7 Р Е Ш Е Н И Е № 230 София, 15.12.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков Ирина Петрова при секретаря ПЕТЯ КРЪСТЕВА .........................и с участието на прокурора ……………………........., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 3641 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 698/4.VІІІ.2014 г., постановено по делото, касационният контрол е бил допуснат в хипотезата на констатирана вероятност атакуваното съвместно от бургаските корабособственици [фирма] и [фирма] решение № 1264/24.VІ.2013 г. на Софийския апелативен съд, ТК, 6-и с-в, по т. д. № 3835/2012 г. - за отхвърлянето на предявените от тях в активно субективно съединение осъдителни искове с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД и съответно - с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу ответното Държавно предприятие „П. София с предмет неправилно събрани от последното пристанищни такси, да е процесуално недопустим съдебен акт: предвид приетото в мотивите на въззивната инстанция, че сумите, които са били предмет на първата искова претенция, представляващи пристанищни такси /по смисъла на чл. 103в, ал. 1 ЗМПВВППРБ/, били по естеството си „частни” държавни вземания, съгласно чл. 162, ал. 4 ДОПК и затова връщането им – като недължимо платени – можело да се търси по общия исков ред. В откритото съдебно заседание пред настоящия състав на ВКС двамата касатори са заявили чрез своя общ процесуален представител по пълномощие от САК, че поддържат жалбата си, претендирайки касиране на атакуваното въззивно решение и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който претенциите им срещу ответното Д да бъдат уважени в предявените по делото размери, ведно с присъждане на съдебно-деловодни разноски съгласно приложен. списък по чл. 80 ГПК в общ размер от 3 700.65 лв. В представени по делото техни писмени бележки търговците инвокират доводи, че ответното Д не било сред субектите на публична власт по смисъла на чл. 3 и чл. 4 от Закона за държавните такси, че корабните тонажни такси не са държавни такси по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК, че същите не са и с характер на „други вноски”, установени по основание и размер със закон, съгласно чл. 162, ал. 2, т. 2 Д, а също и че съгласно „трайноустановената” практика на ВАС (Опр. № 4183/30.ІІІ.2010 г. по адм. дело № 3311/2010 г. на V-то отделение на ВАС), именно гражданскоправният ред за защита се прилага по отношение на възстановяване на събрани държавни такси, „доколкото ЗДТ не съдържа каквито и да било конкретни разпоредби в тази връзка, поради което, в случай че предявените искове не бъдат разгледани по същество, щял пряко да бъде нарушен чл. 2 ГПК „и забраната за отказ от правосъдие”. Ответното по касация ДП е било представлявано от своя юрисконсулт, който поддържа, че касационната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в посочения в нарочен списък по чл. 80 ГПК негов размер от 2 075.33 лв. В писмена защита, представена по делото, се инвокират доводи, че атакуваното въззивно решение било процесуално допустим съдебен акт, тъй като ДППИ било създадено по силата на чл. 115л ЗМПВВППРБ във вр. чл. 62, ал. 3 ТЗ „като юридическо лице – държавно предприятие, което не е търговско д-во, но представлява търговец публично предприятие” и затова, вкл. и по аргумент от текста на чл. 1, ал. 3 ТЗ, то било регистрирано в Търговския регистър. Отделно събраните от него пристанищни такси, заплатени от кораби, независимо дали са посетили пристанища за обществен транспорт с национално значение или с регионално значение, или яхтени, рибарски или пристанища със специално предназначение, не постъпвали в държавния бюджет, а се разходвали за финансиране на посочените в специалния закон дейности, съобразно одобрена от ресорния министър инвестиционна програма - по чл. 115у, ал. 2 във вр. с ал. 1 ЗМПВВППРБ. По същество притежаваните от касаторите кораби не били лишени от достъп до посоченото от тях пристанище за обществен транспорт с регионално значение, което – предвид експлоатационната му годност - означавало, че ДППИ е изпълнило надлежно задължението си да осигури този достъп и следователно събирането на процесните пристанищни такси било осъществено при наличие на законоустановените предпоставки за това, т.е. без да е налице неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията и доводите на двамата касатори, становището и съображенията на ответното по касация Д „П в отговора му по жалбата и представената от него писмена защита, както и след като извърши цялостна проверка по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК относно процесуалната законосъобразност на постановеното от САС въззивно решение, намира следното: Съвместната касационна жалба на бургаските корабособственици [фирма] и [фирма] е основателна, но по съображения, различни от наведените от подателите й. По допустимостта на въззивното решение: Съгласно чл. 162, ал.2, т. 3 ДОПК публични вземания са и „държавните и общински такси, установени по основание със закон, а според § 2 от Предходните разпоредби на Закона за държавните такси, последният не засяга таксите, събирани по Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България /ЗМПВВППРБ/, като размерът на същите, събирани от ответнот държавни предприятие „Пристанищна инфраструктура”, се определя с тарифа, утвърдена от Министерския съвет. Същевременно, съгласно чл. 115м, ал. 1, т. 6 ЗМПВВППРБ, в предмета на дейност на ответното по касация /и по исковете/ Д „П се включва и „събиране и разходване на пристанищните такси по чл. 103в, ал. 1” от този специален закон – наред със задълженията му /т. 4/ „по поддържане на съществуващите и изграждане на нови подходни канали, зони за подхождане и зони за маневриране, обслужващи пристанищата за обществен транспорт с регионално значение”. В течение на исковия период 27.VІІ.2010 г. – 18.ІV.2011 г. последователно са действали два устройствени правилника на ответното по касация ДППИ /този от май 2010 г. и такъв, приет година по късно, който е в сила и понастоящем/, създаващи приемственост от предходния към последващия, като и според двата „предприятието” е юридическо лице по смисъла на чл. 62, ал. 3 ТЗ, с изричното посочване, че то не е търговско дружество. Съгласно чл. 29, т. 9 от сега действащия правилник за устройството, функциите и дейността на ДППИ в неговата структура е обособена дирекция „Административно-финансово и информационно обслужване”, пряко ангажирана със „законосъобразното начисляване и събиране на пристанищните такси”. Констатира се, че и към датата на завеждане на делото в първостепенния съд, е била в сила разпоредбата на чл. 364 К. /в редакцията й до изм. и доп. с ДВ бр. 109 от 20.ХІІ.2013 г./, според която изпълнителният директор на ИА или капитанът на пристанище /независимо дали с национално или с регионално значение – бел. на ВКС/ може да задържи български или чуждестранни кораби и товари за неиздължени суми за митнически, пристанищни и др. такси, налози и глоби, за които е предявено искане от страна на органи на изпълнителната и съдебната власт „или от Д. – до отстраняването на причините, които са го предизвикали. В съвкупност горните законодателни разрешения характеризират дейността по събирането на пристанищни такси, по естеството си представляващи публични държавни вземания извън режима на ЗДТ, като административна /от вида материално-техническа/, т.е. такава, основаваща се на власт и подчинение, а не като правоотношение между равнопоставени гражданскоправни субекти или още по-малко – при липса на каквото и да е правоотношение. Дефинитивно таксите, като неданъчен бюджетен приход, представляват финансово плащане, установено от държавата и събирано от нарочно създадени със закон държавни учреждения /”предприятия”, които не са търговски дружества/ във връзка с предоставяна от последните услуга. Ноторно е, че тъкмо според критерия „обслужваща дейност, услуга” се разграничава таксата от данъка, който е винаги едно безвъзмездно задължение на съответните субекти, но от това съвсем не следва, че таксата е гражданскоправно плащане срещу получена насрещна престация. В незадължителната си практика по приложението на ГПК /отм./, а именно Р. № 67/2.ІІ.2009 г. на І-во г.о. по гр. дело № 269/2008 г., както и Р. № 409 от 8.V.2009 г. на І-во г.о. по гр. дело № 276/2008 г., Върховният касационен съд се е произнасял, че отговорността на държавата и общините е ангажирана по чл. 1 ЗОДОВ за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност и че като такава може да се определи дейността, която се изпълнява от орган на изпълнителната или местната власт „или приравнен нему друг орган със закон, който е овластен специално с властнически правомощия да действа въз основа и в рамките на закона и едностранно да предизвиква правни последици, обвързващи определена или неопределена група правни субекти и при необходимост разпорежданията му да бъдат приведени в изпълнение с помощта на държавната принуда, или да извършва административни услуги”. Следователно, при главното твърдение в обстоятелствената част на исковата молба, че плащането на тонажните корабни такси от двамата корабособственици ищци по общо 40-те процесни фактури е станало без основание, т.е. незаконосъобразно, връщането на платеното, ведно с мораторна лихва е следвало да се претендира не по общия исков ред и на плоскостта на института на неоснователното обогатяване, а по специалния исков ред за обезщетения, предвиден в чл. 202 и сл. АПК, допускащ незаконосъобразността на действието или бездействието на овластеното със специален закон да извършва административна дейност „по законосъобразното начисляване и събиране на пристанищни такси” държавно предприятие да се установи от съответния административен съд, пред който такъв иск е предявен. В този смисъл, меродавна за такава преценка е не цитираната от касаторите /като „трайноустановена”/ практика на ВАС, обективирана в Опр. № 4183/30.ІІІ.2010 г. на V-то отделение на същия съд по адм. дело № 3311/2010 г. - отнасящо се до констатирана в конкретния случай липса на властническо правоотношение, а решение № 7248/3.VІ.2009 г. на ІІІ-то отделение на ВАС, постановено по адм. дело № 6350/08 г., според което дейността на ДППИ по събиране на пристанищни такси – независимо от това дали за пристанища с национално или за такива с регионално значение - има естеството на административна дейност. С оглед всичко изложено, като са се произнесли по процесуално недопустими осъдителни искове, низовите съдилища са постановили недопустими решения, които подлежат на обезсилване, а производството по тях ще следва да се прекрати – съгласно чл. 130 ГПК. При този изход на делото в настоящата инстанция и изрично направеното от ответното Д. София искане за това, придружено от списък по чл. 80 ГПК, ще следва, на основание чл. 78, ал. 4 и 8 ГПК и при съблюдаване на съотношението в цената на субективно съединените осъдителни искове, касаторът В.” Е.-гр. Бургас да бъде осъден да му заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 961.65 лв., а касаторът [фирма] - съответно в размер на сумата 1 113.68 лв. лв. или двамата общо 2 075.33 лв. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 1264 на Софийския апелативен съд, ТК, 6-и с-в, от 24.VІ.2013 г., постановено по т. д. № 3835/2012 г., КАКТО И потвърденото с него първоинстанционно решение № 35/9.VІІ.2012 г. на СГС, ТК, с-в VІ-3, по т. д. № 2071/2011 г., КАТО ПРЕКРАТЯВА производството по осъдителните искове на бургаските търговци корабособственици [фирма] и [фирма], предявени при активно субективно съединение срещу ответното Д „П.-София на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД и съответно – с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] - НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81 във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 4 и 8 ГПК – да заплати на Д. „П.” /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 961.65 лв. (деветстотин шестдесет и един лева и шестдесет и пет стотинки), представляваща припадащата се на това д-во част от дължимото юрисконсултско възнаграждение. О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица]а, ет. ІІ - НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81 във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 4 и 8 ГПК – да заплати на Държавно предприятие „П. ЕИК/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 1 113.68 лв. (хиляда сто и тринадесет лева и шестдесет и осем стотинки), представляваща припадащата се на това д-во част от дължимото юрисконсултско възнаграждение. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2 Решение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 3641 по описа за 2013 г.