- 15 -
РЕШЕНИЕ
№ 445
гр. София 11.05.2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 18.11.2 015 (осемнадесети ноември две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2535 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на три касационни жалби, подадени срещу решение № 17 805/28.10.2013 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-д въззивен състав, постановено по гр. д. № 17 231/2011 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е осъдил С. Я. Р. и Г. Я. Я., на основание чл. 41 от ЗС, да заплатят на Х. Й. С., първата сумата от 4082.19 лева, а втория сумата от 2113.16 лева, които суми представляват припадащите им се части за ремонт на общи части на сграда, намираща се в [населено място], [улица], заедно със законната лихва върху тях, считано от 12.10.2010 година до окончателното заплащане като за разликата над уважените до пълните претендирани размери от 10 091.00 лева за първия и от 3289.00 лева за втория исковете са отхвърлени като неоснователни. Със същото решение е потвърдено решение № 6685470/07.08.2011 година на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, 51-ви състав, постановено по гр. д. № 1102/2010 година, с което е отхвърлен предявеният от Х. Й. С. срещу С. Я. Р. и Г. Я. Я. иск с правно основание чл. 41 от ЗС за солидарно заплащане на сумата от 13 380.00 лева, представляваща припадащите им се части за ремонт на общи части на сграда, намираща се в [населено място], [улица].
С.Я. Р. е подала касационна жалба с вх. № 150 559/15.12.2014 година, срещу въззивното решение в частта му, с която е осъдена да заплати на Х. Й. С. сумата от 4082.19 лева, като е изложила доводи за това, че същото е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. Освен това твърди, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Направено е искане за отмяна на решението в обжалваната му част като се постанови друго, с което предявения срещу нея иск бъде отхвърлен изцяло.
Г. Я. Я. е подал касационна жалба с вх. № 155 264/29.12.2014 година, срещу въззивното решение в частта му, с която е осъден да заплати на Х. Й. С. сумата от 2113.16 лева, като е изложил доводи за това, че същото е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. Освен това твърди, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Направено е искане за отмяна на решението в обжалваната му част като се постанови друго, с което предявения срещу него иск бъде отхвърлен изцяло.
Х. Й. С. е подал касационна жалба с вх. № 153 387/22.12.2014 година, срещу въззивното решение в частта му, с която предявеният от него срещу С. Я. Р. иск с правно основание чл. 41 от ЗС е отхвърлен за разликата над уважената част от 4082.19 лева до пълния предявен размер от 10 091.00 лева. Твърди, че в тази му част решението е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. Направено е искане за отмяна на решението в тази му част и постановяване на друго, с което предявеният срещу С. Я. Р. иск да бъде уважен в пълния му предявен размер.
С подадения от нея отговор с вх. № 47 978/15.04.2015 година С. Я. Р. не оспорва подадената от Г. Я. Я. касационна жалба като с втория си отговор с вх. № 47 980/15.04.2015 година твърди, че подадената от Х. Й. С. такава е неоснователна и трябва да бъде оставена без уважение. От своя страна Г. Я. Я. не оспорва подадената от С. Я. Р. касационна жалба, а оспорва тази подадена от Х. Й. С. с твърдението, че е неоснователна и трябва да бъде оставена без уважение.
С отговор с вх. № 15 318/06.02.2015 година Х. Й. С. е оспорил подадената от С. Я. Р. касационна жалба като твърди, че същата е неоснователна и е поискал тя да се остави без уважение, а въззивното решение да се потвърди.
С. Я. Р. е била уведомена за обжалваното решение на 19.11.2014 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 150 559/15.12.2014 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Г. Я. Я. е бил уведомен за обжалваното решение на 24.11.2014 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 155 264/29.12.2014 година. Поради това, като се има предвид това, че дните от 24.12.2014 година до 28.12.2014 година включително са неприсъствени, с оглед правилото на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Х. Й. С. е бил уведомен за обжалваното решение на 24.11.2014 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 153 387/22.12.2014 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 984/11.08.2015 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по въпросите: 1.) Дали в случаите, когато е налице несъответствие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, изразяващо се в това, че посочените факти и обстоятелства сочат на съществуването на разделни задължения на ответниците, а искането е за солидарното им осъждане съдът е обвързан от този петитум и трябва ли да постанови решение съобразно него или трябва да даде указания за привеждане в съответствие на двете части на молбата и евентуално до кой момент от производството може да направи това.? 2.) Възможно ли е в тези случаи ищецът да заяви, че поддържа искането си за солидарно осъждане на ответниците, но наред с него да предяви и евентуално такова за разделното им осъждане? 3.) Представлява ли това действие изменение на иска по чл. 214 от ГПК, съответно предявяване на нов иск или не и до кой момент може да бъде извършено? и 4.) Трябва ли в мотивите на съдебното решение съдът да посочи и обсъди всички доводи и възражения на страните както и представените от тях доказателства, да определи предмета на спора и относимите към него факти, както и да изложи точни и ясни мотиви защо счита определени доводи и възражения за доказани или за недоказани и въз основа на какви доказателства?
Отговорът на първите три въпроса, по който е допуснато касационно обжалване трябва да бъде даден общо. При това трябва да се съобрази, че с определение № 120/06.03.2009 година, постановено по ч. гр. д. № 2350/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК е прието, че когато в исковата молба се претендира солидарност (активна или пасивна), а предвид материалното правоотношение е налице разделност на вземанията, съответно на задълженията, ищецът трябва да бъде известен от съда да определи конкретния размер на търсената сума по всяко едно отделно правоотношение. При положение, че ищецът (ищците) подържат искането за солидарно присъждане, съответно осъждане, тогава, съдът дължи произнасяне с акта по същество, с който ще следва да установи характерът на материалното правоотношение, съответно то обуславя ли солидарност и ако не, да разгледа доколко всеки един от ищците има право или всеки един от ответниците дължи и в какъв размер. Това е така, защото, когато е сезиран за нещо повече от действително дължимото (при солидарността е така - солидарният кредитор има право да търси цялото вземане, а солидарния длъжник е отговорен към кредитора за целия дълг), съдът не само има право, но е длъжен да се произнесе и за "по-малкото". Посочено е, че това означава, че съдът няма основание да прекратява производството като недопустимо, дори ако приеме, че твърдяната в исковата молба солидарност, не съществува. Същевременно с решение № 80/22.02.2011 година, постановено по гр. д. № 941/2010 година, по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е прието, че противоречието между обстоятелствена част и петитум на исковата молба е налице включително тогава, когато искането за солидарно осъждане не е съответно на обстоятелствата, на които искът е основан. Законът задължава съда да следи и изиска отстраняването на това противоречие, като не допуска постановяване на решение по нередовна искова молба. Съответно на това с решение № 163/07.02.2013 година, постановено по т. д. № 642/2011 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. е посочено, че при искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, предявяването и поддържането на претенцията при режим на пасивна солидарност на ответниците, представлява нередовност на исковата молба, която трябва да бъде отстранена по реда на чл. 100, ал. 1 от ГПК (отм.), като при неотстраняването и в указания срок, съдът трябва да разгледа претенциите срещу всеки един от ответниците при условията на разделност на отговорността. На последно място с решение № 164/04.07.2012 година, постановено по гр. д. № 570/2011 година и решение № 350/20.10.2015 година, постановено по гр. д. № 1730/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК ІV г. о. е прието, че при положение, че отговорността на ответниците, посочени като солидарно отговорни по претенцията на ищеца, не е солидарна, съдът е длъжен да се произнесе поотделно за дължимото от всеки от тях-дали е отговорен и в какъв размер, в рамките на общо заявената сума. Посочено е, че ако в исковата молба се претендира солидарност (активна или пасивна), а такава, предвид материалното правоотношение, не е налице, за съда съществува задължение по чл. 129, ал. 1 от ГПК да изясни размера на търсената сума по всяко едно отделно правоотношение и съответно да се произнесе разделно, в рамките на уточнените субективно съединени искове, защото когато е сезиран за нещо повече от действително дължимото съдът не само има право, но и е длъжен да се произнесе за "по-малкото". Точно такова било положението при солидарността-всеки от солидарните кредитори има право, съответно всеки от солидарните кредитори отговаря в размера на цялото вземане. Изложени са съображения, че ако ищецът (ищците) подържат искането за солидарно осъждане, тогава при липса на солидарност, съдът дължи произнасяне с акта по същество, с което, като установи същността на спорното правоотношение, отхвърля претенцията за солидарно получаване (плащане) на исковата сума и съответно се произнася с отделни диспозитиви по отделните субективно съединени претенции. В така цитираните съдебни актове, имащи характера на задължителна съдебна практика, се съдържа и отговора на въпроса дали в случаите, когато е налице несъответствие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, изразяващо се в това, че посочените факти и обстоятелства сочат на съществуването на разделни задължения на ответниците, а искането е за солидарното им осъждане съдът е обвързан от този петитум и трябва ли да постанови решение съобразно него или трябва да даде указания за привеждане в съответствие на двете части на молбата. От така установената съдебна практика е видно, че в този случай съдът не е обвързан от така формулирания петитум за солидарно осъждане на ответниците, а трябва да даде указания на ищеца да конкретизира размера на претенциите си срещу всеки един от тях поотделно. Тъй като това указание се дава по реда на чл. 129, ал. 1 от ГПК то може да бъде направено във всеки един момент на съдебното производство, включително и във въззивната инстанция, но преди постановяване на решение по съществото на спора, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 129, ал. 4 от ГПК. В случая са валидни указанията дадени с т. 4 ТР № 1/17.07.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК, което с оглед на т. 5 от ТР № 5/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС е запазило действието си и при действащия ГПК. В тези случаи е допустимо ищецът да заяви, че поддържа искането си за солидарно осъждане на ответниците, като наред с това направи и евентуално такова за разделното им осъждане, в случай че съдът приеме, че не са налице предвидените в чл. 121 от ЗЗД основания за солидарната им отговорност. Това действие няма да представлява изменение на иска, доколкото в случай, че ищецът заяви изрично, че поддържа искането си за солидарно осъждане на ответниците, без да са налице фактическите предпоставки за тази солидарност, съдът ще трябва да отхвърли искането за това осъждане и да се произнесе по исковете срещу ответници при условията на разделност. Този резултат е идентичен с резултата, при който ищецът заявява, че поддържа искането за солидарна отговорност на ответниците, но наред с това предявява и евентуално такова за разделното им осъждане. Затова в такива случаи евентуалното искане за разделно осъждане на ответниците не представлява изменение на иска по чл. 214 от ГПК, съответно предявяване на нов иск.
По отношение на четвъртия въпрос трябва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 във връзка с чл. 273 от ГПК въззивният съд излага мотиви към решението си. По отношение на същите трябва да се има предвид посоченото в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Същата има за предмет разрешаване на самия материално правен спор и затова при въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на въззивния съд, която е решаваща по същество. Въззивният съд, в установените с чл. 269 от ГПК граници, извършва самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и прави изводите си по съществото на спора. Затова той трябва да изготви самостоятелни мотиви, в които да отрази дейността си по решаването на спора, а едва след това да направи извод дали резултатът от решаващата му дейност, съвпада напълно или частично с този на първата инстанция. В този смисъл в мотивите към решението си въззивния съд трябва да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, каквито са изискванията на чл. 236, ал. 2 от ГПК. Тези мотиви отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. Затова в раздел І, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година изрично е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Изрично е посочено, че при наличие на противоречиви доказателства съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. На последно място мотивите към съдебното решение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, в която е посочено, че решението се отменява и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. За такова е признато и положението когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. Във връзка с тези указания е установена трайна съдебна практика, според която прилежащите към съдебното решение мотиви не трябва да имат декларативен характер, а трябва да са обоснови. При постановяването на решението си съдът трябва да обсъди исканията, твърденията, възраженията и оспорванията на страните и след преценка на същите и на относимите към тях доказателства да приеме определени обстоятелства за доказани или не. При извършването на тази преценка той трябва да спазва правилата на формалната логика и да обсъжда всички обстоятелства, имащи значение за спора, включително и тези настъпили след предявяването на иска (чл. 235, ал. 3 от ГПК), заедно с допустимите и относими за тях доказателства, без да игнорира някои от тях. Въз основа на тази преценка съдът постановява решението си по съществото на спора, поради което тя трябва да бъде отразена в мотивите към нето. Затова в мотивите към съдебното решение съдът е длъжен да посочи и обсъди всички доводи и възражения на страните както и представените от тях доказателства (а ако изключва някое доказателства от преценката да посочи защо), да отрази на кои от противоречивите доказателства дава вяра и на кои не с посочването на причините за това, да определи предмета на спора и относимите към него факти, както и да изложи точни и ясни мотиви защо счита определени доводи и възражения за доказани или за недоказани и въз основа на какви доказателства като това задължение е както за първоинстанционния, така и за второинстанционният съд. В този смисъл решение № 166/18.07.2013 година, постановено по гр. д. № 1285/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 646/12.10.2010 година, постановено по гр. д. № 1210/2009 година, решение № 210/15.08.2014 година, постановено по гр. д. № 6605/2013 година, решение № 310/04.11.2014 година, постановено по гр. д. № 795/2014 година, решение № 283/14.11.2014 година, постановено по гр. д. № 1609/2014 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 212/01.02.2012 година, постановено по т. д. № 1106/2010 година, решение № 101/03.06.2015 година, постановено по т. д. № 1740/2014 година, двете по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение №157/08.11.2011 година, постановено по т. д. № 823/2010 година и решение №134/30.12.2013 година, постановено по т. д. № 34/2013 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. При това предвидената в разпоредбата на чл. 272 от ГПК възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд не го освобождава от задължението му, в установените от чл. 269 от ГПК граници, да извърши самостоятелна преценка на обстоятелствата по спора и да обсъди относимите към тях искания, твърдения, възражения и оспорвания на страните и относимите към тях доказателства, като изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, така и да обсъди всички събрани и относими към тези доводи доказателства. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 643/12.10.2010 година, постановено по гр. д. № 1246/2009 година, решение № 120/04.04.2013 година, постановено по гр. д. № 964/2012 година, решение № 60/05.06.2013 година, постановено по гр. д. № 546/2012 година, решение № 42/05.03.2014 година, постановено по гр. д. № 5488/2013 година, решение № 94/28.03.2014 година, постановено по гр. д. № 2623/2013 година и решение № 40/04.02.2015 година, постановено по гр. д. № 4297/2014 година, всичките по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че обжалваното решение е частично неправилно по следните съображения:
С решение № 6685470/07.08.2011 година на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, 51-ви състав, постановено по гр. д. № 1102/2010 година, е отхвърлен предявеният от Х. Й. С. срещу С.Я. Р. и Г. Я. Я. иск с правно основание чл. 41 от ЗС за солидарно заплащане на сумата от 13 380.00 лева, представляваща припадащите им се части за ремонт на общи части на сграда, намираща се в [населено място], [улица]. Х. Й. С. е подал въззивна жалба с вх. № 1047354/10.1.2011 година срещу първоинстанционното решение като по повод на нея е образувано гр. д. № 17 231/2011 година по описа на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-д въззивен състав. С определение от 07.05.2013 година по посоченото дело въззивният състав е оставил производството по делото без движение на основание чл. 129, ал. 2 във връзка с чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК като е дал на Х. Й. С. едноседмичен срок от получаване на съобщението да посочи на какво основание претендира солидарно осъждане на ответниците и да посочи размера на притежаваните от всеки един от ответниците идеални части от общите части на сградата. С молба вх. № 66379/05.06.2013 година Х. Й. С. е посочил, че ако се приемат за неоснователни доводите за солидарна отговорност на двамата ответници всеки един от тях притежава по 1/4 идеална част от общите части на сградата. С последваща молба с вх. № 95083/20.08.2013 година С. е уточнил твърдението си като е посочил, че С. Я. Р. притежава 46.00 % идеални части от общите части на сградата, а Г. Я. Я. притежава 4.00 %идеални части от общите части. Последвала е нова конкретизация, извършена с молба намираща се на лист 110-ти от въззивното производство, с която притежаваните от София Я. Р. общи части от сградата са определени на 37.71 %, а тези притежавани от Г. Я. Я. на 12.29 %. Последното уточнение е било допуснато от въззивния съд с протоколно определение в съдебното заседание, проведено на 14.05.2014 година. В последващо съдебно заседание, проведено на 30.09.2014 година, Х. Й. С. е заявил, че поддържа искането си за солидарно осъждане на двамата ответници - С. Я. Р. и Г. Я. Я., като е посочил, че ако бъде прието, че не са налице основанията за солидарно осъждане то претендира при условията на разделност от Р. сумата от 10 091.00 лева и от Я. сумата от 3 289.00 лева. Това уточнение е допуснато от въззивния съд и е разглеждано от него в обжалваното решение.
С оглед на дадените по-горе отговори на първите три въпроса, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, при извършване на посочените по-горе действия, съставът на Софийски градски съд е действал в съответствие с установената съдебна практика. Наред с това извършените от Х. Й. С. уточнения не представляват нито изменение на предявения иск по смисъла на чл. 214 от ГПК, нито предявяване на нов такъв. Затова са неоснователни твърденията на С. Я. Р. и Г. Я. Я., че произнасяйки се съобразно тези уточнения въззивният съд се е произнесъл по недопустим иск, което прави и постановеното от него решение недопустимо.
В мотивите на обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е посочил какви са твърденията на всяка една от страните в производството и какви са събраните в него доказателства. Приел е, че е сезиран с искове по чл. 41 от ЗС. Било е установено, че Х. Й. С. е извършил ремонт на покрива на притежаваната от страните в режим на съсобственост сграда, намираща се в [населено място], [улица] като разноските за него са били необходими за поддържането на общата част. Изложил е доводи, че в този случай солидарната отговорност на ответниците е изключена, поради което първоинстанционното решение, с което основаната на такава отговорност претенция е отхвърлен е правилно. Прието е, че е бил осъществен неотложен ремонт, за който не е било необходимо решение на общото събрание на етажната собственост. Поради това С. не е бил задължен да иска съгласието на ответниците за ремонта на покрива, а те са длъжни да му заплатят стойността на същия до размера на притежаваните от тях идеални части от общите части на сградата. Въззивният съд е приел за доказано твърдението на С., че е извършил неотложните ремонтни дейности на покрива като е определил стойността на същите въз основа на заключението на изслушаната по делото тричленна съдебно-техническа експертиза. При това съставът на Софийски градски съд се е позовал на заключението на изслушаната пред него съдебно-техническа експертиза, която е дала заключение за размера на принадлежащите към притежаваните от двамата ответници обекти в сградата общи части, като е извършил собствени изчисления, при които е прието, че някои от тези обекти са съвместно притежание с трети лица, но без да изложи мотиви за тези свои изводи. Въз основа на тези преизчисления съставът на Софийски градски съд е стигнал до извода за размера на дължимите се от С. Я. Р. и Г. Я. Я. и е постановил обжалваното решение.
С решение от 02.12.1964 година на Софийския районен съд, постановено по гр. д. № 6562/1964 година е извършена съдебна делба между Й. К. С. и В. М. Я.. В резултат на същата в дял на Й. К. С. е поставен целият надпартерен етаж от сградата построена дворното място в [населено място], [улица], заедно с прилежащите му тавански и избени помещения, югоизточния гараж, всичките заедно с 1/2 идеална част от общите части на сградата и от дворното място, върху което е построена сградата, представляващо към този момент парцел **-* в кв. *** плана на [населено място], местността „Л.“, а в дял на В. М. Я. е поставен целия партерен етаж от сградата, заедно с прилежащите му тавански и избени помещения, югозападния гараж, всичките заедно с 1/2 идеална част от общите части на сградата и от дворното място, върху което е построена сградата. След извършването на делбата, с договор за дарение, оформен с нотариален акт № **, том *******, дело № 33 198/1993 година на Нотариус при Софийския районен съд Й. К. С. и съпругата му Д. Х. С. са дарили, получения при горепосочената делба имот, на сина си Х. Й. С..
Същевременно от протокол от 05.02.1982 година се установява, че по гр. д. № 989/1982 година по описа на Софийския районен съд е извършена делба между В. М. Я. и низходящите и от първи ред и Г. Я. Я.. При нея в дял на В. М. Я. е поставен, получения при горепосочената делба, партерен етаж от двуетажната сграда построена дворното място в [населено място], [улица], заедно с прилежащите му западно и северозападно избени помещения, заедно с 1/2 идеална част от дворното място, върху което е построена сградата, представляващо към този момент парцел **-* в кв. *** плана на [населено място], местността „Л.“. Наред с това таванското помещение е поставено в общ дял на В. М. Я. и Г. Я. Я., при части 3/4 идеални части за първата и 1/4 идеална част за втория. С договор за дарение от 27.07.2007 година, оформен с нотариален акт № **, том **, рег. № ** ***, дело № 627/2007 година на Ц. С.-нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара В. М. Я. е дарила притежаваните от нея 3/4 идеални части от таванското помещение на Г. Я. Я.. С оглед на това последният се легитимира като собственик на цялото таванско помещение. С друг договор за дарение от 22.05.2002 година, оформен с нотариален акт № **, том **, рег. № ****, дело № 211/2002 година на Ц. С.-нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара В. М. Я. е дарила на дъщеря си С* Я. Р. и на внука си К. П. Р. по 1/2 идеална част от партерния етаж от двуетажната сграда построена дворното място в [населено място], [улица], заедно с прилежащите му западно и северозападно избени помещения, заедно с 1/2 идеална част от югозападния гараж, заедно с 1/2 идеална част от общите части ва сградата и от дворното място, върху което е построена сградата, представляващо към този момент парцел У. **** в кв. *** плана на [населено място], местността „Л. ІІ част“. Впоследствие с договор за дарение, оформен с нотариален акт № ***, том **, рег. № ** ***, дело № 744/2009 година на Ц. С.-нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара К. П. Р. е дарил на майка си С. Я. Р. получените при дарението от В. М. Я. части от имота.
С оглед изложеното по-горе представените по делото писмени доказателства за правото на собственост легитимират Х. Й. С. като собственик на втория надпартерен етаж от сградата, намираща се в [населено място], [улица], заедно с прилежащите му тавански и избени помещения, югоизточния гараж, всичките заедно с 1/2 идеална част от дворното място, върху което е построена сградата. Същите тези доказателства легитимират С. Я. Р. като собственик на партерния етаж от същата сграда, заедно с прилежащите му западно и северозападно избени помещения, заедно с 1/2 идеална част от дворното място, а Г. Я. Я. като собственик на намиращото се в същата сграда и описано в нотариален акт № **, том **, рег. № ** ***, дело № 627/2007 година на Ц. С.-нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара таванско помещение. По отношение на югозападния гараж, описаните по-горе прехвърляния на правото на собственост са достатъчни за да легитимират С. Я. Р. като собственик на 1/2 идеална част от него. Този гараж не е бил предмет на съдебната спогодба от 05.02.1982 година, постигната по гр. д. № 989/1982 година по описа на Софийския районен съд. С оглед на това, че по същото производство е извършвана делба на наследство между В. М. Я. и низходящите и от първи ред и Г. Я. Я. и то е било открито при действието на СК от 1968 година, трябва да бъде прието, че с оглед на правилата на чл. 5 от ЗН и чл. 14, ал. 7 от посочения СК С. Я. Р. и Г. Я. Я. са притежавали по 1/4 идеална част от гаража, извън притежаваните от В. М. Я. 2/4 идеални части, с които тя впоследствие се е разпоредила. Следователно С. Я. Р. притежава 3/4 идеални части от югозападния гараж, а Г. Я. Я. притежава останалата 1/4 идеална част от него.
С оглед на горното е налице хипотезата на чл. 37 от ЗС, при която части етажи и части от етажи, заедно с прилежащите към тях избени и тавански помещения принадлежат на различни собственици. Поради това намиращата се в [населено място], [улица] сграда представлява етажна собственост, по смисъла на закона. По силата на чл. 41 от ЗС всеки собственик, съразмерно с дела си в общите части, е длъжен да участва в разноските, необходими за поддържането или за възстановяването им, и в полезните разноски, за извършване на които е взето решение от общото събрание. Разграничението между посочените в разпоредбата два вида разноски-необходими и полезни е направено в решение № 85/24.02014 година, постановено по гр. д. № 1157/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. Както е посочено в него необходимите разноски са свързаните с неотложни (аварийни) ремонтни дейности за поддържането и/или възстановяването на общите части, предизвикани от непредвидено, неочаквано събитие (наводнение, пожар и други) или се свързват с необходимостта от текущи или основни ремонтни дейности, наложени от износване и овехтяване на сградата, като чрез тях се цели привеждане на общите части в състояние годно за тяхното предназначение. От своя страна полезните разноски са тези, които увеличават стойността на сградата и имат характера на подобрения. Дали извършени от единия от собствениците в етажната собственост ремонтни дейности като поставяне на ел. инсталация, ВиК и други инсталационни системи, метална врата съставляват необходими или полезни разходи, свързани с общите части на сградата, зависи от фактическия проблем на конкретното състояние на подменените инсталации и елементи на общите части преди подмяната им, както и от причината, наложила тази подмяна. Видно от договор от 25.08.2009 година, сключен между Х. Й. С., в качеството му на възложител и [фирма] [населено място], в качеството му на изпълнител, допълнен с анекс от 01.09.2009 година е предприел действия по ремонтиране на покрива на жилищната сграда. Такъв ремонт е бил извършен, което се установява и от показанията на разпитаните по делото свидетели Д. Х. И., М. С. Г.-Н. и С. Г. Н.. Изпълнението на ремонтните дейности е било прието от С. от изпълнителя [фирма] [населено място] с приемо-предавателен протокол от 17.12.2009 година, като е издадена и фактура № 46 от същата дата за сумата от 26 760.00 лева с ДДС. С вносна бележка от 17.12.2009 година Х. Й. С. е превел сумата на [фирма] [населено място], като положения от него подпис върху същата е потвърден от заключението на изслушаната по делото съдебно-графична експертиза с вещо лице С. В. Ч.. Във връзка с тази вносна бележка трябва да се посочи, че същата е представена едва пред въззивната инстанция. Това обаче е направено с оглед на посоченото в първоинстанционното решение, че С. не е представил никакво доказателство, че сумата по посочената по-горе фактура е платена на [фирма] [населено място] и то именно от него като искът е отхвърлен, тъй като не е било доказано именно това обстоятелство. Видно от данните по делото съставът на Софийския районен съд е извършил доклад по реда на чл. 146, ал. 1 от ГПК, но не е изпълнил задължението си по чл. 146, ал. 2 от ГПК да укаже на С., че не сочи доказателства за извършване на реално плащане. Това е направено едва с решението на първата инстанция, поради което са били налице предпоставките за представяне на вноската бележка като доказателства с въззивната жалба по реда на чл. 266, ал. 3 във връзка с чл. 146, ал. 2 и ал. 3 от ГПК.
От заключението на съдебно-техническата експертиза с вещо лице О. Р. П., изслушано по гр. д. № 32 433/2008 година по описа на Софийския районен съд, гражданско отделение, 25-ти състав, се установява, че покривът на сградата намираща се в [населено място], [улица] в много лошо състояние, като е крайно наложително да бъдат извършени ремонтни дейности за възстановяване на нормалното му състояние и запазването на възможността същият да изпълнява предназначението си. За това е било необходимо съществуващата покривна конструкция да бъде изцяло демонтирана и на нейно място да се изгради нова. Това заключение е прието в друго съдебно производство, но същото е било такова по реда на чл. 207-чл. 209 от ГПК, поради което заключението може да се разглежда като доказателство в сегашното такова. От същото е видно, че извършването на ремонта на покрива на сградата е бил необходим за запазването на целостта и структурата му, а също така и за да може същият да изпълнява предназначението си. Наистина в производството, в което е изслушано и прието това заключение не е участвал Г. Я. Я.. Затова констатациите на вещото лице за състоянието на покрива не могат да му бъдат противопоставени. Освен същото обаче по делото е представено и предписание от 29.09.2009 година, издадено от С. община, район „Л.“, в което е посочено, че при извършени проверки е установено, че покривната конструкция на жилищната сграда е изгнила на няколко места, обшивката на покрива също е изгнила, а обшивката на козирката е паднала и същите са опасни за преминаващите край сградата. Затова собствениците са задължение в десетдневен срок да уведомят общината за започване на ремонт на покрива, като при него не трябва да се променят котата на корниза и билото. Авторството на това предписание и извършените с него констатации са потвърдени от показанията на разпитаната по делото свидетелка Н. С. Ц., която заема длъжността „инспектор“ в С. о., р. „Л.“ и е съставила предписанието като преди това е извършила проверка на място. В подкрепа на това, че ремонтът на покрива на сградата е бил наложителен са и показанията на разпитания по делото свидетел Д. Х. И., съгласно които покривът е бил изгнил и в окаяно състояние, като се е нуждаел от тотална подмяна на цялата конструкция. От съвкупната преценка на тези доказателства следва извода, че извършването на ремонт на покрива на намиращата се в [населено място], [улица] сграда е бил необходим за запазване на целостта му и за да може той да изпълнява предназначението си. Не се спори, че покривът представлява обща част от сградата по смисъла на чл. 38 от ЗС и принадлежи на всички етажни собственици, като дяловете им от тази обща собственост се определят по реда на чл. 40 от ЗС.
Съгласно решение № 234/03.07.2014 година, постановено по гр. д. № 7607/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. идеалните части на отделните съсобственици в общите части на етажната собственост са определяеми съобразно императивната разпоредба на чл. 40 от ЗС като са съразмерни на съотношението между стойността на отделните помещения, които те притежават, изчислени при учредяване на етажната собственост. В случая разпоредбата на чл. 30, ал. 2 от ЗС е неприложима доколкото размера на идеалните части от общите части, които притежава всеки етажен собственик се определят по реда на чл. 40 от ЗС, която е императивна и не допуска уговаряне на нещо различно от установеното в нея. Предвид на това, когато в документите за собственост не е посочено кой от етажните собственици каква част от общите части притежава тя може да бъде установена в исковото производство чрез допустимите за това доказателства. В този случай доказателствената тежест се носи от лицето, което е заинтересовано от установяването на размера на притежаваните от етажните собственици идеални части от общите части при спазване на правилата на чл. 154 от ГПК. При постановяване на решението си съдът е длъжен да определи размера на идеалните части, които притежава всеки етажен собственик като вземе предвид всички събрани по делото и относими към този въпрос доказателства, независимо от коя от страните са посочени. В случая от изслушаното пред въззивния съд заключение на съдебно-техническа експертиза с вещо лице П. В. Я. е видно, че към партерният етаж принадлежат 32.05 % от общите части на сградата, а съответно към таванското помещение-12.29 % и към югозападния гараж-5.66 %.. Последните обаче трябва да се разпределят между двамата съсобственици на югозападния гараж с оглед на притежаваните от тях идеални части от обекта, така както са посочени по-горе. Предвид на това София Я. Р. притежава 4.25 % от прилежащите към югозападния гараж5.66 % от общите части, а Г. Я. Я. 1.41 %. С оглед на горното С. Я. Р. притежава общо 36.30 % от общите части на сградата (сбора от принадлежащите към партерния етаж общи части и от съответните такива към гаража), Г. Я. Я. притежава общо 13.70 % (сбора от принадлежащите към таванското помещение общи части и от съответните такива към гаража), а Х. Й. С. притежава останалите 50 % от общите части на сградата. При това следва да се има предвид, че при изслушването на посочената съдебно-техническа експертиза въззивния съд не е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като същата е поискана непосредствено след указанията на съда за посочване на притежаваните от страните общи части в етажната собственост и е във връзка с тях, поради което и искането не е било преклудирано. При това, в случаите, когато факти и обстоятелства са предмет на регулиране от императивна правна норма, действието на същата не може да бъде игнорирано само поради това, че страните не спорят за тях. В този случай съдът може служебно да приложи императивната норма и без да има искане на страните за това. Разпоредбата на чл. 40 от ЗС има императивен характер и съдът може служебно да изследва въпроса за притежаваните от страните идеални части от общите части на сградата, поради което обстоятелството дали за съществува спор между страните за техния размер или не е без значение.
Както се посочи по-горе съгласно разпоредбата на чл. 41 от ЗС всеки собственик, съразмерно с дела си в общите части, е длъжен да участва в разноските, необходими за поддържането или за възстановяването им, и в полезните разноски, за извършване на които е взето решение от общото събрание. Във връзка със стойността на извършените ремонтни работи по делото са изслушани заключение на съдебно-техническа експертиза с вещо лице Е. П. Ц. и заключение на тричленна съдебно-техническа експертиза с вещи лица А. В. П., Й. П. Н. и Д. Н. М.. Съгласно първата от тях стойността на извършените ремонтни работи, по средни пазарни цени към датата на изпълнението, е 25 437.00 лева. Тази стойност е коригирана от заключението на тричленната съдебно-техническа експертиза на 22 519.33 лева. Именно последната стойност е възприета като разходи за извършения ремонт както от първоинстанционния, така и от въззивния съд. Тъй като в подадената от Х. Й. С. касационна жалба се съдържат оплаквания само по отношение на определения от въззивния съд размер на притежаваните от София Я. Р. общи части от етажната собственост, то касационният съд не може да проверява правилността на въззивното решение в част в частта му за определяне размера на разходите. С оглед на посоченото по-горе следва да бъде прието, че извършените от Х. Й. С. разноски за ремонт на покрива имат характера на необходими такива така както същите са определени в решение № 85/24.02014 година, постановено по гр. д. № 1157/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 356/22.06.2010 година, постановено по гр. д. № 496/2010 година, решение № 520/22.06.2010 година, постановено по гр. д. № 496/2010 година и решение № 238/19.08.2013 година, постановено по гр. д. № 1012/2012 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Затова същите могат да бъдат извършени от един от етажните собственици и се дължат от останалите, без за това да е необходима решение на Общото събрание на собствениците в етажната собственост. Такова решение е необходимо само по отношение на полезните разноски и наличието или липсата му е от значение за начина уреждане на отношенията между етажните собственици. Поради това са неоснователно възраженията на С.Я. Р. и Г. Я. Я., че не дължат суми за извършения ремонт, тъй като не е било взето решение на Общото събрание за извършването му и те са се противопоставяли на същия. Също така е неоснователно и възражението, че сумите не се дължат, тъй като не е било установено, че извършения ремонт е в съответствие със законовите разпоредби. Фактите, въз основа на които възниква задължението на етажните собственици са заплащане на извършените от един от тях разноски , са посочени в разпоредбата на чл. 41 от ЗС, като обстоятелството дали извършения ремонт е законен или незаконен не е сред тях. При това трябва да се има предвид, че съгласно решение № 315/25.10.2012 година, постановено по гр. д. № 1189/2011 година и решение № 308/30.10.2012 година, постановено по гр. д. № 271/2012 година, двете по описа на ВКС, ГК, І г. о. това дали един строеж е незаконен и подлежи на премахване се установява с издадено от съответните технически органи предписание за това, каквото в случая липсва.
С оглед на горното и предвид приетата от съда стойност на извършения от Х. Й. С. ремонт на покрива на намиращата се в [населено място], [улица] сграда от 22 519.33 лева и размера на притежаваните от С. Я. Р. и Г. Я. Я. идеални части от общите части на сградата, съответно от 36.30 % и 13.70 %, същите дължат на С. сумите от 8174.52 лева първата и 3085.15 лева втория. В мотивите на обжалваното решение е посочено, че с оглед на заключението на изслушаната по делото тричленна съдебно-техническа експертиза, от която се установявало, че стойността на ремонта е 22 519.33 лева, въззивният съд намира, че предявеният срещу С. Я. Р. иск е основателен и доказан за сумата от 4082.19 лева (1/2 от 32.05 %.=16.025 % от общите части припадащи се за апартамента и припадащите се идеални части за 1/4 идеална част от гаража т. е 1/4 от 5.66 %=2.83 % или общо 21.68 % идеални части от 22 519.33 лева.=4.082.19 лева), за която искът следва да се уважи, като за разликата над този размер до пълния му предявен такъв от 10 091.00 лева следва да се отхвърли като неоснователен. Също така е прието, че предявеният срещу Г. Я. Я. иск е основателен и доказан за сумата от 2113.16 лева (за 3/4 идеални части. от общите части припадащи се за тавана-3/4 от 12.29 %= 9.22 %, или 9.22 % от 22 519.33 лева=2113.16 лева.) за която сума следва да се уважи, като за разликата над нея до пълния му предявен размер от 3289.00 лева следва да се отхвърли като неоснователен. В тези мотиви на въззивният съд се съдържат и констатациите му за притежаваните от С. Я. Р. и Г. Я. Я. права на собственост върху самостоятелните обекти в етажната собственост, но не са изложени мотивите на съда, въз основа на които са направени тези изводи. Видно от изложеното по-горе в тази си част изводите на въззивният съд не съвпадат с тези на настоящата инстанция. С оглед изводите на последната дължимата се от Г. Я. Я. сума е в размер на 3085.15 лева, докато присъдената от въззивния съд е 2113.16 лева. Доколкото в тази част решението не е обжалвано от Х. Й. С., то не подлежи на корекция, съгласно чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК. Дължимата се от С.Я. Р. сума е в размер на 8174.52 лева или с 4092.33 лева повече от присъдената от въззивния съд такава от 4082.19 лева. С оглед на това обжалваното решение трябва да бъде отменено в частта му, с която е отхвърлен предявеният от С. срещу Р. иск по чл. 41 от ЗС за сумата от 4092.33 лева (разликата между присъдената сума от 4082.19 лева и действително дължащата се такава от 8174.52 лева) и се постанови друго, с което искът в тази му част бъде уважен, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 12.01.2010 година до окончателното плащане. В останалата си част обжалваното решение трябва да бъде потвърдено.
С оглед на изхода на спора С. Я. Р. ще трябва да заплати на Х. Й. С. сумата от 1240.96 лева разноски съобразно уважената част от иска, а Г. Я. Я. ще трябва да му заплати сумата от 1368.13 лева разноски. Я. ще трябва да бъде осъден да заплати държавна такса в размер на 75.00 лева, по сметка на ВКС, тъй като не е внасял такава при образуване на производството, доколкото е бил представляван от особен представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА решение № 17 805/28.10.2013 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-д въззивен състав, постановено по гр. д. № 17 231/2011 година, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Х. Й. С. от [населено място], [улица], ет. 2, с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица] срещу С. Я. Р. с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], иск с правно основание чл. 41 от ЗС за заплащане на сумата от 4092.33 лева (разликата между присъдената сума от 4082.19 лева и действително дължащата се такава от 8174.52 лева), представляваща припадащата й се част от извършените за ремонт на покрива на намиращата се в [населено място], [улица] сграда, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 12.01.2010 година до окончателното и плащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С. Я. Р. с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], на основание чл. 41 от ЗС да заплати на Х. Й. С. от [населено място], [улица], ет. 2, с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица] сумата от още 4092.33 лева (разликата между присъдената сума от 4082.19 лева и действително дължащата се такава от 8174.52 лева), представляваща припадащата й се част от извършените за ремонт на покрива на намиращата се в [населено място], [улица] сграда, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 12.01.2010 година, както и сумата от 1240.96 лева разноски по делото.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 17 805/28.10.2013 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-д въззивен състав, постановено по гр. д. № 17 231/2011 година в останалата му част.
ОСЪЖДА Г. Я. Я. с Е. [ЕГН] да заплати на Х. Й. С. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица] сумата от 1316.13 лева разноски по делото.
ОСЪЖДА Г. Я. Я. с Е. [ЕГН] да заплати сумата от 75.00 лева държавна такса, по сметка на ВКС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2. |