Р Е Ш Е Н И Е № 20 гр. София, 10 февруари 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА със секретаря Марияна Петрова, при участието на прокурор НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ, след като изслуша докладваното съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 838 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид: Касационното производството е по реда на чл.346, т.1 и сл. от НПК. Образувано е по постъпили жалби от подсъдимите Г. И. А., И. Г. И., Б. И. И. и С. А. С., чрез защитниците им съответно - адв. Р. Н., адв. Д. Д. - Ф., адв. К. С. и адв. Ц. И., както и по жалба на частния обвинител и граждански ищец Ц. Ц., чрез повереника му адв. М. Г., против въззивно решение № 142/27.04.2020 г., постановено по внохд № 673/2019 г. по описа на Апелативен съд - София. В жалбите и на четиримата подсъдими формално са ангажирани всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК. Освен изразеното несъгласие с въззивно решение в наказателната и в гражданско осъдителната му част е посочено, че не е изяснена възприетата по делото фактическа обстановка, изградена изцяло върху твърденията на държавното обвинение, тъй като не е осъществен задълбочен анализ на трите групи свидетели, още повече, че в иззетия запис от охранителната камера, не са „вкопирани“ данни за датата и точния час, като от отчетените признаци на лицата не е възможно осъществяването на лицево идентификационно изследване, поради което не е решен убедително въпросът за авторството на деянието. Според защитниците въззивният съд безкритично е възприел установената от първоинстанционния състав фактология, при допуснати съществени процесуални нарушения още в обвинителния акт, който не отговаря на изискванията на чл.246 от НПК, като неправилно са интерпретирани показанията на свидетелите, включително и на самия пострадал, който изключва подсъдимия С. С. от лицата, участвали в нанесения му побой. На тази основа подсъдимите са признати за виновни без доказан от обективна и субективна страна състав на престъплението, като извършените действия не обосновават наличието на умисъл за причиняването на смърт на пострадалия. При условията на алтернативност се претендира да се отмени въззивното решение, делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за отстраняване на допуснатите нарушения на материалния и на процесуалния закон или да се измени решението, като се намали размера на наложените наказания лишаване от свобода и присъденото обезщетение за неимуществени вреди. В жалбата на частния обвинител и граждански ищец е изразено несъгласието му с извода на предходните инстанции, че престъплението е останало недовършено поради доброволния отказ на подсъдимите, като според него в случая е налице довършен опит, по смисъла на чл.18, ал.1, предл.2 от НК, тъй като единствено благодарение своевременната реакция на трети лица и оказаната му адекватна медицинска помощ, не се стигнало до настъпването на целения от подсъдимите фатален престъпен резултат. В този смисъл определеното на всеки един от подсъдимите наказание при условията на чл.58, б. „А“ вр. с чл.55, ал.1, т.1 от НК е явно несправедливо, тъй като е силно занижено, не е съответно на извършеното престъпление и не биха се постигнали целите на наказанието, като акцент е поставен върху генералната превенция. Претендира се да се отмени обжалваното решение в осъдителната му част и на подсъдимите да се наложат предвидените в закона наказания в максимален размер. В съдебно заседание се явяват подсъдимите Б. И. и С. С., които лично и чрез защитниците им адв.С. и адв. И. поддържат жалбите и молят те да се уважат по изложените в тях съображения. Подсъдимият И. Г. И., редовно призован, не се явява, въпреки предоставената му от съда възможност, като изрично в писмената молба от 29.12.2020 г., подадена чрез Началника на затвора - Враца, е заявил, че не желае да присъства в съдебно заседание. Защитникът му адв. Д. - Ф. поддържа жалбата и счита, че същата следва да се уважи. Подсъдимият Г. И. А. - баща на подсъдимия И. Г. И., който е и единствен негов наследник, е починал на 11.12.2020 г., след образуване на касационното производство, видно от препис - извлечение от акт за смърт № 174/19.01.2021 г. и удостоверение за наследници с изх. № 50/19.01.2021 г., издадени от [община], област Враца. Защитникът адв.Н. моли да се отмени въззивното решение в частта относно осъждането на подсъдимия, да се прекрати воденото срещу подзащитния му наказателно производство и да се намали размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Частният обвинител и граждански ищец Ц. Ц., редовно призован, се явява в съдебно заседание и чрез повереника си адв.Г. поддържа депозираната жалба. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни и решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, съобразно чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 7/19.03.2019 г., постановена от Окръжен съд - Враца по нохд № 237/2016 г. подсъдимите Г. И. А., Б. И. И. и С. А. С. са признати за виновни в извършването на престъпление по чл.115 вр. с чл.20, ал.2 вр. с чл.18, ал.1, от НК, а И. Г. И. - по чл.116, ал.1, т.12, пр.1 вр. с чл.115 вр. с чл.29, ал.1, б. „А“ и б. „Б“ вр. с чл.20, ал.2 вр. с чл.18, ал.1 от НК за това ,че на 08.07.2013 г., в [населено място], в съучастие по между си като съизвършители, са направили опит умишлено да умъртвят Ц. С. Ц., чрез нанасяне на множество удари с дървени предмети, ръце и крака, като деянието е останало недовършено, поради независещи от волята им причини, като извършеното от И. И. е при условията на опасен рецидив. При условията на чл. 58, б.„А“ вр. с чл.55, ал.1, т.1 от НК И. И. е осъден на осем години лишаване от свобода, а останалите трима подсъдими – на по шест години лишаване от свобода, които наказания, съобразно чл.57, ал.1, т.2 от ЗИНЗС, са постановени да се изтърпят при първоначален „строг“ режим. С присъдата е приспаднат периода на предварителното задържане по отношение на четиримата подсъдими, а петият - подсъдимият М. Т. В. е признат за невинен и е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.115, вр. с чл.20, ал.2 вр. с чл.18, ал.1 от НК, като предвид отсъствието на въззивен протест и жалба на частния обвинител в тази му част, първоинстанционният съдебен акт е влязъл в сила. С присъдата четиримата подсъдими са осъдени да заплатят солидарно на Ц. Ц. обезщетение за причинените му имуществени вреди в размер на 32 000 лв. - разходи по лечението и 100 000 лв. за неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва, считано от 08.07.2013 г. до окончателното им заплащане, като до пълния предявен размер исковете са отхвърлени като неоснователни. В тежест на четиримата подсъдими са възложени направените по делото разноски, включително и дължимата държавна такса върху уважения размер на предявените граждански искове. По жалби на четиримата подсъдими и на частния обвинител е образувано внохд № 673/2019 г. по описа на Апелативен съд - София. С решението, предмет на настоящата касационна проверка, е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда. Предвид настъпилата по време на настоящото производство смърт на Г. И. А., касационният състав намира, че са налице предпоставките на чл.354, ал.1, т.2 вр. с чл.24, ал.1, т.4 от НПК и следва да се отменят въззивното решение и потвърдената с него първоинстанционна присъда в наказателната им част по отношение на А. и да се прекрати наказателното производство спрямо него. С жалбата въззивното решение е атакувано и в гражданско осъдителната му част – само относно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, поради което независимо, че подсъдимият е починал, съобразно ТР № 1/2013 г. по т.д. № 2/2012 г. на ОСНК на ВКС, касационната инстанция дължи произнасяне, което ще бъде направено по-нататък в решението. С оглед естеството на посочените в жалбите на И. И., Б. И. и С. С. възражения, настоящият състав ще разгледа приоритетно изложените доводи, обосноваващи твърденията им за наличието на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, доколкото възраженията на частния обвинител и на подсъдимите, свързани с претенцията им за явна несправедливост на наложените наказания, могат да бъдат разгледани само при извод за процесуално правилно установени факти и законосъобразна квалификация на деянието. Следва да се отбележи, че направените възражения са не само напълно идентични с ангажираните във въззивните жалби, но заявените оплаквания в голямата си част са бланкетни, като изложените в тяхна подкрепа аргументи не разкриват съдържанието на наведените касационни основания, т.е. не са съобразени със спецификата на касационното производство. Красноречива илюстрация за това се явяват поставените в жалбата на подсъдимия С. С. въпроси за несъответствие на обвинителния акт с изискванията на чл.246 от НПК, които са съпроводени с твърдения за ограничено право на защита. Тези възражения са направени за първи път от адв. И. в разпоредително заседание пред първоинстанционния съд и са възпроизведени последователно в частната жалба на защитника, с която е инициирано производство по реда на чл.249, ал.3 от НПК и във въззивната жалба. В проведеното на 23.01.2018 г. разпоредително заседание и постановеното определение от същата дата, в определение № 80/15.02.2018 г. по вчнд № 150/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, а и в атакуваното въззивно решение, исканията за установяване на пороци и непълноти в обвинителния акт и допуснати съществени процесуални нарушения в хода на досъдебното производство са отхвърлени от четири различни съдебни състава, поради което наведеното за пореден път от защитника идентично възражение и пред касационната инстанция, съгласно разпоредбата на чл.248, ал.3, предл. последно от НПК, се явява недопустимо, макар обвинителният акт да не представлява образец за прецизност. Съдът не съзря и противоречие в мотивите на въззивния съд относно участието на подзащитния на адв.И. в тъй нареченото „първо нападение“. Действително в решението е отбелязано, че подсъдимите С. и И. останали „отвън“ заведението „Зеления капан“, от което се прави извод, че С. не е участвал в осъществяването на инкриминираното деяние. Видно от протокола за оглед на веществени доказателства от 10.07.2013 г. /л.214 и сл. от том I от досъд. пр./ на предадения от собственика компакт диск със запис от камерата, от възпроизведената от него информация и направените въз основа на него фотоснимки е установено, че процесното кафене представлява открит участък с подредени маси и дивани, покрити с противозащитни слънчеви чадъри и една временна конструкция – шатра, т.е. в случая отсъства конкретно обособено помещение, за да може да се приеме с изискуемата от защитника категоричност, дали подсъдимият е бил вътре или извън заведението. Същевременно от кредитираните от инстанциите по същество показания на св.С., св.Македонска, св.П., св.Б., св.К. и св.А., включително и на св.Ц., е безспорно установено, че подсъдимият С. към инкриминирания момент не само е бил на посоченото място, до където се е придвижил с автомобила си, но е взел активно участие в проявената вербална и инкриминираната физическа агресия спрямо пострадалия. Обстоятелството, че показанията на св.Македонска, св.П. и св.Б., приобщени на основание чл.281, ал.4 от НПК, които като по-подробни и изчерпателни, са поставени в основата на фактическите констатации на предходните инстанции, не дава основание да бъде възприета тезата на защитата за нарушаване забраната на чл.281, ал.8 от НПК, защото те не са единственото доказателствено средство, на което се основават присъдата и потвърждаващото я въззивно решение. Заявеното от тези свидетели на досъдебното производство е съпоставено с показанията на останалите множество свидетели, като е прието, че те са в синхрон с показанията на две от трите, обособени от първоинстанционния съд групи, а именно - с тези на св. И., св.С., св.Т., св.Б., св.С. и др., които установяват участието на подсъдимите в нападението над пострадалия. Показанията на така оформените две от трите групи свидетели - тези, които са видели нападението над пострадалия, но не разпознават участниците в него и тези, които установяват участието на подсъдимите в нападението над пострадалия, взаимно се допълват и са еднопосочни, като останалите събрани по делото доказателства не внасят съмнение в тяхната достоверност. От данните по делото не се оправдава претенцията на защитата, че инстанциите по фактите са игнорирали част от гласните доказателствени източници. Непредубеденият прочит на мотивите към постановените съдебни актове показва, че предходните състави са обсъдили всички свидетелски показания, включително и на св. Н. Д., св.М. Б. и св.Г. Г.. По делото няма никакви индиции за игнориране на част от доказателствените източници, за тяхното селективно или едностранчиво тълкуване, или за неправилна интерпретация на заявеното от св.Б., а още по-малко на показанията на пострадалия, поради което настоящият състав счита, че въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди показанията на свидетелите в тяхната логическа последователност по между им и в съвкупност с останалия доказателствен материал. С прецизност е подходено и при анализа на обясненията на подсъдимите, които аргументирано са възприети като тяхна защитна версия, неподкрепена от останалите, кредитирани по делото доказателства. Следва де се посочи, че право на инстанциите по фактите е да кредитират или не определени доказателства, стига да са изложени съответните съображения защо те могат да бъдат ценени като достоверни и отговарящи на обективната истина, което е сторено в конкретния случай. Не останало извън вниманието на въззивният съд, че предвид ниската резолюция на охранителната камера на заведението и недостатъчният брой на отчетените идентификационни признаци от записа с продължителност от 3 мин. и 4 секунди, за експертите е невъзможно да изготвят лицево - идентификационно изследване на наблюдаваните в кадъра 7 лица. Тава обаче не е довело до разколебаване или промяна на обективността и убедителността на фактическите изводи относно информацията, изведена от показанията на горепосочените свидетели. Отсъствието на експертна интерпретация на част от релевантните по делото факти, не променя изводите относно авторството на деянието, като са изтъкнати убедителни доводи, че именно подсъдимите А., И., И. и С., съвместно по между си и с участието на други, най-малко още три лица, за които обаче няма повдигнато обвинение от страна на прокуратурата, са осъществили нападението над Ц.. Съмнения относно авторството на деянието по никакъв начин не внася и изводът на в.л. И. Т. - магистър по генетика и микробиология, по назначената СМЕ /л. 121, том II от досъд. пр./ при осъщественото имунохематологично изследване на пострадалия, при което е посочено, че откритите петна по иззетите при огледа на местопрестъплението две дървени дръжки и марля са от човешка кръв, която „е възможно“ да произхожда от пострадалия. Действително употребеният от експерта израз създава усещането за хипотетичност на заключението. При приемането му от първоинстанционния съд не е изразено несъгласие от страните с основания на специални знания извод от известните за неизвестни факти или за компетентността на експерта, не са изложени и съображения относно съмнение в обективността на вещото лице. По делото липсват факти към инкриминирания момент и място да е нанасян побой на друго лице с дървени дръжки за земеделски сечива, от които да са иззети натривки и те да са предоставени на експерта, за да направи своите заключения, т.е. в случая отсъстват други, обективно подкрепени варианти, които да налагат извършването на допълнителна или повторна експертиза. С оглед изложеното касационният състав намира, че оплакванията за защитниците за допуснати съществени процесуални нарушения при аналитичната дейност на инстанциите по същество, при извеждане на релевантната за отговорността на подсъдимите фактология, са неоснователни. По делото е направен верен извод по въпроса за авторството на деянието, който е разрешен в съответствие с изискванията на чл. 13, 14 и чл. 107 от НПК. Анализът и оценката на доказателствените източници и как установените от тях факти се отнасят към предмета на доказване по делото са ясно и убедително аргументирани от основния съд и са възприети изцяло в мотивите на въззивното решение, което отговаря на изискванията на чл.339, ал.2 от НПК. Настоящият състав не споделя твърденията в жалбата на един от защитниците и на повереника на частния обвинител за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в противоречия в предходните съдебни актове, възпроизведени от обвинителния акт, доколкото подсъдимите са предадени на съд и са осъдени за недовършен опит за убийство, докато в обстоятелствената част на заключителния акт на представителя на държавното обвинение, в мотивите на присъдата и на атакуваното въззивно решение изрично е прието, че в резултат на причинените телесни увреждания смъртта на пострадалия е била неизбежна, без оказаната му навременната и специализирана медицинска помощ, т.е. се касае за довършен опит, тъй като осъщественото изпълнително деяние е довършено, но не са настъпили предвидените и искани от подсъдимите обществено опасни последици. Действително визираното противоречие относно вида на опита е налице, но това не се отнася до очертаните в обвинителния акт факти, включени в предмета на доказване, по които подсъдимите са се защитавали и които впоследствие са възприети от инстанциите по същество в поставените от прокурора рамки, а е свързано с констатации по правото. Тъй като двете правни конструкции не представляват различни престъпни състави, а се касае за едно и също престъпление, за което се предвижда едно и също наказание, не съществува изискване и за изменение на обвинението по чл.287 от НПК. Не на последно място, тъй като довършеният опит поглъща недовършения, по никакъв начин не е нарушено правото на защита на подсъдимите, тъй като те са признати за виновни за по-малкото, в рамките на обвинението, от това, което реално са извършили. В заключение, следва да се добави, че използваната по делото правна квалификация – „ … вр. с чл.18, ал.1 от НК“ е изцяло съобразена с изискванията на чл.9, ал.1 ЗНА вр. с чл. 26 от Указ № 883 за прилагането на ЗНА, тъй като тя е достатъчно индивидуализирана до буквата, а не до отделното изречение, съдържащо се във визираната норма на наказателния кодекс. С оглед изложеното касационният състав приема, че така констатираното противоречие в съдебните актове на предходните инстанции не представлява съществено нарушение на процесуалните правила и не води до отмяна на въззивно решение. В касационните жалби оплакването за неправилно приложение на материалния закон е свързано единствено с доводи за недоказаност на обвиненията. Доколкото не са налице съществени процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд, при възприетата фактология, според която подсъдимите са нанесли множество удари с дървени предмети, с ръце и крака по тялото и в областта на главата на пострадалия, крещейки, че ще го убият, законосъобразно е ангажирана наказателната отговорност на А., И. и С. за извършено престъпление по чл.115 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, а на И. И. - по чл.116, ал.1, т.12, пр.1 вр. с чл.115 вр. с чл.29, ал.1, б. „А“ и б. „Б“ вр. с чл.20, ал.2 вр. с чл.18, ал.1 от НК. Субективната съставомерност на деянието е изведена не само от причинените следствие на побоя множество фрактури на костите на крайниците и на черепа, и неуточнения брой охлузвания и подкожни хематоми по тялото му, предимно в областта на гръдния кош на Ц. Ц., но е придадено водещо значение на доказаните действия на подсъдимите. Преценката на предходните инстанции за наличието на пряк умисъл за убийство, а не само за засягане на телесната неприкосновеност на пострадалия е съобразена с използваните от подсъдимите средства, насочеността им в жизнено важни области на човешкия организъм, значителната сила и интензитет на нанесените най-малко 11 удара /ако всяко от уврежданията е причинено с по един удар/ с дървени колове и дръжки, от близко разстояние, включително и след като пострадалият е свален на земята. Установените по своя характер телесни увреждания /изразяващи се преди всичко със засягането на жизнено важни органи – причинена мозъчна травма, изразяваща се в разкъсноконтузна рана вляво теменнослепоочно, многофрагментарно счупване на лявата слепоочна кост и твърдата мозъчна обвивка в същата област с натрупване на течност, представляваща проникващо нараняване в черепната кухина, довело до реална опасност за живота на пострадалия/ и изоставянето му в безпомощно състояние са били годни да причинят настъпването на смърт, не могат обективно да заличат последиците от извършеното деяние, за да е налице хипотезата на доброволен отказ още повече, че подсъдимите са преустановили действията си под страх от приближаващия се полицейски автомобил, като при забелязването му те се разбягали, захвърляйки носените колове. Напълно неоснователни се явяват и оплакванията за явна несправедливост на наложените наказания на подсъдимите, които не са подкрепени с конкретни доводи, извън вече коментираните относно спазването на процесуалния и материалния закон. С оглед посоченото по-горе, че и при двете хипотези /недовършен и довършен опит/ е възможно приложението на разпоредбата на чл.58, б.„А“ от НК, неоснователни се явяват възраженията, че наказанията незаконосъобразно са индивидуализирани при условията на чл.55 от НК. В този смисъл определените от първоинстанционния съд и утвърдени от въззивния състав наказания „лишаване от свобода“ в размер на осем години на И. И. и по шест години на Б. И. и на С. С. са съобразени с обема на наказателната принуда, предвиден от законодателя за извършеното от тях престъпление и с фазата му на довършеност. Така индивидуализираните на всеки един от подсъдимите наказания са съответни и адекватни на обществената опасност на подсъдимите, на извършеното от тях деяние и на останалите определящи отговорността обстоятелства, т.е. те са справедливи, поради което не са налице предпоставките нито за намаляването им, нито за връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд поради необходимост от увеличаването им. С оглед законосъобразния извод относно съставомерността на деянието, правилно е приложена и разпоредбата на чл.45 от ЗЗД, с ангажиране гражданската отговорност на подсъдимите относно виновно причинените имуществени и неимуществени вреди на пострадалия. Като отчита действителния обем и тежест на претърпените болки и страдания, прекараните седем оперативни намеси, една, от които в Германия, необходимият период от време за възстановяването на пострадалия, включително и необходимостта от продължаване на лечението, изразяващо се в затваряне с плака на меките черепни покривки, което представлява постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота и хипотрофия на мускулатурата на левия горен крайник, което също е дефинирано като постоянно общо разстройство на здравето, неопасно за живота, както и обстоятелството, че тези травми няма как да бъдат възстановени напълно и тяхното отражение върху цялостното физическо и психическо състояние на Ц. Ц. ще продължава и за в бъдеще, настоящият състав намира, че присъденото обезщетение от 100 000 лв. за неимуществени вреди отговаря на критериите за справедливост. Според преценката и на касационния състав, така определеният размер на обезщетението в максимална степен съответства на характера на престъплението, от което са произтекли вредите за пострадалия, поради което възраженията на подсъдимите, че същият е несправедливо завишен и исканията на четиримата за неговото намаляване се явяват неоснователни. По изложените съображения касационният състав намира доводите в жалбите за неоснователни, атакуваният съдебен акт следва да се остави в сила в наказателната му част, по отношение на подсъдимите И., И. и С. и изцяло в гражданско осъдителната му част. Същевременно въззивното решение и първоинстанционната присъда следва да се отменят в частта относно присъдените в тежест на починалия А. разноски по производството, като те на основание чл.189, ал.3 от НПК, се възложат в тежест на другите трима подсъдими, тъй като са направени по обвинение, по което И. И., Б. И. и С. С. са признати за виновни, т.е. всеки един от тримата следва да заплати допълнително в полза на бюджета на съдебна власт сумата от по 121,29 лв. По изложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 и т.2 вр. с чл.24, ал.1, т.4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 142/27.04.2020 г., постановено по внохд № 673/2019 г. по описа на Апелативен съд - София, както и потвърдената с него присъда № 7/19.03.2019 г. по нохд № 237/2016 г. на Окръжен съд - Враца в наказателните им части и в частта за разноските спрямо Г. И. А., като на основание 24, ал.1, т.4 от НПК ПРЕКРАТЯВА воденото срещу него наказателно производство. ОСТАВЯ в сила възивно решение № 142/27.04.2020 г., постановено по внохд № 673/2019 г. по описа на Апелативен съд - София в останалата му част. ОСЪЖДА подсъдимите И. Г. И., Б. И. И. и С. А. С. да заплатят по 121,29 лв. в полза на бюджета на съдебната власт. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: