Р Е Ш Е Н И Е № 88 София, 23 юни 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети май две хиляди двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при секретар: Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 310/2022 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на подсъдимия Д. Л. Д. чрез неговия защитник срещу въззивна присъда № 3/02.03.2022 г., постановена по ВНОХД № 115/2022 г. от Софийския апелативен съд. Касационната жалба се позовава на всички основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Новата присъда е счетена за неправилна, тъй като извършеният от апелативния съд анализ на събраните доказателства е довел до погрешни правни изводи относно вината и отговорността на подсъдимия Д.. Развиват се аргументи за липсата на умисъл у дееца за извършване на престъплението по чл. 277а, ал. 7 от НК. Отправен е упрек към въззивната инстанция, че не е обсъдила обстойно въпроса за приложението на чл. 9, ал.2 от НК, пренебрегвайки положителните данни за личността на подсъдимия Д.. В заключение се иска оправдаване на подсъдимия по повдигнатото обвинение. В съдебното заседание пред настоящата инстанция подсъдимият Д. Д. не взема лично участие. Жалбата се поддържа от неговия защитник по направените в нея възражения и искания. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 16/06.07.2021 г., постановена по НОХД № 63/2021 г., Окръжният съд – Благоевград признал подсъдимия Д. Л. Д. за невинен в това, че на 03.06.2020 г., в [населено място], община Сандански, противозаконно държал оръдие – металдетектор, за което знаел, че е предназначено и е послужило за търсене на археологически обекти, поради което и на основание чл. 9, ал.2 от НК го оправдал по повдигнатото обвинение по чл. 277а, ал. 7 от НК. В рамките на иницииран от прокурора инстанционен контрол присъдата е била отменена с оспорения по касационен ред съдебен акт, като вместо това подсъдимият Д. Д. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 277а, ал.7 от НК и при условията на чл. 55, ал.1, т. 2, б. „б“ от НК му било наложено наказание пробация, включващо двете задължителни пробационни мерки за срок от шест месеца. На основание чл. 53, ал.1, б. „а“ от НК предметът на престъплението бил отнет. Жалбата е неоснователна. Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материалния закон във връзка с ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия за извършено престъпление по чл. 277а, ал.7 от НК. В съдебната практика неизменно е застъпвано становището, че престъплението по чл. 277а, ал.7 от НК е на просто извършване и за осъществяването на неговия състав е достатъчно да се установи, че деецът упражнява фактическа власт върху предмета на престъплението (в случая съобразно повдигнатото обвинение – държане на металдетектор), а от субективна страна – да знае или предполага, тоест, да съзнава, че това оръдие е предназначено или е послужило за търсене на археологически обекти. Оплакването, застъпено в жалбата, свързано с липсата на умисъл у дееца за извършване на престъплението по чл. 277а, ал. 7 от НК, се мотивира с неотчитане на установени по делото обстоятелства, които не сочат на умишлено извършено престъпление. Така поддържано оспорването насочва към процесуални нарушения, доколкото умисълът се установява на доказателствена плоскост, която очевидно се оспорва, след като се твърди, че съдът е игнорирал обстоятелства, имащи отношение към субективната страна на престъплението. Възраженията са неоснователни. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, след като подсъдимият признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Безспорно, в рамките на проведената процедура съдът не е лишен от възможността да направи собствена преценка на фактите, с които в обвинителния акт е обоснована субективната страна на състава на престъплението и да прецени дали те действително установяват виновно поведение на подсъдимия. В конкретния случай изводите на съдебните инстанции за знанието на подсъдимия относно предназначението на държания от него металдетектор са основани на отразените в обвинителния акт и доказателствено обезпечени факти, признати от Д. – за поведението на подсъдимия, свързано с опита му да укрие носеното техническо средство, хвърляйки го в храстите при спирането му от свидетелите Ш. и Б., извършващи проверка по безопасността на движението; изявленията на Д. пред тях „да не го срамят на стари години“, както и че е търсил монети в местността „Н.“; изводимите данни от писмените документи (писмо №37/23.10.2020 г. от Археологически музей – Сандански), че във временните разписки/актове, издавани на подсъдимия във връзка с предадените от него предмети, е вписано, че произхождат от местността „Н.“ и от местността „Г.“; данните за съществуващ, съответно регистриран, археологически обект в местността „Н.“, представляващ група от селища с голям хронологичен обхват на обитаване – Елинистическа епоха, Ранна римска епоха и Късна античност. За да са осъществени елементите на престъплението по чл. 277а, ал. 7 от НК, от субективна страна не е необходимо да е доказана „иманярската дейност на дееца, към каквото схващане насочват част от аргументите в жалбата. Без значение за субективната страна е и установяването кои точно от предадените предмети от подсъдимия са открити с процесната вещ. Последната с оглед на техническите си спецификации е годен предмет да послужи за търсене на метални предмети, каквито всъщност представляват част от тези, предадени от подсъдимия, видно от приложените документи от Археологическия музей - Сандански. Неоснователна е претенцията в жалбата, че въззивният съд е обосновал становището си за извършено престъпление по чл. 277а, ал.7 от НК единствено с намереното и иззето по дело веществено доказателство – металдетектор, пренебрегвайки факта, че същият може да се използва във връзка с упражняваното от него хоби като член на Българската национална федерация по металдетектинг. Безспорно е, че инкриминираната вещ може да се използва и за разрешена от закона дейност, както и че притежанието й не е забранено. Държането на предмета на престъплението (в случая техническото средство) е криминализирано с оглед на обществената опасност на дейността, за извършването на която се явява средство –търсене на археологически обекти. Преценката на доказателствените материали по делото указва, че осъщественото от подсъдимия държане на металдетектора е противозаконно, защото е предназначено именно за такава неправомерна дейност и това предназначение на предмета на престъплението е съзнавано от подсъдимия. Извършването на неправомерна дейност по търсене на археологически обекти е в разрез и с устава на посоченото сдружение, като в тази връзка касационната инстанция е имала повод да изрази своето становище нееднократно, което становище е било съобразено от съдебните инстанции. Несподелими са и твърденията, изложени от касатора, че всеки, който е придобил металдетектор, но не го е регистрирал, би осъществил състава на престъплението. Противозаконното държане на техническото средство не е свързано с липса на регистрация, а със знанието, че е предназначено или послужило за извършване на дейност, за която се изисква разрешение. С оглед на изложените аргументи настоящият състав намира, че доводите в жалбата за осъждане на подсъдимия в нарушение на материалния закон при несъставомерност на осъщественото от него деяние са неоснователни. Претенцията за наличие на касационното основание по чл. чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, но вече във връзка с отправеното възражение за присъствие на параметрите на чл. 9, ал.2 от НК, също е неоснователна. В подкрепа на оспорването, извън принципните разсъждения за приложимостта на чл. 9, ал.2 от НК, не са изложени други аргументи освен тези, отнасящи се до личността на подсъдимия. Вярно е, че престъплението по принцип предполага наличие на известна степен на обществена опасност, поради което и законодателят е изключил от тази категория деянията, които са изцяло лишени от такава, или при тях тя е явно незначителна. При решаването на въпроса дали деянието е малозначително или не, се изследва специфичната обществена опасност на конкретното деяние и конкретния деец, като обсъждането трябва да обхваща всички установени по делото факти, а не избирателно част от тях. В разглеждания казус, изпълнявайки задълженията си по чл. 314, ал.1 от НПК, въззивният съд е проверил правилността на първоинстанционната присъда, като направените собствени изводи относно възможната приложимост на чл. 9, ал. 2 от НК са подчинени на съвкупната преценка за характера на обекта на посегателство, степента, в която той може да бъде засегнат, характерът на конкретното деяние, с оглед възможността, която то създава за засягане на обекта, характеристиките на дееца. Съдът не е пренебрегнал положителните данни за личността на подсъдимия (чистото съдебно минало, позитивните характеристични данни, оказаното съдействие за разкриване на обективната истина), въз основа на които сега се поддържа тезата за малозначителност на деянието. Решаващият съдебен състав е изследвал личността на подсъдимия, но е анализирал и характеристиките на самата престъпна дейност. Обяснимо в жалбата се пропускат разсъжденията на съда, свързани с установените данни, че подсъдимият е търсил нееднократно археологически предмети, при това в регистриран археологически обект. Тази негова дейност не може да се изключи като фактор при комплексната оценка за степента на обществена опасност на конкретното деяние и деец, тъй като именно с притежавания от него металдетектор същата е осъществявана от подсъдимия. В тази насока въззивният съд е отбелязал, че провеждането на нерегламентираното търсене на археологически обекти, без наличие на специални познания, би довело да загубване на ценна историческа/археологическа информация. С крайните си заключения, че конкретното деяние, извършено от конкретния деец, не представлява предвиденото от закона изключение, обуславящо прилагането на чл. 9, ал.2 от НК, въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон. По повод на заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК не са изложени доводи и това се дължи на обстоятелството, че наложеното наказание на подсъдимия по вид и размер е възможно най- снизходителното по закон. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 3/02.03.2022г., постановена по ВНОХД № 115/2022 г. от Софийския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.