Р Е Ш Е Н И Е № 167 София, 24 февруари 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЛАДА ПАУНОВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски като изслуша докладваното от съдия Даниела Аатанасова наказателно дело №702/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Е. Е. Р. Б., срещу въззивно решение № 98 от 21.05.2019г., постановено по внохд № 99/19г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. В жалбата се релевира касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. Прави се искане за изменение на въззивното решение с приложение на чл.55 от НК, алтернативно - за определяне на наказанието в предвидения законов минимум от пет години, което да бъде редуцирано с една трета по реда на чл.58а от НК. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд служебно назначеният защитник на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Пледира за налагане на наказание под минималния праг на определената от законодателя санкция за този вид престъпления, предвид множеството смекчаващи отговорността обстоятелства – оказаното от подсъдимия съдействие на органите на досъдебното производство, направеното самопризнание и отказа от страна на пострадалата да бъде конституирана в качеството на частен обвинител, както и липсата на предявен от същата граждански иск. Подсъдимият Е. Б. поддържа жалбата и моли наказанието му да се намали. Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна, а определеното наказание за справедливо, предвид предишните осъждания на подсъдимия, налаганите възпитателни мерки, лошите му характеристични данни, както и обстоятелството, че е извършил процесното деяние няколко дни, след като е изтърпял наказание лишаване от свобода. Моли атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: С присъда №3 от 07.02.2019г., постановена по нохд №600/18г., Окръжен съд – Ловеч е признал подсъдимия Е. Е. Р. Б. за виновен в това, че на 26.09.2018г., около 19,20ч., в [населено място], [улица], при условията на опасен рецидив, отнел чужда движима вещ – портмоне на стойност 5,00 лв., с намираща се в него сума от 52,00 лв., от владението на Н. Г. Н. от [населено място], с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил сила и я бутнал да падне на земята, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал.1 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от 6 /шест/ години. Размерът на така определеното наказание съдът е намалил, на основание чл.58а, ал.1 от НК, вр. чл.373, ал.2 от НПК, с една трета, на 4 /четири/ години лишаване от свобода. На основание чл.57, ал.1, т.2, б.„а“ от ЗИНЗС съдът е постановил първоначален строг режим за изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода за срок от 4 /четири/ години. На основание чл.59 от НК е приспаднал от така определеното наказание лишаване от свобода времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение – задържане под стража, считано от 01.10.2018г. Съдът се е произнесъл и по разноските. С решение № 98 от 21.05.2019г., постановено по внохд №99/19г., Великотърновският апелативен съд, Наказателно отделение, е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационната жалба е допустима, но неоснователна. Първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. При тази диференцирана процедура наказанията подлежат на определяне по правилата, визирани в разпоредбата на чл.373, ал.2 от НПК, която препраща към нормата на чл.58а от НК. В настоящия случай решаващите инстанции са индивидуализирали наложеното на подс. Б. наказание при предпоставките на чл.58а, ал.1 от НК. Крайният извод на въззивния съд относно размера на наказанието, определено при превес на смекчаващите обстоятелства, е правилен. Също така, оценявайки, установените смекчаващи обстоятелства, съдебните инстанции са достигнали до правилни изводи за това, че не са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, които да обусловят приложението на чл.55 от НК, респективно индивидуализиране на наказанията при условията на чл.58а, ал.4 от НК. В кръга на смекчаващите отговорността обстоятелства са били включени: младата възраст на подсъдимия, липсата на житейски опит, детството, преминало в различни институции за лица, лишени от родителска грижа, затрудненото му материално и социално положение, ниската стойност на предмета на престъплението, както и изразеното критично отношение към извършеното деяние. Въззивният съд не е пренебрегнал и отегчаващите обстоятелства – предишните осъждания на подсъдимия, които са извън квалифициращия признак на престъплението, лошите характеристични данни, множеството налагани възпитателни мерки по ЗБППМН, както и факта, че процесният грабеж е бил извършен няколко дни след изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода. При индивидуализацията на всяко наказание няма място за механичен формален подход на съпоставка между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като става въпрос за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца. В контекста на това разбиране и с оглед на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства /така, както са посочени по-горе/, наложеното на подсъдимия наказание за извършеното от него престъпление е съответно, както на конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца, така и за постигане целите по чл.36 от НК. Неоснователни са оплакванията на касатора, че въззивният съд при определяне на наказанието реално не е отчел всички смекчаващи обстоятелства. На първо място, твърдението, че апелативният съд не е съобразил ниската стойност на предмета на престъплението, е невярно, тъй като видно от мотивната част на обжалваното решение, това обстоятелство е ценено сред смекчаващите отговорността. В същото време, този факт не следва да бъде надценяван, имайки предвид, че деецът е извършил грабежа при неопределен умисъл, т.е. насочил се е към последици от определен вид, а именно – отнемане на чужда движима вещ, без да има ясна представа за конкретното съдържание на дамското портмоне и каква е стойността на отнетото. Невярно е и твърдението, че критичното отношение на подсъдимия и оказаното от него съдействиe на органите на досъдебното производството, не е било отчетено при определяне на наказанието. Второ, неоснователно е твърдението в жалбата, че въззивната инстанция не е отчела всички смекчаващи отговорността обстоятелства и по-точно ниския интензитет на употребената сила. Фактическите констатации по делото сочат, че в случая употребената от подсъдимия сила е била насочена както за отнемане на процесната вещ, така и към пострадалата, която след като е била блъсната, е паднала на земята, при което са и причинени травматични увреждания, с характер на леки телесни повреди/видно от съдебномедицинската експертиза/. При тези данни твърденията в жалбата, че след като пострадалата не е удряна, тя не е претърпяла болки и страдания, както и, че употребената сила е “минималната съставомерна”, са несъстоятелни. И накрая, доводът на защитата, че обществената опасност на деянието и дееца е ниска, предвид факта, че пострадалата от престъплението не е упражнила правата си да бъде конституирана в качеството на частен обвинител и не е предявила граждански иск, е неоснователен. Участието на лице, претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъпление, като частен обвинител в съдебното производство е регламентирано в чл.76 от НПК като негово суверенно право, чието упражняване зависи изцяло от волята му. Същото важи и за предявяването на граждански иск, каквато процесуална възможност е предвидена в чл.84 от НПК. Неупражняването на тези права от пострадалата обаче не може да се отчита в полза на подсъдимия и не може да има отношение към индивидуализацията на наказанието му. Обобщено, при установените смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, правилно изведени от двете съдебни инстанции по фактите и преценени при хипотезата на чл.54 от НК, наложеното на подсъдимия Б. наказание е законосъобразно определено и съответно за постигане целите на чл.36 от НК. Явната несправедливост на наказанието е налице само при очевидно негово несъответствие на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК, пред каквато хипотеза не сме изправени в настоящото дело. Ето защо, атакуваното въззивно решение на АС – Велико Търново следва да бъде оставено в сила. Предвид горните съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 98 от 21.05.2019г., постановено по внохд № 99/19г. на Апелативен съд – Велико Търново. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: