Ключови фрази


4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 153
София, 06.04.2022 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 3913/2021 година.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Столична община, чрез юрисконсулт Е. Л., против решение № 10331 от 20. 04. 2021 г. по в. гр. д. № 2081/2020 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 4 с-в, потвърждаващо решение № 4141 от 22. 06. 2018 г. по гр. д. № 7923/2017 г. на СГС, 1 г.о., 6 с-в в частта, с която е осъдена Столична община, на осн. чл. 49 ЗЗД, да заплати на В. Г. Г. сумата 20000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от получено на 22. 01. 2017 г., в гр. София, на спирка на масовия градски транспорт „Овча купел“, находяща се на бул „Цар Борис III“, крайна дясна лента, травматично увреждане – закрито счупване на вътрешния (медиален) малеолус, счупване на метатарзалната кост на стъпалото, изкълчване на субталарната става на лявото ходило, причинено заради неизпълнение от служители на общината на задължението да почистват леда в районите на спирките на градския транспорт, ведно със законната лихва върху посочената сума считано от 22. 01. 2017 г. до окончателното й изплащане. Твърди се неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на чл. 52 ЗЗД и при несъобразяване със задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г. и с незадължителната практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба не е депозирал писмен отговор и не е изразил становище по същата.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, прие следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, от процесуално легитимирано лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.
Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която предявеният от В. Г. Г. против Столична община иск с правно основание чл. 49 ЗЗД е отхвърлен над сумата 20000 лв. до пълния предявен размер от 40000 лв.
За да достигне до извод за основателност на иска по чл. 49 ЗЗД до размер на сумата 20000 лв. въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 22. 01. 2017 г., в гр. София, на спирка на МГТ „Овча купел“, находяща се на бул „Цар Борис III“, крайна дясна лента, при слизане от автобус № 107, стъпвайки на платното, ищецът попаднал на дупка, запълнена с лед и сняг, паднал и получил следните травматични увреждания на левия крак: закрито счупване на вътрешния (медиален) малеолус, счупване на метатарзалната кост на стъпалото, изкълчване на субталарната става на лявото ходило. Бил в болнично лечение от 22 до 23 януари 2017 г., а след това – в отпуск поради временна нетрудоспособност до 20. 07. 2017 г. Травмата е причинила трайно затруднение на движенията на крайника за период от 60 дни. През първите 15-20 дни след инцидента болките са били с голям интензитет, който постепенно намалявал. Лечението е било консервативно – извършено наместване и гипсова имобилизация, без оперативна интервенция. По време на гипсовата имобилизация не е трябвало да спуска крака си надолу, а след това, в продължение на три месеца, не е трябвало да стъпва на крака. Около 20 дни не ставал от леглото и се нуждаел от чужда помощ. След възстановяването си е получавал подуване на глезена и оток, а при ходене кракът му се изкривявал на една страна. При преглед през ноември 2020 г. лекарят установил, че движенията са в норма, не е констатирано трайно увреждане на счупения крайник и затруднения при движението му, не е констатирано изкривяване на една страна и оточност. Според медицинската прогноза за бъдещото здравословно състояние на ищеца, същият ще получава болки в крака при по-голямо натоварване, придружени с лек оток в лявата глезенна става, както и ревматични болки при промяна на времето, които ще му останат за цял живот. На работа се върнал 6 месеца след инцидента.
От правна страна съдът е приел, че е налице основанието по чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответната община, като в тази връзка е възприел изцяло изводите, съдържащи се в отменителното решение на ВКС, постановено при предходното разглеждане на делото от касационната инстанция – решение № 47 от 24. 06. 2020 г. по гр. д. № 3349/2019 г. на ВКС, 3 г.о. При определяне размера на обезщетението съдът е съобразил тежестта на уврежданията, броя на фрактурите, продължителността на възстановителния период, интензитета на търпените болки, страдания и неудобства, липсата на усложнения и прогнозите за състоянието на крайника в бъдеще, социално-икономическата обстановка в страната към настъпване на инцидента. Приел е, че сумата 20000 лв. би обезщетила ищеца за претърпените от него неимуществени вреди от полученото травматично увреждане.
В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се сочат решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, но не е формулиран правен въпрос (материален или процесуален) като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Такъв не е поставен и във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Цялото изложение съдържа коментар на практика на ВКС, формирана във връзка с чл. 52 ЗЗД. Съгласно ТР № 1/2010 г., т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 или 3 ГПК.
Дори да се приеме, че във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът е искал да повдигне въпрос, свързан с приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане (в какъвто смисъл е и оплакването в касационната жалба), то същият би се явил разрешен не в противоречие, а в съответствие със задължителната и незадължителна практика на ВС и ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г. и посочени в жалбата и изложението решения на ВКС. В цитираното постановление е прието, че размерите на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието „справедливост” по смисъл на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди - характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е извършил преценка на всички факти, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за търпените неимуществени вреди – съобразил е вида и характера на уврежданията, брой на фрактурите, степента, интензитета и продължителността на търпените от ищеца страдания, продължителността на възстановителния период, възрастта на пострадалия, липсата на трайни последици за здравето (освен оток на глезена при по-голямо натоварване и ревматични болки при промяна на времето, каквито пострадалият ще търпи до края на живота си), съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите. Размерът е съобразен и със създадения от съдебната практика ориентир при определяне на обезщетения за неимуществени вреди в аналогични случаи.
Отново за пълнота на изложението следва да се посочи, че не би било налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по въпрос свързан с чл. 52 ЗЗД, тъй като във връзка с тълкуването и прилагането на чл.52 ЗЗД е формирана богата практика на ВКС със задължителен характер, както и незадължителна постоянна практика, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. С оглед на това, обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,


О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10331 от 20. 04. 2021 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 4 с-в, потвърждаващо решение № 4141 от 22. 06. 2018 г. по гр. д. № 7923/2017 г. на СГС, 1 г.о., 6 с-в в частта, с която е осъдена Столична община, на осн. чл. 49 ЗЗД, да заплати на В. Г. Г. сумата 20000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от получено на 22. 01. 2017 г., в гр. София, на спирка на МГТ „Овча купел“, находяща се на бул „Цар Борис III“, крайна дясна лента, травматично увреждане – закрито счупване на вътрешния (медиален) малеолус, счупване на метатарзалната кост на стъпалото, изкълчване на субталарната става на лявото ходило, причинено заради неизпълнение от служители на общината на задължението да почистват леда в районите на спирките на градския транспорт, ведно със законната лихва върху посочената сума считано от предявяване на иска до окончателното й изплащане.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: