Р Е Ш Е Н И Е
№ 274
гр. София, 30 май 2009 г
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният
касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и
втори май през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
БЛАГА ИВАНОВА
при
секретаря Аврора Караджова
и в
присъствието на прокурора Искра Чобанова
изслуша
докладваното от
съдия
ИВАНОВА касационно дело № 267 по описа за 2009 г
Касационното производство е образувано по протест на Великотърновска апелативна прокуратура срещу решение на Великотърновски апелативен съд № 35 от 25.03.09 г, по ВНОХД № 30/09, с което е изменена присъда № 175 от 18.12.08, по НОХД № 175 от 18.12.2008 г, по НОХД № 296/06 на Русенски окръжен съд, като наложеното на подсъдимия Д. Д. Г. наказание „лишаване от свобода” е намалено от пет години на три години и е отложено, по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от пет години, присъдата е отменена в частта, с която подсъдимият П. П. Й. е признат за виновен за престъпление по чл. 255, ал. 1, пр. 2, изр. 1 / ДВ, бр. 62/97 / вр. чл. 2, ал. 2 НК вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 93, т. 14 НК, и наказателното производство е прекратено поради изтекла абсолютна погасителна давност, а присъдата е потвърдена в останалата й част.
С присъдата, подсъдимият Д. Д. Г. е признат за виновен в това, че в периода 1.10.1998 г - 14.06.1999 г, в гр. Р., при условията на продължавано престъпление, е избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери: 134 571, 47 лв, като е потвърдил неистина в подадени данъчни декларации, които се изискват по Закона за данък добавена стойност / ЗДДС /, с оглед на което и на основание чл. 257, ал. 1, пр. 1 / ДВ, бр. 62/97 / вр. чл. 255, ал. 1, пр. 2, изр. 1 / ДВ, бр. 62/97 / вр. чл. 2, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 93, т. 14 НК, е осъден на пет години „лишаване от свобода”, при „общ” режим, и глоба, в размер на 10 000 лв, като е признат за невиновен и е оправдан по обвинението по 257, ал. 1, пр. 1 / ДВ, бр. 62/97 / вр. чл. 255, ал. 1, пр. 2, изр. 1 / ДВ, бр. 62/97 / вр. чл. 2, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 93, т. 14 НК, за това, че в периода 1.08.1998 г - 14.10.1998 г, в гр. Р., при условията на продължавано престъпление, е избегнал плащането на данъчни задължения, на стойност 1 325, 46 лв, като е потвърдил неистина в подадени данъчни декларации, които се изискват по ЗДДС, а подсъдимият П. П. Й. е признат за виновен в това, че на 14.01.1998 г, в гр. Р., е избегнал плащането на данъчни задължения в големи размери: 4 794, 22 лв, като е потвърдил неистина в подадена данъчна декларация, която се изисква по ЗДДС, с оглед на което и на основание чл. 255, ал. 1, пр. 2, изр. 1 / ДВ, бр. 62/97 / вр. чл. 2, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 93, т. 14 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода”, при „общ” режим, и глоба, в размер на 1 000 лв, като е признат за невиновен и е оправдан по обвинението по чл. 257, ал. 1, пр. 1 / ДВ, бр. 62/97 / вр. чл. 255, ал. 1, пр. 2, изр. 1 / ДВ, бр. 62/97 / вр. чл. 2, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 93, т. 14 НК, за това, че за периода 14.01.1998 г - 14.08.1998 г, в гр. Р., при условията на продължавано престъпление, е избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери: 11 292, 64 лв, като е потвърдил неистина в подадени данъчни декларации, които се изискват по ЗДДС.
В протеста се релевира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК / по отношение на двамата подсъдими /, респективно по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК / по отношение на подсъдимия Д/. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ВТАС.
В съдебно заседание на настоящата инстанция представителят на ВКП не поддържа протеста и пледира за оставяне в сила на въззивното решение.
Защитата изразява становище за неоснователност на протеста.
Подсъдимият Д. Г. не участва лично в производството пред ВКС и не взема становище по протеста.
Подсъдимият П. Й. моли въззивното решение да остане в сила.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:
В касационния протест са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, произтичащи от допуснато нарушение на материалния закон. Възразява се срещу аргументите на ВТАС, с които е оставен без уважение въззивният протест, с който, на първо място, се цели осъждане на подсъдимите по обвинението, залегнало в обвинителния акт. Алтернативно се твърди, че деянията, за които подсъдимите са оправдани, са съставомерни по чл. 313, ал. 2 НК и подсъдимите следва да отговарят за това по-леко наказуемо престъпление. Развиват се доводи за нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, допуснато при смекчаване наказателноправното положение на подсъдимия Д.
ВКС намери, че релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК е налице.
Въззивният протест е насочен срещу оправдателните части на първоинстанционната присъда, с доводи за неправилно приложение на материалния закон при оправдаване на подсъдимите. Основният аргумент във въззивния протест е за реализиране на наказателната отговорност в пълен обем по обвинението, залегнало в обвинителния акт. Алтернативно са изложени съображения за съставомерност на деянията, за които подсъдимите са оправдани от първата инстанция, по чл. 313, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК. В диспозитива на протеста изрично е поискано осъждане на подсъдимите за продължавано престъпление по чл. 313, ал. 2 НК.
ВТАС законосъобразно е приел, че единното продължавано престъпление, предмет на обвинителния акт, не следва да бъде разкъсвано на отделни деяния, но не е отстранил допуснатото нарушение на материалния закон, тъй като неправилно е счел, че липсва съответен протест. Становището на въззивния съд почива на невярна интерпретация на протеста, с позоваване единствено на неговия диспозитив, който процесуален подход е неправилен, тъй като не държи сметка за основното искане, подробно развито в обстоятелствената част на протеста, насочено към осъждане по обвинението, предмет на обвинителния акт. При преценката по чл. 335, ал. 3 НПК, въззивният съд следва да се ръководи от съдържанието на протеста като цяло, разкриващ волята на прокурора по изхода на делото, а не само от формулировката на диспозитива, откъсната от обстоятелствената му част / друг е въпросът, че изложението на въззивния протест не е юридически прецизно, тъй като с обстоятелствената му част се изразява воля за постигане на осъждане по обвинението, залегнало в обвинителния акт, и алтернативно, за преквалификация по чл. 313, ал. 2 НК, в какъвто случай, исканията в диспозитива би трябвало да следват същата последователност /.
При правилна интерпретация на протеста ВТАС е разполагал с процесуалната възможност да отстрани нарушението на материалния закон. Първата инстанция незаконосъобразно е изключила част от деянията, представляващи елементи на продължаваното престъпление по чл. 257, ал. 1, пр. 1 / ДВ, бр. 62/97 / вр. чл. 255, ал. 1, пр. 2, изр. 1 / ДВ, бр. 62/97 / вр. чл. 2, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК, третирайки ги като самостоятелни престъпления, всяко от които следва стойностно да удовлетвори критерия на чл. 93, т. 14 НК. Продължаваното данъчно престъпление по чл. 255 НК / чл. 255-257, ДВ, бр. 62/97 / обхваща всички деяния, извършени през непродължителен период от време, при една и съща обстановка, нарушаващи изискванията към данъчно задълженото лице за установяване и плащане на дължими данъчни задължения, извършени при предварително взето решение за това, целящи постигане на общ престъпен резултат, който като стойностно изражение удовлетворява критерия на чл. 93, т. 14 НК. В този случай, обективната даденост на единното продължавано престъпление не се нарушава, когато някои или всички отделни данъчни задължения са под установените в чл. 93, т. 14 НК размери, ако стойността на общия престъпен резултат попада в обсега на чл. 93, т. 14 НК / Тълкувателно решение № 1/2009, по н. д. № 1/09 на ОСНК ВКС /.
Поради изложеното, имайки предвид, че правилното приложение на материалния закон предполага осъждане на подсъдимите по обвинението, предмет на обвинителния акт, се явява безпредметно обсъждането на алтернативното становище за съставомерност на деянията по чл. 313, ал. 2 НК, което престъпление е по-леко наказуемо от това по чл. 257, ал. 1, пр. 1 / ДВ, бр. 62/97 / и се съдържа в признаците на състава му. По същите съображения, обстоятелството, че е изтекла абсолютната давност за престъплението по чл. 255 НК, извършено от подсъдимия П, губи правното си значение. Не се налага да бъдат разглеждани и аргументите, относими към релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, тъй като правилното приложение на материалния закон предполага при новото разглеждане на делото наказанието на подсъдимия Д да бъде индивидуализирано с оглед престъплението по обвинителния акт, при съобразяване с критерия за справедливост, визиран в чл. 348, ал. 5 НПК.
По изложените съображения, ВКС намери, че касационният протест е основателен и като такъв следва да бъде уважен. Налице са предпоставките на чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК, за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ВТАС, от стадия на съдебното заседание.
Водим от горното и на посоченото процесуално основание, ВКС, І НО,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 35 от 25.03.2009 г на Великотърновски апелативен съд, по ВНОХД № 30/09.
ВРЪЩА делото за НОВО РАЗГЛЕЖДАНЕ от друг състав на въззивната инстанция, от стадия на съдебното заседание.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: