Р Е Ш Е Н И Е № 104 гр. София, 27 юни 2019 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на тридесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КЕТИ МАРКОВА ЛАДА ПАУНОВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 431 по описа за 2019 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Е. Г. Г. срещу решение на Софийски апелативен съд № 528 от 27.12.2018 г, по ВНОХД № 706/18, с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд № 61 от 16.03.2018 г, по НОХД № 3175/17, с която подсъдимият е признат за виновен в това, че на 21.12.2014 г в [населено място], при управление на моторно превозно средство е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 и 2 ЗДП, и по непредпазливост е причинил смъртта на Г. Р. М., с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 1, б. ”в” вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 и чл. 54 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от четири години, и на „лишаване от право да управлява моторно превозно средство”, за срок от две години. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните доводи: При анализа на доказателствата е допуснато съществено процесуално нарушение, довело до неверни изводи по релевантните факти. Неправилно е игнорирана Комплексната медикоавтотехническа експертиза / КМАТЕ / от досъдебното производство, съгласно която водачът е управлявал с 45 км/ч, в който случай не е разполагал с обективната възможност да възприеме пешеходеца и да предотврати удара. Не е следвало да се кредитират изводите на Тройната Авто-техническа експретиза / АТЕ / от съдебната фаза, че подсъдимият е управлявал със скорост 50-60 км/ч, че е могъл своевременно да възприеме пешеходеца и да предотврати удара чрез аварийно спиране. Не е взето предвид, че водачът е бил заслепен от фаровете на насрещно движещ се автомобил, което е повлияло на възможността му да възприеме своевременно пострадалия. Извън вниманието на съда е останало обстоятелството, че жалбоподателят не е допуснал нарушение на правилата за движение, а е управлявал със скорост, която му е позволявала да спре в зоната на осветеност от светлините на автомобила, тоест, е избрал съобразена скорост. Допуснато е нарушение на материалния закон, като деянието е квалифицирано като транспортно престъпление, макар да е налице хипотезата на чл. 15 НК. Наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбата се иска да бъде отменен въззивният акт и подсъдимият да бъде оправдан или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият се присъединява към становището на защитата. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Въззивният съд e изпълнил процесуалното си задължение да подложи на съвкупен анализ доказателствените източници, при което е достигнал до верни изводи по релевантните факти. Обсъдени са заключенията на експертизите, като е аргументирано становището, че кредит на доверие заслужава Тройната АТЕ, допусната и изслушана в производството пред първата инстанция. Съдът суверенно решава на кое експертно заключение да се довери, за да формира фактическите си изводи, като го оценява в контекста на събраните доказателства. Верен е изводът на съдилищата, че Тройната АТЕ от съдебната фаза е дала убедителен отговор на интересуващите процеса въпроси и е изготвена професионално и компетентно, поради което може да бъде поставена в основата на изводите по фактите. Съобразено е, че изводите на вещите лица по посочената експертиза са базирани на научна методика, като са ползвани три независими критерия за проверка на резултатите. Отговорите на вещите лица се отличават с категоричност и научна обоснованост по въпросите, от съществено значение за изхода на делото, каквито са: скоростта на движение на автомобила, параметрите на зоната на осветеност, възможността на водача да спре в рамките на осветената зона, възможността за аварийно спиране и избягване на удара. Изводът, че водачът се е движил със скорост 50-60 км/ч, е обоснован с оглед на обективните находки от местопроизшествието: разстоянието, на което е отхвърлено тялото на пострадалия след удара, и разстоянието, на което са изместени частиците от счупения преден фар на автомобила и останалите частици, попаднали на пътното платно. По експертен път е изяснено, че товарният автомобил, управляван от подсъдимия, е оборудван с халогенни фарове, които осветяват пред и встрани от автомобила на определено разстояние, което позволява на водача да възприеме движещ се по пътното платно пешеходец, включително и когато последният е облечен с тъмни дрехи, както е в настоящия случай. Съществен в доказателствен аспект е изводът на вещите лица, че при движение на подсъдимия с избраната скорост 50-60 км/ч, той е разполагал с техническата възможност да спре в рамките на осветената зона, тоест, ударът е бил предотвратим при тази скорост. Вещите лица са отговорили на въпроса: какво би се случило, ако водачът се е движил с 45 км/ч, какъвто извод се съдържа в КМАТЕ от досъдебното производство. Отговорът им е следният: при движение на подсъдимия със скорост, по-ниска от 50-60 км/ч, например, 45 км/ч, ударът е още по-предотвратим чрез аварийно спиране, тъй като при тази хипотеза се скъсява опасната зона за спиране. В този смисъл, неоснователно е становището на защитата, че, ако тази експертиза би била ползвана, тя коренно би променила доказателствените изводи и изхода на делото. По експертен път е изяснено, че пешеходецът обективно е могъл да бъде възприет от водача от момента, в който е попаднал в зоната на осветеност на светлините, а ударът е могъл да бъде избегнат при скорост 50-60 км/ч. Убедително е отговорено на възражението, че произшествието е настъпило поради „заслепяването” на подсъдимия от светлините на насрещно движещ се автомобил. Посочено е, че този факт не променя доказателствените изводи поради следното: Вещите лица са разяснили, че при движение на автомобил на „дълги” светлини, той осветява пътното платно на 200 метра пред автомобила. В този случай, подсъдимият е имал осветеност на пътното платно от светлините на насрещния автомобил на разстояние 200 м, което му е осигурило възможност да види всички препятствия на пътя, какъвто е бил движещият се попътно пешеходец, далеч преди момента на разминаване, когато е настъпило т. нар. „заслепяване”, продължило от порядъка на няколко секунди. Вещите лица са изяснили, че при възникване на такова обстоятелство: „заслепяване” от светлини на насрещно движещ се автомобил, водачът следва да намали скоростта или да спре, докато отмине този зрителен ефект. Следователно, извън наличието на опасност на пътя, каквато е имало поради движението на пешеходец на пътното платно, за водача е имало самостоятелно, друго основание, за намаляване на скоростта и спиране, изводимо от „заслепяването” от насрещно движещия се автомобил. В този смисъл, водачът е бил длъжен да се съобрази с няколко значими за безопасността на движението обстоятелства: нощно време, липса на улично осветление, преминаване в близост до жилищен квартал, гъсто населен с живущи, пешеходец, движещ се попътно, осветяване от светлините на насрещно движещ се автомобил. С оглед на изложеното, ВКС намери, че при анализа на доказателствата не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето следва, че не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. При правилно установените релевантни факти е приложен законът, който е следвало да бъде приложен. Подсъдимият е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2 ЗДП, като при наличието на обективна възможност да възприеме пешеходеца, който е попаднал в осветената зона, и да намали или спре, за да избегне удара, е продължил движението си с избраната скорост, с което виновно е причинил престъпния резултат. Деянието е съставомерно от обективна и субективна страна по чл. 343, ал. 1, б. „в” НК, каквато правна квалификация е възприета по делото, тоест, материалният закон е приложен правилно. Верен е изводът, че липсва хипотезата на чл. 15 НК. Това е така, защото водачът е имал задължение да съобрази поведението си с правилата за движение по чл. 20, ал. 2 ЗДП, което не е сторил. Той е разполагал с обективната възможност да спре в зоната на видимост и да избегне резултата, но сам се е поставил в невъзможност да го направи. При „случайното деяние” по чл. 15 НК деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на престъпните последици, докато, в случая, той е бил длъжен да предвиди последиците и обективно е могъл да действа по начин, че да ги предотврати. Ето защо, не е налице хипотезата на чл. 15 НК, какъвто верен извод са извели и инстанциите по същество. ВКС намери, че жалбата е частично основателна относно оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание в частта на наказанието, касаещо размера на срока по чл. 66 НК. Наказанието две години „лишаване от свобода” и две години „лишаване от право да управлява МПС” е наложено към абсолютния минимум на санкцията по чл. 343, ал. 1, б. „в” НК, в хипотезата на чл. 54 НК. В тази насока е съобразено, че е налице изключителен превес на смекчаващите обстоятелства, като сред комплекса от тези обстоятелства е отдадено дължимото значение на влошеното здравословно състояние на подсъдимия, настъпило след деянието / наличието на онкологично заболяване /. В същото време, въпреки изключителния превес на смекчаващи обстоятелства, размерът на изпитателния срок по чл. 66 НК е определен на четири години, с което е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че са налице основания за редуциране на изпитателния срок по чл. 66 НК и свеждането му до законовия минимум от три години, в каквато насока следва да бъде изменен въззивният акт. С оглед на изложеното, ВКС намери, че жалбата е частично основателна и като такава следва да бъде частично уважена. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение на Софийски апелативен съд № 528 от 27.12.2018 г, по ВНОХД № 706/18, като НАМАЛЯВА размера на ИЗПИТАТЕЛНИЯ СРОК по чл. 66 НК, на ТРИ ГОДИНИ. ОСТАВЯ в СИЛА решението в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: