Р Е Ш Е Н И Е № 35 гр. София, 13.03.2017 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 1330/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл.422 ал.1 т.5 вр.чл.354 ал.5 от НПК по искане на осъдения А. М. Х. чрез защитника му – адв.Л. за възобновяване на КНД № 1052/2016 г. по описа на Върховния касационен съд, НК, II НО и отмяна на постановеното по него решение № 223 от 24.11.2016 г., с което е потвърдена въззивна присъда № 3 от 19.04.2016 г. на Пловдивския апелативен съд. Моли се вместо това да бъде приложен правилно материалния закон, във връзка с което да бъде определено справедливо наказание с прилагане на института на условното осъждане или при условията на алтернативност – да бъде намалено наложеното наказание „лишаване от свобода“ и изтърпяването му да бъде отложено на основание чл.66 ал.1 от НК. В искането за възобновяване защитникът на осъдения Х. е посочил, че атакуваното решение на касационната инстанция е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, накърняващо правото на защита, което се изразило в липса на мотиви, тъй като не бил даден отговор на съществени възражения на защитата. Наред с това бил нарушен материалния закон, като била потвърдена неправилна правна квалификация на деянието, във връзка с което наложеното наказание се явява явно несправедливо. В съдебното заседание пред ВКС в процедурата по чл.422 ал.1 т.5 вр.чл.354 ал.5 от НПК осъденият Х., редовно призован не се явява. Явява се защитникът му – адв.Л., която поддържа искането за възобновяване по изложените в него съображенията, както и тези в представеното допълнение и в становището от адв.Б. – също защитник на осъдения Х.. Представителят на ВКП дава заключение, че искането е недопустимо и следва да бъде оставено без разглеждане. Съображенията за това са свързани със спецификата на процедурата, по която е протекло касационното производство в хипотезата на чл.354 ал.5 изр.2 от НПК, която според прокурора е определяща за допустимостта на производството по възобновяване на наказателни дела в хипотезата на чл.422 ал.1 т.5 вр.чл.354 ал.5 от НПК. Според представителя на касационната прокуратура такова производство е възможно единствено в случаите, когато при трето разглеждане на делото касационният съд е встъпил в правомощията на въззивната инстанция и е решил въпроси по съществото му, които не могат да бъдат проверени чрез обжалване. Доколкото по настоящото дело при третото му разглеждане ВКС е действал само като касационна инстанция, то постановеният от него съдебен акт не се отличава от останалите касационни решения, постановени на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, поради което искането за възобновяване на соченото основание е недопустимо. Наред с това прокурорът намира, че поради релевиране от защитата на всички касационни основания по чл.348 ал.1 т.1 – т.3 от НПК при последното разглеждане на делото от ВКС, то не са налице предпоставки за възобновяването му и на друго основание, поради което предлага същото да бъде оставено без разглеждане. Алтернативно, в случай че петчленният състав на ВКС приеме искането за допустимо, представителят на ВКП намира същото за неоснователно по съображенията, изложени в атакувания касационен съдебен акт и предлага да бъде оставено без уважение. Защитникът на осъдения Х. – адв.Л. намира тезата на прокурора за недопустимост на искането за възобновяване на настоящото дело за противоречаща на закона и моли да не бъде възприета. Твърди, че законодателят не прави разграничения във връзка с различните хипотези, при които би могло да протече третото разглеждане на делото от касационния съд, като е въвел самото трето касационно производство по чл.354 ал.5 от НПК като основание за възобновяване на наказателното дело. Във връзка с тезата си моли искането да бъде уважено. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делата, намери за установено следното: Молбата на осъдения Д. К. за възобновяване на делото е недопустима. Настоящото наказателно производство е било предмет на касационна проверка трикратно, като по силата на чл.354 ал.5 изр.2 от НПК постановеният от ВКС съдебен акт при третото му разглеждане е влязъл в законна сила. Първото разглеждане на делото от ВКС било по КНД № 401/2014 г. по описа на I НО, като с решение № 221 от 10.06.2014 г. били отменени въззивно решение № 224 от 13.01.2014 г. по ВНОХД № 339/2013 г. по описа на Пловдивския апелативен съд и потвърдената с него първоинстанционна присъда № 13 от 14.05.2013 г. по НОХД № 154/2011 г. по описа на ОС – гр. Кърджали поради допуснато абсолютно съществено процесуално нарушение (такова по чл.33 ал.4 от НПК) и делото било върнато за ново разглеждане на първата инстанция. При повторното му разглеждане Кърджалийският окръжен съд постановил присъда № 20 от 05.12.2014 г. по НОХД № 110/2014 г., с която подсъдимите А. М. Х. и Т. А. М. били признати за виновни в това, че на 14.04.2010 г. в [населено място], в съучастие като съизвършители причинили средна телесна повреда на Е. Й. Х., поради което и на основание чл.129 ал.2 вр.ал.1 вр.чл.20 ал.2 и чл.54 от НК били осъдени на по 2 /две/ години и 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“, като изтърпяването на наказанието им било отложено на основание чл.66 ал.1 от НК за срок от 5 /пет/ години за всеки един от тях, а по първоначално повдигнатото им обвинение за престъпление по чл.116 ал.1 т.11 вр.чл.115 вр.чл.18 ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК били оправдани на основание чл.304 от НПК. Със същата присъда двамата подсъдими били осъдени да заплатят в полза на пострадалия Х. обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. за всеки един от тях ведно със законните последици, като до пълния им предявен размер от по 40 000 лв. гражданските искове били отхвърлени. Отхвърлен бил и предявеният от Е. Х. солидарно срещу подсъдимите А. Х. и Т. М. граждански иск за обезщетение за претърпени от него имуществени вреди в размер на 10 000 лв. С цитирания съдебен акт подсъдимите Ф. М. М., Ю. Х. Б. и В. М. М. били оправдани на основание чл.304 от НПК по повдигнатото им обвинение за престъпление по чл.325 ал.2 вр.ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК, а предявените от Е. Х. граждански искове срещу тях за обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер от по 7 000 лв., били отхвърлени. Посочената присъда на ОС–гр. Кърджали била предмет на въззивна проверка по ВНОХД № 23/2015 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, който с въззивна присъда № 4 от 10.03.2015 г. я отменил по отношение наказателната и гражданската отговорност на подсъдимите А. М. Х. и Т. А. М., като вместо това ги признал за виновни в извършване на престъпление по чл.115 вр.чл.18 ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК и при условията на чл.58 б.“а“ вр.чл.55 ал.1 т.1 от НК им наложил наказание от по 4 /четири/ години „лишаване от свобода“ при „общ“ първоначален режим, като ги осъдил да заплатят солидарно на пострадалия Е. Х. обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. В останалата част присъдата на окръжния съд била потвърдена. Присъдата на въззивната инстанция била подложена на втори по ред касационен контрол по КНД № 972/2015 г. по описа на ВКС, І НО, като с решение № 344 от 02.11.2015 г. била отменена в частта относно произнасянето по отношение на подсъдимите А. Х. и Т. М. и делото било върнато за ново разглеждане от друг състав на АС – гр. Пловдив. В останалата му част въззивният съдебен акт по ВНОХД № 23/2015 г. бил потвърден. При новото разглеждане на делото в ПАС било образувано ВНОХД № 509/2015 г., приключило с въззивна присъда № 3 от 19.04.2016 г., с която присъда № 20 от 05.12.2014 г. на ОС – гр. Кърджали по НОХД № 110/2014 г. била отменена на основание чл.334 т.4 вр.чл.24 ал.1 т.4 от НПК в частта, с която подсъдимият Т. А. М. бил признат за виновен и осъден за престъпление по чл.129 ал.2 вр.ал.1вр.чл.20 ал.2 от НК, както и в частта, с която същият бил осъден да заплати обезщетение за причинени на пострадалия Х. неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., като вместо това спрямо този подсъдим било прекратено както наказателното производство поради настъпилата му смърт (на 25.02.2016 г.), така и производството по гражданския иск поради оттеглянето му. С цитираната нова въззивна присъда, първоинстанционната такава била отменена на основание чл.334 т.2 вр.чл.336 ал.1 т.1 от НПК и в частта, с която подсъдимият А. М. Х. бил признат за виновен и осъден за престъпление по чл.129 ал.2 вр.ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК, както и да заплати обезщетение за неимуществени вреди на пострадалия в размер на 10 000 лв., като вместо това бил признат за виновен в това, че на 14.04.2010 г. в [населено място], в съучастие с Т. А. М. (починал) като съизвършител, направил опит умишлено да умъртви Е. Й. Х., като опитът останал недовършен поради независещи от него причини, поради което и на основание чл.115 вр.чл.18 ал.1 вр.чл.20 ал.2 вр.чл.58 б.“а“ вр.чл.55 ал.1 т.1 от НК му било наложено наказание „лишаване от свобода“ в размер на 4 /четири/ години, което да изтърпи при първоначален „общ“ режим в затворническо общежитие от открит тип. Със същата присъда А. Х. бил осъден да заплати обезщетение в размер на 40 000 лв. за претърпените от пострадалия Е. Х. неимуществени вреди ведно със законната лихва, начиная от датата на деянието - 14.04.2010 г. до окончателното изплащане на дължимата сума. В негова тежест били възложени още разноските по делото и дължимата държавна такса върху уважения граждански иск. По жалби от подсъдимия А. Х. и частния обвинител и граждански ищец Е. Х. било образувано КНД № 1052/2016 г. по описа на ВКС, II НО, което било трето по ред касационно разглеждане на делото. Същото приключило с решение № 223 от 24.11.2016 г., с което въззивна присъда № 3 от 19.04.2016 г. по ВНОХД № 509/2015 г. по описа на АС – гр. Пловдив била оставена в сила и което е атакувано в настоящото производство по искане за възобновяване. Предвид описаното развитие на процеса по настоящото дело, преценката за допустимостта на искането за неговото възобновяване е свързана с характера на производството, протекло при третото му разглеждане от касационната инстанция. Този извод пряко следва от идеята за въвеждане на императивното задължение на касационния съд за постановяване на окончателен съдебен акт при трето разглеждане от него на едно наказателно дело – да се избегнат неограничените по брой връщания на делата от ВКС за ново разглеждане, като така се постигане бързина при решаване на наказателните дела и стабилност на постановения при третото касационно производство съдебен акт. За реализиране на тази идея със ЗИД на НПК (ДВ бр.93 от 2011 г.) бе въведена разпоредбата на чл.354 ал.5 от НПК, която в своето изр.2 урежда правомощията, които има касационната инстанция при третото разглеждане на едно и също наказателно дело. Внимателният анализ на този законов текст сочи, че в хипотеза на трето поред касационно производство, върховната съдебна инстанция разполага с две възможности – да реши делото като чиста касационна инстанция, когато прецени, че инстанциите по фактите са изпълнили своето задължение, формирайки вътрешното си убеждение при стриктно спазване на правилата на процесуалния закон и правилното решаване на делото може да бъде постигнато в рамките на правомощията на касационния съд, регламентирани в чл.354 ал.1 – ал.3 от НПК. Процедирайки по този ред, ВКС постановява съдебен акт, който по нищо не се различава от останалите касационни решения, които са окончателни и слагат край на наказателния процес. В тази хипотеза възобновяване на наказателното производство е допустимо единствено в останалите хипотези на чл.422 ал.1 от НПК извън тази по т.5 във вр.чл.354 ал.5 от НПК. Втората възможност, която разпоредбата на чл.354 ал.5 изр.2 от НПК предоставя на касационния съд, е да встъпи в правомощията на въззивната инстанция. Това законодателно решение е провокирано от необходимостта при констатиране на необоснованост на съдебните актове на предходните инстанции, довела и до неправилно прилагане на материалния закон, касационният състав, разглеждащ наказателното дело за трети път да може да извърши самостоятелна оценка на фактите и при необходимост да стигне до нови фактически изводи, както и да разполага с възможност да събира допълнителни доказателства с оглед правилното решаване на делото. Отчитайки, че в такава хипотеза е възможно ВКС за първи път в хода на целия наказателен процес по конкретно дело да постанови осъдителна присъда по обвинение, за което подсъдимият е бил оправдан или да оправдае осъден подсъдим, без да съществува възможност за атакуване на съдебния му акт чрез редовните способи са обжалване, законодателят е въвел специалното основание за възобновяване на приключилото по този ред наказателно производство в чл.422 ал.1 т.5 вр.чл.354 ал.5 от НПК по искане на главния прокурор или осъдения пред петчленен състав на ВКС, в зависимост от това чии права и законни интереси са засегнати. В тази връзка виж и мотивите към ЗИД на НПК, приет на 10.11.2011 г., публикуван в ДВ бр.93/2011 г. Въвеждането на отделно специално основание за проверка на постановените от ВКС актове в хипотезата на встъпването му в правомощията на въззивен съд по реда на извънредния способ за контрол – възобновяване на наказателните дела, в доктрината се оценява като опит на законодателя да „компенсира“ липсата на касационно обжалване на тази категория актове чрез извънредна проверка по реда на „квазикасацията“ по чл.422 ал.1 т.5 от НПК. М., Г. „Възможността за ускоряване на наказателното производство чрез въвеждане на въззивни правомощия на касационния съд“. – Във :Сборник статии и доклади „Римско и съвременно публично право“. С.: Университетско издателство „Св.К. О.“, 2013 г. Съобразно изложените принципни положения относно възможността да се иска възобновяване на наказателните дела, приключили с постановен по реда на чл.354 ал.5 изр.2 от НПК акт на ВКС, настоящият съдебен състав намира, че искането на осъдения Х. по настоящото дело е недопустимо. Този извод се основава на констатацията, че при третото разглеждане на делото от ВКС, съставът на съда не е встъпвал в правомощията на въззивна инстанция, а е действал изцяло в съответствие с правомощията на касационен съдебен състав, поради което атакуваното съдебно решение не се отличава с нищо от останалите актове на ВКС, постановени по реда на чл.354 ал.1 – ал.3 от НПК. Тълкуването на нормата на чл.422 ал.1 т.5 вр.чл.354 ал.5 от НПК в смисъла, предложен от защитата на осъдения Х., би довело до обезсмисляне идеята на законодателя за постигане бързина при решаване на наказателните дела. В същото време това би довело до недопустимо обособяване на актовете на ВКС, постановени по реда на чл.354 ал.5 изр.2 от НПК в хипотезата на чисто касационно произнасяне в нова категория съдебни решения, подлежащи на контрол по извънредния способ на възобновяването от друг състав на ВКС, макар и петчленен. Последното не може да намери никаква опора нито в „буквата“, нито в „духа“ на процесуалния закон. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ искането на осъдения А. М. Х. за възобновяване на КНД № 1052/2016 г. по описа на Върховния касационен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. 3. 4.