективните обстоятелства по делото. Именно затова при невъзприемане на дадено експертно заключение е необходимо да се посочат конкретно кои факти и обстоятелства могат да му се противопоставят или какви обективни данни не са съобразили вещите лица. Експертното заключение може да бъде отхвърлено, само ако бъде констатирано обективно несъответствие с доказателствените материали или бъдат посочени основателни възражения за непълнота и неизясненост на съществени обстоятелства за изясняването на фактическата обстановка и разкриването на обективната истина. Щом такива слабости на изслушаното заключение обективно не са налице, то не съществува и основание за елиминирането му. В тази връзка, на л. 11 от атакувания съдебен акт изрично са залегнали обстоятелствени доводи, които са мотивирали въззивния съд да се довери изцяло на последната КМАТЕ, включително и относно изводите, различаващи се от дадените от останалите назначени експертизи отговори на въпросите за стойностите на опасните зони за спиране на авариралите превозни средства, отношението на тези величини към конкретния пътен инцидент и възможността телата на пострадалите да са изпаднали при ротационните движения на лекия автомобил „А. ..” следствие последователните удари, предхождащи сблъсъка с управлявания от подсъдимия Р. товарен автомобил „Д.”. По отношение на тези въпроси, съставът на САС с основание е отчел, че в заключението на разширената КМАТЕ съответните стойности за скоростта на движение на превозните средства, видимостта на участниците в транспортното произшествие (120 м.), последователността и местата на всеки от ударите по широчина и дължина на пътното платно са определени въз основа на обективни материални следи – деформации и следи от боя по пътните превозни средства и информацията от записите на тахошайбите на товарните автомобили. Допуснатата от автотехническата експертиза, изготвена от вещите лица Д. и П., възможност за изпадане на телата на пострадалите В. при въртенето на лекия автомобил мотивирано е отхвърлена (л. 11 от решението), като настоящият съдебен състав не намира за необходимо да преповтаря убедителните съображения на САС, които изцяло споделя. Следва само да се подчертае, че основните недостатъци на заключението на тази експертиза се дължат на обстоятелствата, че вещите лица са пренебрегнали установените от показанията на св. Й. фактически данни, както и че са се позовали на негодни доказателствени източници – първоначалните показания на водачите Р. и С. в качеството им на свидетели, депозирани преди привличането им като обвиняеми лица.
Според защитника разширената КМАТЕ страдала от същите пороци, тъй като и за нейното изготвяне е бил ползван негоден доказателствен материал, събран не по установения от НПК ред – снимки на лекия автомобил „А. ..”, направени самостоятелно от вещото лице А. около 10 месеца след произшествието, без за това действие да е бил съставен протокол и в отсъствието на поемни лица. Това възражение също не е убягнало от вниманието на въззивния съд и е получило обстоен отговор на л. 12 от атакуваното решение. От една страна, дадените от инж. А. разяснения са обяснили предназначението на въпросните снимки – за прецизиране на изводите на експертизата. От друга страна, при съпоставката със залегналите в протоколите за оглед на местопроизшествие и оглед на авариралите при произшествието пътни превозни средства констатации за деформациите по тях, включително визуално отразени в изготвения фотоалбум, съставът на САС е установил идентичност с изготвения от инж. А. снимков материал, поради което не се е усъмнил в обективността на заключението и ползваните за изготвянето му източници.
Възраженията на касатора, мотивирани с технически грешки на експертите от разширената КМАТЕ при изчисленията на опасните зони, липсата на техническа възможност на управлявания от подсъдимия Р. товарен автомобил да повали пострадалите с лявата си част, „абсурдността” на посочения от вещите лица механизъм на прегазването на втория пострадал, не подлежат на обсъждане от настоящия съдебен състав. Мотивираното убеждение на въззивния съд за правилността, научните качества, обосноваността и изчерпателността на изслушаното експертно заключение не може да бъде разколебано от личните технически познания на защитника. Правилата на НПК не допускат нито страните, нито съдът да влизат в ролята на експерти и да се обявяват за компетентни по въпроси, за които са необходими специални знания и е наложително назначаването на експертиза.
Правилността на експертното заключение не може да се оспори и със залегналите в касационната жалба съображения на жалбоподателя, че при изясняването на механизма на произшествието, експертите използвали вероятности, което сочело на несигурност и вариативност на заключението, а това представлявало пречка за кредитирането му. Същността на експертното заключение съставляват научните изводи, като в тях вещите лица използват термина “вероятност” именно в научния смисъл на понятието – доколкото разглеждат различни принципно допустими фактически възможности. Това не означава, че изводите им са съмнителни, несигурни или колебливи, какъвто смисъл има понятието “вероятност” в наказателния процес. В случая вещите лица компетентно и максимално изчерпателно са установили една от възможните хипотези (най-вероятната в медицински и технически аспект) за механизма на произшествието от гледна точка на специалните си познания, и то тъкмо онази, която е основана на всички обективно установени по делото фактически данни. Следва да се изтъкне, че конкретно значение за делото имат само експертните резултати, съобразени с конкретното своеобразие на установената от съда фактология, която трябва да е категорична и да не носи белезите на предположение по смисъла на чл. 303, ал.1 НПК. След като в основата на съдебния акт са поставени не абстрактни възможности и вероятности за събитието на престъплението, а научната хипотеза, която е намерила опора в доказателствения материал, съдът няма никакви основания да не се довери на експертното заключение.
С оглед изложеното дотук ВКС намери, че въззивният съд е осъществил предмета на доказване без да допусне процесуални нарушения от категорията на абсолютните, нито пропуски и нарушения, които да придадат съмнителност или колебливост на фактическите констатации в съдебния акт.
3. В пределите на доказаните фактически положения материалният закон е приложен правилно и точно в частта за осъждането на жалбоподателя Р.. Налице са всички съставомерни признаци от обективна и субективна страна на престъплението по чл. 343, ал. 3, пр. 2, б. „б”, изр. 1, вр. ал. 4, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК.
Въззивният съд компетентно и точно е дефинирал главната причина за сблъсъка между товарния автомобил „Д.”, управляван от подсъдимия Р., и пострадалите И. и В. В. – несъобразената скорост на водача с визираните от чл. 20, ал. 2, пр. 1 от ЗДвП фактори, в частност с влошените метеорологични условия и ограничената видимост на водача.
Жалбоподателят настоятелно оспорва всички установени по делото обстоятелства, които обуславят извода за несъобразена скорост на движение на подсъдимия. Възразява, че трябвало да се вземе предвид пътната обстановка преди завоя и обстоятелството, че завоят е бил преодолян от подсъдимия безаварийно; че скоростта нямала правно значение за настъпилото произшествие; че възникналата аварийна ситуация на пътя следствие последователните удари на лекия автомобил „А. ..” с автовозите „М. В.”, „М.” и „И.” не можела да се категоризира като конкретна предвидима опасност за движението на подсъдимия, с която той да се съобрази отнапред. Тези доводи по същество се свеждат до твърдение за липса на престъпление поради наличието на предпоставки за приложение на чл. 15 от НК. То се основава на позицията, че избраната от подсъдимия Р. скорост на движение поначало била напълно съобразена с атмосферните условия и пътната обстановка, именно поради което той успял да навлезе и премине безопасно през завоя. Водачите нито могли, нито били длъжни да предвидят наличието на заледен пътен участък след завоя, както и установените на пътя превозни средства, именно поради което всички катастрофирали, включително и последният микробус „О. В.”, който се движел със скорост едва от 35 км/ч.
ВКС не приема лансираната от защитата на подсъдимия Р. защитна теза. На л. 14 – л. 15 от мотивите на атакуваното въззивно решение е залегнал убедителен отговор на доводите на жалбоподателя, който настоящият съдебен състав изцяло споделя.
На първо място, няма спор относно обстоятелствата във връзка с влошеното време в района на [населено място] към момента на произшествието – предишния ден имало снеговалеж, сутринта в деня на произшествието също прехвърчал сняг, температурите били ниски (от –5.2оС минимална до +6.2оС максимална). Метеорологичните особености логично се отразили на състоянието на пътя, като асфалтовата настилка била заледена, а пътното платно не било опесъчено.
На второ място, безспорни са и характеристиките на релефа в района на произшествието – наличието на продължителен десен завой със стабилизиращ наклон 2.7% и с радиус на кривата 500 м., високата борова гора вдясно от пътното плътно, надлъжният наклон на спускане 3.7% на платното за движение в правия участък след края на завоя в посоката на движение на авариралите превозни средства към ГКПП К..
Това са двата основни фактора за безопасността за движението в участъка на местопроизшествието, които са следвало да бъдат отчетени от подсъдимия Р., а и от останалите водачи на МПС, за да избегнат транспортен конфликт при управлението на МПС.
Тези конкретни неблагоприятни условия, обуславящи необходимост от движение с намалена скорост на водачите – участници в тежкото ПТП, са известни за страните в производството още от самото начало на наказателния процес, информацията за тях се съдържа в доказателствените материали, събрани в хода на досъдебното производство, те неизменно са откроявани и анализирани във всички актове с процесуално значение, като именно върху тях законосъобразно се основават изводите за виновността на подсъдимия Р.. Това е така, защото двете отбелязани обстоятелства без съмнение се отразяват на конкретната пътна обстановка и създават потенциална опасност за движението. При избора на съобразената скорост съгласно чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП деецът е длъжен да прецени комплексно всички затруднения и препятствия в движението, произтичащи от конкретните пътни условия и ситуации.
При движение в посочените метеорологични условия водачът на МПС във всички случаи следва да вземе предвид опасността за движението му, произтичаща от възможната поява на заледен пътен участък. Това е не е абстрактна хипотеза, каквато водачът не е длъжен да очаква, а напълно предвидима пътна ситуация и потенциална опасност. Навлизането в такъв участък неминуемо води до „рязко и скокообразно” (л. 158 от ВНОХД № 976/2014 г. на САС) увеличаване на дължината на опасната зона за спиране поради увеличеното максимално спирачно закъснение, дължащо се на намаления коефициент на сцепление, стойностите на който варират при сняг от 0.2 до 0.6, а в заледен участък при скорост над 50 км/ч. – от 0.1 до 0.3. В разглеждания случай с оглед конкретните условия и скоростта, с която се е движел подсъдимият Р. – 70 км/ч., експертите от КМАТЕ са приели спирачно закъснение от 2 м/сек.2, което отговаря приблизително на 0.2 коефициент на сцепление. Тези стойности, според устните разяснения на вещото лице инж. К. в съдебно заседание на 20.05.2015 г. (л. 161 от ВНОХД № 976/2014 г. на САС), са най-вероятните от техническа гледна точка, както и най-благоприятните за водача. Отчитайки посочените особености на състоянието на пътното платно и цялостната конкретика на местопроизшествието, опасната зона за спиране на движещия се със скорост 70 км/ч. товарен автомобил „Д.”, управляван от подсъдимия Р., е изчислена на около 125 м.
При така определената величина на опасната зона за спиране на автовоза „Д.” ударът в лекия автомобил „А.” е бил непредотвратим. Скоростта, при която би бил избегнат сблъсъка с авариралата лека кола, е изчислена по експертен път на и под 56 км/ч. На въпроса бил ли е длъжен подсъдимият Р. да се движи с такава скорост въззивният съд е дал убедително мотивиран положителен отговор. Съдебният състав внимателно е изследвал и прецизно е установил точния момент на възникване на опасността за движението на подсъдимия Р. – от момента, когато излизайки от завоя, е имал обективна възможност да възприеме създалата се на пътя ситуация, т. е. от 120 метра съгласно заключението на КМАТЕ. Съпоставката между разстоянието на видимост на подсъдимия (120 м.) и дължината на опасната му зона за спиране в конкретните условия (125 м.) недвусмислено сочи на несъобразяване от страна на водача с втория изтъкнат по-горе фактор за безопасността на движението – специфичната конфигурация на местността, която е ограничавала видимостта му.
В обхвата на обстоятелствата, визирани в чл. 20, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП, които водачите следва да преценяват при избора на скоростта си, се включват и конкретните условия на видимост – възможността им при ограничена или намалена видимост своевременно да забележат евентуална опасност за движението и да спрат безопасно в рамките на разстоянието на видимост, предотвратявайки общественоопасните последици. Съобразяването на скоростта с величината на видимостта е основно изискване за безопасността на движението. В разглеждания случай правомерното поведение на подсъдимия Р. обективно е изисквало избиране на скорост до 56 км/ч., в който диапазон на скоростта той е щял да избегне сблъсъка. Разглежданият казус е типична пътна ситуация, при която поради неизпълнението на задължението за движение на разстоянието на обективна видимост подсъдимият не е могъл да отреагира ефективно на появилото се препятствие в попътната му лента за движение чрез спиране в рамките на опасната си зона.
Появата на опасност за движението на подсъдимия в случая не е абстрактна, непредвидима възможност за настъпване на произшествие, в какъвто смисъл развива неоснователни доводи защитникът на жалбоподателя Р.. Наличността на препятствие за неговото движение след завоя е била неочаквана за него единствено с оглед конкретното фактическо проявление на опасността – авариралите на пътното платно превозни средства. Но невъзможността да предвиди точно вида на съответното препятствие не се отразява на отговорността му. Опасностите за движението поначало могат да имат всякакъв произход: те могат да се коренят в поведението на самия водач, но могат да са последица и на всякакви други субективни или обективни, очаквани или неочаквани, за водача причини – поведението на друг участник в движението, състоянието на пътя или на превозното средство и др. (Р № 111-00-І н. о.). Същественото за отговорността на водача е, че поради обективно ограничената от кривата на завоя и релефа на местността видимост той не е имал възможност да следи в цялост и всеобхватно пътното платно. Възможността за наличие на каквото и да е препятствие в невидимата зона на пътя е логична и предвидима опасна пътна ситуация, урегулирана от задължението за избор на съобразена с разстоянието на видимост скорост. Когато поради неправилно подбраната скорост водачът се движи „на сляпо”, без достатъчна видимост към пътя и без да има обективни основания с категоричност да изключи възможността за появата на препятствие в невидимата част от пътя, той нарушава правилото на чл. 20, ал. 1, пр. 1 от ЗДвП.
Поведението на подсъдимия Р. законосъобразно е анализирано от въззивния съд на плоскостта на забраната за движение с несъобразена скорост при влошени метеорологични условия и при неотчитане на конкретните условия на видимост, независимо от обстоятелството, че лекият автомобил „А. ..” и стоящите от двете му страни до вратите му пострадали В. са попадали в опасната зона за спиране на автовоза. Когато водачът допуска нарушения на правилата за движение, възникването на опасността в опасната зона за спиране на превозното средство не е основание за оневиняването му, доколкото със собственото си неправомерно поведение той сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на общественоопасния резултат. Чл. 15 от НК намира приложение, само когато водачът не е допуснал нарушения за правилата за движение, стоящи в причинна връзка с настъпилия общественоопасен резултат, какъвто настоящият случай не е.
Защитникът няма основания да оспорва направените в горния смисъл изводи на въззивния съд, позовавайки се на успешното преминаване на завоя от страна на подсъдимия, който факт интерпретира в подкрепа на тезата, че скоростта на движение на товарния автомобил „Д.” била съобразена и нямала връзка със съставомерните последици. Обстоятелството, че подсъдимият е преминал безаварийно завоя, означава единствено, че движението му в този конкретен отрязък от пътя е било съобразено с критичната скорост за преодоляването на завоя (92 км/ч. при конкретните пътни условия без странично плъзгане). За правилното решаване на делото обаче няма значение дали подсъдимият Р. се е движил със съобразена скорост преди и в протежение на завоя, щом след излизането му от него тя се е оказала несъобразена. Транспортната обстановка търпи динамичен развой във времето и пространството, като релевантни за отговорността на водача са единствено актуалните фактори за безопасността на движението към момента на настъпване на произшествието и на конкретно определеното място на произшествието.
Неоснователни са възраженията на защитника за липса на причинна връзка между поведението на подсъдимия Р. и настъпилия тежък съставомерен резултат. Такава действително липсва по отношение на допуснатото нарушение на правилата за съобразена скорост от страна на оправданите подсъдими С. и В., водачи на автовозите „М.” и „И.”, но не и между допуснатото от подсъдимия Р. нарушение и настъпите последици. При анализа на фактическия развой на събитието недвусмислено се установява, че последствията от предхождащите сблъсъци са се ограничили до щети по лекия автомобил, промяна на пространственото му разположение по широчина и дължина на пътното платно, като евентуално са били причинени по-леки телесни увреждания на пострадалите, които обаче не са били смъртоносни. Въпреки че предвид получените при прегазването наслагващи се изключително тежки травматични увреждания на двамата пострадали не могат да се диференцират евентуално получени от тях по-леки наранявания, във всички случаи след третия удар с автовоза „И.” те са били живи и в състояние сами да напуснат автомобила и да се позиционират от двете му страни. Съставомерният резултат от транспортното произшествие – смъртта на пострадалите И. В. и В. В. – е причинен единствено следствие на удара и прегазването им от товарния автомобил „Д.”, управляван от подсъдимия Р., който е могъл да предотврати общественоопасните последици, ако се беше движил със съобразена скорост.
За пълнота на изложението следва да се изтъкне още, че в разглеждания случай съставомерният резултат се дължи не само на допуснатото от подсъдимия Р. нарушение на изискването за избиране на безопасна скорост по чл. 20, ал. 2, пр. 1 от ЗДвП, а на съчетаното му действие с друго нарушение – на императивното указание по чл. 20, ал. 2, пр. 2 от ЗДвП своевременно да намали скоростта или да спре при възникване на опасност за движението. Възприемайки след излизането си от завоя намиращите се на пътното платно в различни положения и под различни ъгли аварирали превозни средства, подсъдимият Р., вместо аварийно спиране, е предприел заобиколянето им отдясно. Действията по заобикаляне на препятствието, каквото е представлявал окончателно установилия се след предходните три последователни сблъсъци автомобил „А. ..”, са осъществени от водача в разрез с предписанията на разпоредбата на чл. 20, ал. 2, пр. 2 от ЗДвП, които категорично указват дължимото поведение при възникване на опасност за движението – намаляване на скоростта до безопасна или спиране. Поради липсата на съответно обвинение подсъдимият Р. не е признат за виновен за нарушение и на това правило за движение, но обсъждането му се налага в контекста на релевираните от защитника доводи за отсъствие на причинна връзка между поведението на подсъдимия и съставомерния резултат. При насочването на автовоза вдясно десните му колела са попаднали в канавката и подсъдимият е изгубил контрол върху управлението на товарния автомобил. Именно при неуправляемото си движение напред до погасяване на кинетичната му енергия, с десните колела в канавката – „като по релси”, влекачът е ударил лекия автомобил и стоящите край него от двете му страни пострадали, които след това е прегазил. Според изводите на вещите лица, макар че с оглед скоростта си на движение (70 км/ч.) подсъдимият да не е имал техническа възможност да предотврати удара с лекия автомобил, ако е предприел аварийно спиране без да напуска лентата си на движение, той е щял да измине до сблъсъка 2/3 от опасната зона, при което сблъсъкът в него е щял да се осъществи със значително по-малка кинетична енергия.
В заключение следва да се обобщи, че като е отказал приложението на чл. 15 от НК и е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимия за престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б”, изр. 1, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК следствие на допуснатото нарушение на правилата за движение по чл. 20, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП, въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон, което да съставлява касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.
4. Касационната инстанция се солидаризира и с изводите на САС по отношение на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия Р. Р.. Атакуваният съдебен акт е справедлив – не е налице очевидна диспропорция между наложените от контролирания съд наказания с обществената опасност на деянието и дееца, обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Размерът на наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимата – една година, е определен при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, като е приложен и институтът на условното осъждане с минимална продължителност на изпитателния срок. Кумулативното наказание лишаване от правоуправление на МПС също е отмерено в най-ниския допустим размер (една година) съобразно срока на наложеното наказание лишаване от свобода. Настоящият съдебен състав е затруднен да изложи други съображения по въпроса за наказанието на подсъдимия Р., тъй като с касационната жалба не са изтъкнати конкретни обстоятелства, невзети предвид от предходните инстанции, които биха могли да обусловят допълнително смекчаване на наказанията.
Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 221 от 02.07.2015 г., постановено по ВНОХД № 976/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, 8 състав.
Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |