13
Р Е Ш Е Н И Е
№ 64
София, 30.03.2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на седемнадесети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Светлана Калинова
ЧЛЕНОВЕ:Камелия Маринова
Веселка Марева
при участието на секретаря Даниела Цветкова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4672 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Л. Л. от [населено място] и С. С. Т. от [населено място] срещу въззивното решение на Добричкия окръжен съд, постановено на 02.04.2015г. по в.гр.д.№40/2015г., с което е отменено решението на първоинстанционния съд и вместо това е отхвърлен предявеният от Т. Л. Л., С. С. Т. и Д. М. Д. срещу ОСЗ-Ш. и при участието на [община] по реда на чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ иск за признаване за установено правото на наследниците на М. В. М., починал през 1894г., на възстановяване на притежаваните от тях права върху земеделски земи в размер на 654дка в землището на [населено място], Добричка област.
С определение №665/21.12.2015г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280,ал.1,т.1 и 3 ГПК по въпросите:
1.Към кой момент ищецът по иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ или неговият наследодател следва да е собственик на земеделските земи, за които претендира да му бъде възстановено правото на собственост;
2.За задължението на съда да обсъди във взаимната им връзка всички доказателства по делото и доводите на страните, които са от значение за спорното право, а не само някои от тях;
3.За допустимите в производството по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ доказателствени средства за установяване принадлежността на земеделските земи, включени в ТКЗС, към имуществото на определено лице;
4.За правното действие на актовете на чужда държава /румънския Съвет по земеделие-окръг К./ по отношение на правата на собственост на българските граждани /наследниците на М. В./, които по време на окупацията на Ю. Д. от Румъния са били български поданици-може ли с такъв акт на орган на чужда държава тези права да им бъдат отнети.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно, тъй като неправилно въззивният съд е приел, че извършеното от румънските власти в периода до 1940г. записване на спорните земи само на двама от наследниците на М. В. /Д. и Х. М./ в имотната ведомост към румънския комасационен план и констативния нотариален акт от 1934г. сочат, че само двамата братя Д. и Х. М. са били собственици на всички 2234 дка земеделски земи, притежавани от общия наследодател. Поддържат, че записването в регистрите на чужда държава не лишава останалите наследници на М. В. от правото им на собственост според българския закон върху земеделските земи, които им е оставил в наследство, след като по делото не е установено братя Д. и Х. М. да са придобили дела на сестрите си срещу заплащане. Поддържат също така, че неправилно въззивният съд е изследвал правото на собственост върху спорните земи към началото на ХХ век и по време на румънската окупация на Ю. Д., вместо към времето непосредствено преди създаването на ТКЗС /периода от 1947г. до 1951г./, когато са създадени многобройни документи, имащи значение като косвени писмени доказателства за правото на собственост на всички наследници на М. В. върху останалите в наследство земеделски земи, както и че тези земи не са били делени до образуването на ТКЗС, които обаче не са обсъдени от въззивния съд. Молят обжалваното решение да бъде отменено и вместо това на основание чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ бъде признато по отношение на ОСЗ-Ш. правото на възстановяване на собствеността на наследниците по закон на М. В. М. върху 654дка земеделска земя, находяща се в землището на [населено място], [община], местности „Б.“, „М.“, „И.“, „К.“ и „К.“. Претендират направените по делото разноски да им бъдат платени от ОСЗ-Ш..
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Д. М. Д. изразява становище, че жалбата е основателна по изложените в отговора съображения.
Ответниците по касационна жалба ОСЗ-Ш., [община] и МЗХ не изразяват становище.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното:
Т. Л. Л., С. С. Т. и Д. М. Д. са предявили по реда на чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ иск за признаване правото на наследниците на М. В. М. да им бъде възстановено правото на собственост върху 2234 дка земеделски земи в землището на [населено място], [община]. С постановеното от първоинстанционния съд решение предявеният иск е уважен частично, като е признато правото на възстановяване на собствеността върху 654дка земеделски земи.
С обжалваното решение Добричкият окръжен съд, действайки като въззивна инстанция, е отменил решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявеният по реда на чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ иск е уважен и вместо това е отхвърлил иска като неоснователен.
Прието е, че предявилите иска лица се легитимират като наследници по закон на съпрузите М. В. и Т. Д., бивши жители на [населено място], починали съответно през 1894г. и 1895г. Посочено е, че общите наследодатели са имали седем деца, като по време на колективизацията на земята като техни законни наследници се легитимирали синовете Х. и Д., дъщерите В. и М. и низходящите на починалата дъщеря Р.-Е. и Л..
Прието е за безспорно, че синовете Х. и Д. притежавали в землището на [населено място], [община] своя земеделска земя, като исковата претенция се основава на твърдението, че отделно и независимо от притежаваните на собствено основание от братята Х. и Д. земеделски земи, общият наследодател М. В., а след неговата смърт наследниците му, притежавали в същото землище и други, съсобствени по наследяване, земеделски земи. От представените по делото преписки по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ и удостоверение №51/21.02.2002г. на ПК-Ш. е прието за установено, че за всеки от отделните наследници на лично основание като индивидуален общ собственик са заявявани за възстановяване права върху земеделски земи в землището на [населено място], както и че заявление по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ за съсобствени на всички наследници на М. В. земеделски земи не е подавано.
Прието е за установено по делото, че братята Х. и Д. са притежавали лични техни земеделски земи без връзка с наследството, но не е установено за горницата над 1765дка до пълния претендиран размер от 2234 дка земеделски земи да са били притежавани от наследниците на М. В..
Изводът, че само братята Х. и Д. В. са притежавали и то на лично основание техни земеделски земи без връзка с наследството е основан на съдържащите се в заключенията на вещите лица данни, че: първите имотни записвания за [населено място] са извършени най-малко 10 години след смъртта на общия наследодател /записвания в основната данъчна книга за периода 1906-1910г., в която имоти на М. В. или на наследници на М. В. не фигурират, но на братята Х. и Д. В. са записани ниви от 2234дка/. Прието е, че с решение от 28.02.1927г. на Съвета по земеделие-окръг К. Х. и Д. В. са признати за собственици на 2280.20 дка в землището на [населено място], като със същото решение е постановено в приложение на Закона за Н. Д. отнемане в полза на Румънската държава на 1/3 от притежаваните от братята земи-760.067дка и са им оставени в собственост 1520.133дка. Посочено е, че в румънския комасационен план и имотната ведомост към него от 1934г. са заснети и записани на двамата братя заедно нива-лот №38 от 1426.864дка и нива-лот №38 от 271.036дка, като общата площ на двата имота възлиза на 1697.900дка и за притежаваното върху тях от двамата братя право на собственост е издаден констативен нотариален акт от 20.02.1934г., а на 01.03.1934г. имотите са били обект на доброволна делба между двамата съсобственици, в резултат от което всеки от братята е придобил в индивидуална собственост по 849.950дка, образувани от реални части от двата съсобствени имота. Прието е, че след делбата и възвръщането на Ю. Д. към Царство България Х. В. е придобил в землището на [населено място] и други земеделски земи и при влизане в сила на З. е притежавал в това землище общо 904дка., като с протокол от м.ноември, 1946г. на общинската Т.-комисия притежаваните от Х. В. в землището на [населено място] три ниви от общо 904дка били отчуждени и причислени към ДПФ. Прието е, че при влизане в сила на З. Д. В. е притежавал в землището на [населено място] 743.900дка, от които 300дка били оставени за определеното му право на собственост, а 443.900дка били отчуждени и причислени към ДПФ.
Посочено е, че за първи път съсобствени по наследяване от М. В. земеделски земи фигурират в декларация от 15.07.1949г., дадена по Указа за задължителното пререгистриране на земеделските земи, като декларацията е подадена само от наследниците М., Е. и Л., и съгласно посоченото в нея те и другите трима наследници Д., Х. и В. притежават по наследство в землището на [населено място] пет ниви на обща площ 2015дка. Прието е, че декларацията съставлява косвено доказателство, което само по себе си не е достатъчно за извод съобразно твърдяното от предявилите иска лица и не удостоверява, че записаните на братята Х. и Д. 2234дка са били на всички наследници на М. В.. Посочено е, че записванията в декларацията сочат, че визираните в нея ниви са били записани преди това в официални документи като принадлежащи на братята Х. и Д.; самите декларатори са отбелязали, че визираните в декларацията имоти са предмет на съдебен спор за делба, което се установява и от представените решения по З. и Поземления съвет при Дирекцията на земята. От това и от представените по делото преписи от искова молба и протокол от 26.05.1945г. по гр.д.№30/1944г. на К. околийски съд е прието, че наследниците са били в спор за делба на земеделски имоти /сънаследствени според част от тях, а не само на братята Х. и Д./, но не и че спорните имоти наистина са били сънаследствени, доколкото доказателства за приключване на спора за делба с прекратяване на съсобствеността няма, но няма и доказателства за допускане на делба по чл.978 ЗСГ /сега отм./, което би установило сънаследствения произход на имотите, предмет на стария делбен спор, респ. на декларацията от 1949г.
Посочено е също така, че за тези имоти са проведени производства по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ, приключили с възстановяване на земи и с обезщетяване по чл.10, ал.8 ЗСПЗЗ на името на Х. и Д. и в случай, че се счита, че тези лица нямат действителни права, заинтересованите имат възможността по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ.
Прието е, че това твърдение не се подкрепя и от гласните доказателства, тъй като разпитаните свидетели са родени тридесет и повече години след смъртта на общия наследодател, нямат и не биха могли да имат впечатления от имотите, включени в наследството му. Поотделно са обсъдени показанията на разпитаните свидетели, като са посочени факти, които според въззивния съд сочат на недостоверността на спомените и знанията на свидетелите за релевантните за спора факти.
В производството по чл.288 ГПК е констатирано, че така изложените от въззивния съд съображения досежно момента, към който следва да се извърши преценката кой притежава правото на собственост върху заявените за възстановяване земеделски земи, за допустимите в производството по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ доказателствени средства за установяване принадлежността на правото на собственост, както и за задължението на съда да обсъди във взаимната им връзка всички доказателства по делото и доводите на страните, които са от значение за спорното право, противоречат на практиката на ВКС.
По въпроса към кой момент ищецът по иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ или неговият наследодател, следва да е установено, че е собственик на земеделските земи, за които претендира да му бъде признато право на възстановяване на собствеността:
В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №62/02.03.2010г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№768/2009г. е прието, че по иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ ищецът следва да докаже, че претендираните от него имоти са били негова собственост или на неговия наследодател към момента на обобществяването на земята. В същия смисъл е и разрешението, дадено с решение №83/09.03.2010г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№863/2009г., както и в решение №123/18.04.2011г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№512/2010г.; решение №142/23.02.2010г. на Трето ГО на ВКС по гр.д.№2696/2008г.; решение №189/02.03.2010г. на ВКС по гр.д.№527/2009г. на Първо ГО на ВКС; решение №657/25.11.2009г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№461/2009г.; решение №756/22.07.2011г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№101/2010г.; решение №920/25.02.2010г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№711/2009г.
В противоречие с тази трайно установена практика на ВКС въззивният съд е изследвал кому принадлежи правото на собственост към началото на XX век, както и кой се легитимира като собственик на земеделските земи с оглед разпоредбите на румънското законодателство по време на окупацията на Ю. Д. от Румъния в периода от 1913г. до 1940г., отчитайки при това само формално правните последици на съставяните в този период документи, касаещи принадлежността на правото на собственост върху процесните земеделски земи, но не и значението на останалите, установени по делото факти и обстоятелства, осъществили се в същия период, както и непосредствено преди обобществяването на земите.
По въпроса за задължението на съда да обсъди във взаимната им връзка всички доказателства по делото и доводи на страните, които са от значение за спорното право, а не само някои от тях:
В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №164/04.06.2014г. на Трето ГО на ВКС по гр.д.№196/2014г. е посочено, че по този въпрос съдебната практика е уеднаквена принципно, включително и при значително по-широка формулировка на процесуалноправния въпрос, с постановените по реда на чл.290 ГПК решение №217/09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на ВКС, Четвърто ГО; решение №8/20.02.2013г. по гр.д.№470/2012г. на ВКС, Второ ГО; решение №24/28.01.2010г. по гр.д.№4744/2008г. на ВКС, Първо ГО на ВКС; решение №388/17.10.2011г. по гр.д.№1975/2010г. на ВКС, Четвърто ГО, в които е прието, че съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, длъжен е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.
В противоречие с тази трайно установена практика на ВКС въззивният съд не е определил правилно предмета на спора, а оттам и релевантните за него факти и обстоятелства, не е преценил наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността в патримониума на всички наследници на М. В. и Т. Д., включително и с оглед поддържаното пред него твърдение, че се претендира възстановяване правото на собственост само върху онези земеделски земи, които са принадлежали на общите наследодатели и не са били заявявани за възстановяване от наследниците на техните низходящи.
По въпроса за допустимите в производството по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ доказателствени средства за установяване на принадлежността на земеделските земи, включени в ТКЗС, към имуществото на определено лице:
В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №27/18.05.2011г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№681/2010г. е прието, че принадлежността на правото на собственост върху земеделските земи, включени в ТКЗС, към патримониума на определено лице, се доказва съгласно чл.12, ал.2 ЗСПЗЗ освен чрез документи, удостоверяващи факта на придобиване посредством определен способ в предвидената от закона форма за действителност /нотариални актове, делбени протоколи/, така и чрез съставени по предвидения в закона ред документи /официални и частни/, удостоверяващи отбелязвания за принадлежността на правото на собственост върху имота, извършени преди образуването на ТКЗС или които непосредствено предхождат внасянето на имота в стопанството и са съставени именно по този повод /емлячни регистри, протоколи на ТКЗС, молби-декларации за членство в ТКЗС, счетоводни книги за заплащане на рента/, които създават обосновано предположение за принадлежността на правото на собственост. В същия смисъл е и становището, изразено в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №756/22.07.2011г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№101/2010г., както и решение №920/25.02.2010г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№711/2009г.
Категорична е практиката на ВКС, изразена в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на тричленни състави на ГК, че годни доказателства за установяване право на собственост върху земеделски земи и в производството по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ са емлячните регистри /решение №36/25.02.2010г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№711/2009г.; решение №66/08.06.2011г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№455/2010г.; решение №67/05.07.2010г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№330/2009г.; решение №189/02.03.2010г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№527/2009г./, данъчните регистри /решение №62/02.03.2010г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№768/2009г./; молби-декларации за членство в ТКЗС /решение №83/09.03.2010г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№863/2009г./. В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №114/13.07.2012г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№986/2011г. е прието, че с оглед целта на иска по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ да се установи правото на собственост към момента на обобществяването на земята и последващото реализиране на възстановяване на собствеността по административен ред, в исковото производство са допустими всички писмени доказателства, които са допустими и пред органа на поземлена собственост. Прието е, че такова доказателство е всеки писмен документ, който не е съставен с оглед нуждите на исковия процес, независимо дали се касае до деклариране на имоти с оглед задължението за заплащане на поземлен данък или вписването им в емлячния регистър или възпроизвеждащ съдържанието на такъв документ, каквито са самите емлячни регистри и данъчни картони, както и документи, създадени от трети лица с оглед нуждите им или в изпълнение на законово задължение, какъвто документ е картата на водени синдикат, след като в него достатъчно ясно е отразено, че се касае за право на собственост върху конкретен имот, който е достатъчно индивидуализиран по площ и местонахождение. В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №123/18.04.2011г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№512/2010г. е прието, че и извършената в протокола на Т.-комисия констатация, че правото на собственост върху описаните в този протокол земеделски земи принадлежи на определено лице и именно с оглед на това същите следва да бъдат причислени към ДПФ, като изявление, изхождащо от държавен орган, който е оправомощен да извършва проверка за имоти, подлежащи на причисляване към ДПФ, представлява косвено доказателство за притежаването на собствеността, годно да установи наличието на тази предпоставка в производството по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ. Още повече, че въз основа на извършената от Т.-комисията проверка тези земеделски земи са преминавали в собственост на държавата по предвидения в З. ред, т.е. тези протоколи установяват не само принадлежността на правото на собственост, но и факта на одържавяването на земеделските земи.
В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №193/27.07.2010г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№240/2009г. е прието, че писмените декларации, подавани преди и по повод обобществяването на земеделските земи във връзка с изпълнение на задължение за декларирането им по Наредбата-закон за поземления данък от 1935г., на Указ №537/01.06.1949г. за задължително пререгистриране на непокритите земеделски имоти и др., представляват годни писмени доказателства, които могат да установяват правото на собственост в производството по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ, като изрично е посочено, че това становище е възприето в трайно установената практика на ВКС, посочена в решението. Прието е, че изменението на чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ от 2007г. изключва като доказателства само тези декларации, които заявителите подават при възстановяване на собствеността, но не и декларациите, които бившите собственици са подавали преди обобществяването на земите. В същия смисъл е и становището, изразено в решение №237/21.05.2010г. на Второ ГО на ВКС, постановено по гр.д.№1389/2009г.; решение №254/03.06.2010г. на Трето ГО на ВКС по гр.д.№5032/2008г.
В противоречие с тази трайно установена практика на ВКС въззивният съд е отказал да зачете доказателственото значение на представените по делото декларации за притежавани непокрити имоти от 29.12.1940г., подадени пред данъчната служба при [община] от М. Т. /М. В./, Е. С. Т. и Л. Д., в които е посочено, че притежават по наследство от баща си М. В. имоти. Не е взето предвид, че тези декларации са подадени от наследниците на М. В. в качеството им на български граждани и в изпълнение на задължението им след възвръщането на територията на Ю. Д. по силата на К. спогодба в пределите на Царство България по Наредбата-закон за поземления данък от 1935г. /чл.4 и чл.10/ и Окръжно №9562 /ДВ.бр.129/1935г./ по приложението на наредбата-закон. Съгласно тези разпоредби българските граждани са били длъжни да предекларират на всеки пет години поземлените си имоти, като по отношение на имотите, находящи се в Ю. Д. това деклариране се явява първо и именно то следва да бъде взето предвид, включително с оглед на различната правна уредба, касаеща придобиването и притежаването на правото на собственост върху земеделските земи, в Царство България и Кралство Румъния.
В противоречие с трайно установената практика на ВКС въззивният съд е отказал да зачете и значението на представената по делото декларация от наследниците М. Д., Е. Т., Д. М. В., Х. М. В. и В. Й. с №186/1949г., подадена в изпълнение на задължението по Указ №573/28.05.1949г., които представляват според тази съдебна практика годни доказателства за принадлежността на правото на собственост в административното производство по възстановяване на собствеността. Не е взето предвид правното значение, което има декларирането по смисъла на Указ №573/28.05.1949г., а именно, че съгласно §1 на Окръжно от 01.06.1949г. /ДВ.бр.123/1949г./ на Държавната планова комисия, издадено по приложението на Указ №573/1949г., непокритите земеделски земи, чиято собственост е спорна, се декларират от тези лица, които фактически притежават и обработват земята в деня на пререгистрирането, като един и същи имот не трябва да се декларира от двама души. Именно с оглед на това изискване М. М., Е. Т. и Л. Д. са декларирали общия неподелен наследствен имот, който са обработвали към момента на декларирането, като този факт се установява и от представените по делото документи за изпълнение на нарядна задълженост, докато Д. М. е декларирал пред Държавната планова комисия като свой имот в размер на 300дка с отделна декларация №57/1949г., в която като основание за притежанието на имота е посочил „покупка“.
По въпроса за правното действие на констативните актове на органите на чужда държава /румънския Съвет по земеделие-окръг К./ по отношение на правата на собственост на българските граждани /наследниците на М. В., които по време на окупацията на Ю. Д. от Румъния са били български поданици/ и може ли с такъв акт на орган на чужда държава тези права да им бъдат отнети касационно обжалване е допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По така поставения въпрос настоящият състав приема, че актовете на Съвета по земеделие-окръг К., постановени по реда на Закона за организацията на нова Д., нямат за последица отнемане правата на сънаследниците на лицата, в полза на които са издадени, тъй като целта на производството по този закон не е разрешаването на спорове между сънаследници, нито признаване на спорни права, а напротив, признаване право на собственост само на онези лица, които установят наличието на предпоставките по този закон, имащи за цел установяване кои имоти са собственост на частни лица, а кои следва да се считат държавна собственост /чл.124 Законът за организация на нова Д. обявява за собственост на румънската държава:обществените и частни имущества на българската държава;всички гори, освен онези, принадлежащи с признати документи на частни лица;всички общински мери /пасища/ независимо по какъв начин са придобити;всички онези земи, пасища, гори и всякакви други имоти, принадлежащи на училищата;всички земи от всякакъв вид, принадлежащи на църкви, културни учреждения и благотворителни учреждения;всички мини, кариери и минерални води;всички езера, блата, канали и рибарници;всички земи, предвидени в чл.116, т.е. с нередовни или недостатъчни документи или без такива/ само и единствено с оглед установяването на новата юрисдикция върху тази територия.
Румънският закон не признава безусловно правата, които са били притежавани преди 1913г., когато Румъния по силата на Б. договор за мир от 1913г. придобива част от българската територия / Ю. Д./. Необходимо е било правото да се доказва по правилата, установени в Закона за организацията на нова Д., който закон не предвижда зачитане на правото на наследяване на имуществата, настъпило преди 31.03.1913г. по действащото на тази територия българско право.
По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище,настоящият състав приема следното:
Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила /чл.269 ГПК/ и при неправилно приложение на материалния закон /чл.11, ал.1 и 2 ЗСПЗЗ и чл.12 ЗСПЗЗ/.
На първо място следва да се отбележи, че въззивният съд неправилно е определил предмета на спора, релевантните факти и обстоятелства и вместо да основе изводите си за наличието на предпоставките за възстановяване правото на собственост върху посочените в исковата молба земеделски земи към релевантния момент /обобществяването им/, е приел за релевантни само действията, извършени по румънския Закон за организация на Н. Д. и издадените от румънските власти актове по приложението му.
Тези изводи на въззивния съд противоречат на установената в чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ предпоставка за възстановяване правото на собственост върху земеделските земи, а именно принадлежността на правото на собственост към момента на обобществяването /а не към предхождащ момент/.
Неправилно е прието, че представените по делото доказателства не удостоверяват принадлежността на правото на собственост към патримониума на наследниците на М. В. и Т. Д. към момента на обобществяването на земеделските земи, за които е установено, че не са били заявени за възстановяване нито общо от всички наследници, нито от преките наследници на низходящите на общите наследодатели. Както вече беше отбелязано, по делото са представени доказателства, които съгласно чл.12, ал.2 ЗСПЗЗ са годни да удостоверят правото на собственост с оглед целите на този закон /декларация от 29.12.1940г. по емлячния регистър на Тюленово, подадена от М. Т. Д. /по баща М. В./, с която са декларирани имотите на наследниците на М. В.; декларация от 29.12.1940г. по емлячния регистър на Тюленово, подадена от Е. С. Т. и Л. Т. Д. като наследници на М. В.; удостоверение на началника на Служба Земеделие при ОбНС-Ш. №4417/10.12.1951г. за притежаваните от Е. Т. ниви в землището на [населено място]; декларация №1226/10.07.1946г., подадена от М. М., Е. С. Т. и Л. Д. до Общинската Т.-комисия в качеството им на наследници на М. В.; декларация №186/1949г., подадена в изпълнение на задължението по Указ №573/28.05.1949г.
Неправилно въззивният съд не е взел предвид констатациите на съдебните експерти, съдържащи се в изготвените от тях заключения по делото /в.л.Б. И. и в.л.Й. В./, според които не цялата площ на чифлика на общите наследодатели /която е общо 2234дка и попада в местностите „Б.“, „М.“, „И.“, „К.“ и „К.“/ е била заявена за възстановяване по различните преписки, включително и по преписките на наследниците на Х. и Д. М.; че наследниците на Х. и Д. М. са заявили за възстановяване само онези земи, за които по настоящето дело е установено, че са били придобити от двамата братя на самостоятелно основание след откриване наследството на М. В. и Тона Д. /общо в размер на 783.9дка, които не са идентични с онази част, за която искът е бил уважен от първоинстанционния съд /654 дка/. Не е взето предвид обстоятелството, че именно тези 654 дка незаявени по реда на чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ земеделски земи са били спорни между наследниците на М. В. и Т. Д. към 1949г. по образуваното тогава, но неприключило делбено производство, поради което са били отделени общо за наследниците от Т.-комисия, т.е. че е налице неприключил спор за материално право, който обаче следва да бъде разрешен по реда на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и то само ако имотите са заявени за възстановяване по реда на чл.11, ал.1 и ал.2 ЗСПЗЗ. В този смисъл в т.3А на ТР №4/2014 от 14.03.2016г. на ОСГК на ВКС е прието, че е недопустим установителен иск с правна квалификация чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, ако в полза на ищеца не е било подадено заявление в срока по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ, или не е бил предявен иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ до 12.05.2007г. С оглед на така даденото тълкуване следва да се приеме, че дори в производството по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ съдът да установи, че между наследниците на общия наследодател към момента на обобществяването на земеделските земи е съществувал спор за принадлежността на правото на собственост към патримониума на общия наследодател, подаденото искане за признаване право на възстановяване на тези земи на всички наследници на общия наследодател следва да бъде уважено, след което спорът помежду им бъде разрешен по реда на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ.
Предвид гореизложеното обжалваното решение следва да бъде отменено като неправилно и по реда на чл.293, ал.2 ГПК вместо това спорът бъде решен по същество като въз основа на събраните по делото доказателства се приеме, че са налице предпоставките за признаване правото на възстановяване на собствеността на наследниците на М. В. и Т. Д. върху заявените по реда на чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ 654 дка земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], [община], за които така предявеният иск бъде уважен.
С оглед изхода на спора в полза на касаторите следва да бъде присъдена сумата 6030лв., представляваща направените по делото разноски, която следва да им бъде заплатена от оспорващия правата им ответник ОСЗ-гр.Ш..
По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивното решение на Добричкия окръжен съд, ГО, постановено на 02.04.2015г. по в.гр.д.№ 40/2015г. в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение предявеният от Т. Л. Л. и С. С. Т. по реда на чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ иск е бил отхвърлен за заявените за възстановяване в качеството им на наследници на М. В. М. 654 дка земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], [община] и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен по реда на чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ от Т. Л. Л., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.1, ап.6 и С. С. Т., ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [улица],[жилищен адрес] срещу Общинска служба „Земеделие“-гр.Ш. и [община] и при участието на Министерство на земеделието и храните, че наследниците на М. В. М., бивш жител на [населено място], починал през 1894г., имат правото да им бъде възстановена собствеността върху 654 дка земеделска земя, находяща се в землището на [населено място], [община], местности „Б.“, „М.“, „И.“, „К.“ и „К.“.
ОСЪЖДА Общинска служба „Земеделие“-гр.Ш. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на Т. Л. Л. и С. С. Т. сумата 6030лв. /шест хиляди и тридесет лева/, представляваща направените по делото разноски.
Председател:
Членове:
|