Р Е Ш Е Н И Е
№ 50011
гр. София, 26.09. 2022г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и втора година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
При секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Николова т.д.№1964 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Зелено бъдеще“ АД, „Полевик“ ЕООД и Д. С. Д. срещу решение №55/12.02.2020г. по в.т.д. №427/2019г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 – ти търговски състав, с което е потвърдено решение № 204/17.04.2019г. по т.д. №25/2018г. на Пловдивски окръжен съд, Търговско отделение, XX състав, в частта, с която е признато за установено, че касационните жалбоподатели дължат солидарно на „Банка ДСК“ АД сумата от 33 333,36 лв. - главница по Договор за кредит от 29.09.2015г., изменен с Анекс №1 и Анекс №2 от 02.08.2016г., сумата от 1 364 лв. – договорна /възнаградителна/ лихва по договора за кредит за периода от 10.04.2017г. до 15.09.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК – 31.10.2017г. до окончателното й изплащане, за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по ч.гр.д. № 17229/2017г. на ПРС.
В касационната жалба се сочи, че решението е недопустимо, тъй като въззивният съд не е съобразил инкорпорираната във въззивната жалба молба по чл.248 от ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Наред с това се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационните жалбоподатели считат за неправилен извода на въззивния съд за неоснователност на възражението за нищожност на издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК. В тази връзка поддържат, че съдът има задължение да провери валидността и законосъобразността на издадената заповед за изпълнение. Излагат съображения, че исковите претенции за главница и договорна лихва не са доказани по размер. Считат, че съдът неправилно е кредитирал приетите по делото експертизи, тъй като последните не кореспондират със събраните по делото доказателства. Поддържат, че не са доказани счетоводното отразяване на дълга по кредита и редовността на счетоводните записвания по процесния дълг. Също така твърдят, че клаузите на т.21, б. „а“ и „б“ от Договор за кредит от 29.09.2015г., преповторени в т.8, б. „а“ и „б“ от Анекс №2/02.08.2016г., са нищожни като накърняващи добрите нрави. съответно сумите, платени въз основа на нищожните клаузи, са недължимо начислени и събрани от банката.
Ответникът „Банка ДСК“ АД оспорва касационната жалба, като поддържа, че обжалваното въззивно решение е правилно и законосъобразно и моли да бъде оставено в сила. Счита, че възражението за нищожност на заповедта за изпълнение е неотносимо към спора, тъй като липсата на посочена банкова сметка не засяга съществуването на претендираните вземания. Също изтъква, че възражението е наведено едва във фазата по съществото на спора пред първата инстанция и не следва да се взема предвид поради настъпила преклузия. Счита за неоснователни и възраженията на касаторите по съдържанието на съдебно – счетоводните експертизи, като поддържа, че същите са изключително подробни и обосновани, а също така не са били оспорени от процесуалния представител на касаторите. Поддържа, че всички доказателствени искания на касаторите са били уважени, включително и тези за представяне на счетоводни извлечения, оборотни ведомости и др. от страна на банката, поради което изложените в касационната жалба възражения са недопустими и неоснователни.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че между „Банка ДСК“ АД и кредитополучателя „Зелено Бъдеще“ АД е сключен договор за банков кредит в размер на 50 000 лв.; кредитът е целеви – предоставен е за оборотни средства под формата на револвираща кредитна линия с погасителен план; договорът е изменен с Анекс №1 и Анекс №2, двата от 02.08.2016г.; по силата на два договора за поръчителство от 02.08.2016г. „Полевик“ ЕООД и Д. С. Д. са поели задължението да отговарят солидарно с главния длъжник при неизпълнение на задълженията му по договора за кредит. Като се е позовал на чл.22, б. „б“ от Договора и на заключението на съдебно – икономическата експертиза, въззивният съд е приел, че са налице обективните предпоставки за настъпване на предсрочната изискуемост на вземането - кредитополучателят е преустановил плащанията по договора на 31.03.2017г., когато е извършено последното плащане, като към датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК за периода 10.04.2017г. - 10.09.2017г. не е погасил шест погасителни вноски по главницата в общ размер от 12 500 лв. и шест погасителни вноски за лихвите. По спорния въпрос относно надлежното обявяване на предсрочната изискуемост апелативният съд, отчитайки отправеното до кредитополучателя уведомление от 12.09.2017г., е приел, че банката ясно и недвусмислено е изразила волята си, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Като е съобразил, че изпратеното от банката уведомление е получено на 14.09.2017г. лично от представляващия „Зелено Бъдеще“ АД - С. Х., въззивният съд е приел, че същото е получено от длъжника преди датата, на която банката е подала заявлението по чл.417 от ГПК – 31.10.2017г. С оглед на това е заключил, че предсрочната изискуемост е настъпила на 15.09.2017г., към който момент не са били погасени шест погасителни вноски по главница и шест вноски по договорни лихви. Позовавайки се на Тълкувателно решение №8/02.04.2019г. по тълк.д.№8/2017г. на ОСГТК на ВКС, решаващият състав е изтъкнал, че предявеният от банката иск ще бъде уважен, дори и ако се приеме, че уведомлението трябва да съдържа точния размер на непогасената главница. Изложил е съображения, че след изтичане на крайния срок за погасяване на вземането, последното е станало изцяло изискуемо към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, тъй като съдебното дирене пред въззивната инстанция е приключило на 09.10.2019г., а съгласно т.1 от Анекс № 2 срокът за погасяване на кредита, предоставен като револвираща кредитна линия, е бил продължен до 10.08.2018г. Позовавайки се на неоспореното заключение на съдебно – икономическата експертиза, въззивният съд е приел, че непогасената главница към 15.09.2017г. е в размер на 33 333,36 лв., а възнаградителната лихва за периода от 10.04.2017г. до 15.09.2017г., определена съгласно уговорения в чл.3 от Анекс № 2 лихвен процент, е в размер на 1 364 лв.
Апелативният съд е приел за неоснователно възражението на касационните жалбоподатели за прихващане с насрещно вземане в общ размер на сумата от 1 450 лв., представляваща платени наказателни лихви по Договор за кредит от 29.09.2015г., изменен с Анекс № 1 и Анекс №2, двата от 02.08.2016г., въз основа на нищожни договорни клаузи, от които сумата от 680 лв. – платена лихва по чл.21, б. „а“ от Договора и сумата от 770 лв. – платена лихва по чл.21, б. „б“ от Договора. Приел е, че в клаузата на чл.21, б. „а“ от Договора е предвидено заплащането на неустойка по чл.92 от ЗЗД, която е мораторна по характер, тъй като е за допусната забава от страна на кредитополучателя. Посочил е, че кредитополучателят е допуснал продължителна забава за период от 180 дни и е приел, че е допустимо предвидените в т.21 от договора наказателни лихви да се уговорят в по – висок размер от размера на действително претърпените вреди от забавата. Изтъкнал е, че това не прави неустоечната клауза нищожна – към момента на сключване на договора страните са предвидили такъв размер на неустойката за забава, който да стимулира кредитополучателя да погасява в срок погасителните вноски. С оглед на тези съображения, въззивният съд е заключил, че клаузите на т.21 от договора не накърняват добрите нрави, поради което са валидни и извършените от длъжника плащания са направени на валидно правно основание.
Апелативният съд е приел за неоснователно оплакването, че заповедта за незабавно изпълнение е невалидна поради липсата на задължителен реквизит – чл.412, т.7 от ГПК. Изложил е съображения, че в рамките на производството по иска по чл.422 от ГПК се установява съществуването на едно вземане, т.е. на едно материално право, като възраженията, които могат да се направят пред въззивния съд са изчерпателно посочени в чл.423 от ГПК, а заповедта и разпореждането за незабавно изпълнение могат да се обжалват в производството по чл.419 от ГПК. С оглед на това е изтъкнал, че в производството по чл.419 от ГПК, което е приключило с влязло в сила определение от 26.01.2018г. по ч.т.д.№13/2018г. на ПОС, частният жалбоподател е следвало да изчерпи всичките си възражения относно законосъобразността на заповедта по чл.417 от ГПК.
По отношение на оплакването, че банката не е доказала редовността на счетоводните записвания по задължението, произтичащо от договора за кредит, апелативният съд е констатирал, че вземането по процесния дълг е прехвърлено по счетоводна сметка 444 „Вземания по съдебни спорове“, подсметка 444031 „Вземания по съдебни спорове в левове по кредити за оборотни средства на МСП“, с дата на прехвърляне – 31.10.2017г. Предвид това, че на тази дата Банката е подала заявление по чл.417, т.2 от ГПК и е представила извлечение от счетоводната сметка с точния размер на дълга, въззивният съд е приел, че пропускът й да отрази сумите в документа „оборотна ведомост към 31.12.2017г.“ не означава, че съдебно предявеното вземане е погасено, като е изтъкнал, че последното плащане по дълга е осъществено на 31.03.2017г. В допълнение, въззивният съд е изтъкнал още, че счетоводното отразяване на вземането е вторично и дори при счетоводните записвания да има непълноти, те не се отразяват на съществуването на спорното вземане като материално право.
С определение №60517/15.09.2021г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпросите: относно задължението на съда в производството по предявен иск по реда на чл.422 вр. чл.415 от ГПК да извършва проверка относно валидността на издадената заповед за изпълнение на парично задължение; относно критериите за установяване дали договорна клауза за неустойка накърнява добрите нрави.
С постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №81 от 20.07.2015г. по т.д.№1823/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., е прието, че предмет на установителния иск по чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, може да бъде само право по чл.410, ал.1 от ГПК, за което е издадена заповедта за изпълнение. Ако една от тези две предпоставки не е налице: 1. правото не е от очертаните притезания в чл.410, ал.1, т.1 от ГПК до 25 000 лева; 2. не е издадена заповед за изпълнение за него, искът по чл.422, ал.1 от ГПК е недопустим. След постановяването на решението са изменени разпоредбите на чл.415 ал.1 и ал.3 от ГПК / ДВ, бр.86/2017г./, като е предвидено, че заявителят може да предяви иск за вземането си и в случай, че съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение, но в този случай искът за вземането, индивидуализирано в заявлението, е осъдителен. На липсваща заповед за изпълнение следва да се приравни нищожната такава, доколкото същата не поражда правни последици. Въпреки, че в този случай заповед е издадена и срещу нея може да бъде подадено възражение по чл.414, ал.1 от ГПК, защитата на спорното материално право не може да се осъществи посредством установителен иск, а чрез осъдителения иск за паричното вземане по реда на чл.422, вр. чл.415, ал.1, т.3 от ГПК. Доколкото издаването на валидна заповед за изпълнение е предпоставка за допустимостта на установителните искове по чл.422 от ГПК, преценката за наличието на валидна заповед за изпълнение съставлява част от проверката за допустимост на производството, която съдът извършва служебно.
Разрешение на поставения материалноправен въпрос е дадено с Тълкувателно решение №1/2009г. от 15.06.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСТК на ВКС. Съгласно принципните разрешения, дадени в мотивите към т.3 автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл.9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася както за гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл.288 от ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Съгласно задължителните разяснения в ТР №1/09г. на ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В мотивите на тълкувателното решение са дадени принципни критерии, приложими при преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави, като: естеството на задълженията, изпълнението на които е обезпечено с неустойка – парични или непарични и размерът им; наличието или липсата на други способи за обезпечение; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. В тълкувателното решение изрично е посочено, че прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна и същата се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с настъпилите от неизпълнението вреди.
По основателността на касационната жалба:
Въпреки, че изразеното от въззивния съд становище, че в производството по чл.422 от ГПК проверка на заповедта за изпълнение не следва да се извършва, не съответства на даденото разрешение на процесуалноправния въпрос, правилен е изводът за допустимост на производството по предявения установителен иск по реда на чл.422 ал.1 т.1 от ГПК. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение №1/10.02.2012г. по тълк.д. №1/2011г. на ОСГТК на ВКС, нищожен е съдебният акт, постановен от ненадлежен орган или от ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираем или неподписан. Единственият довод на касаторите относно нередовността на заповедта за изпълнение е липсата на задължителен реквизит по чл.412 т.7 от ГПК. Разпоредбата на чл.412 т.7 от ГПК съответства на разпоредбата на чл.236 ал.1 т.7 от ГПК, въвеждаща като реквизит на съдебното решение, постановено по осъдителен иск, банкова сметка, по която да се преведат присъдените суми или друг, посочен от ищеца начин на плащане. Съответно с разпоредбата на чл.127, ал.4 от ГПК като реквизит на исковата молба, с която е предявен осъдителен иск за парично вземане, се въвежда посочване на банкова сметка, по която да се извърши плащане на ищеца. Съгласно чл.129, ал.2, изр.1 от ГПК обаче, исковата молба е нередовна само когато не отговаря на изискванията по чл.127, ал.1 и чл.128 от ГПК. Следователно, непосочването на банкова сметка от страна на ищеца не може да обуслови нередовност на исковата молба, а оттам и недопустимост на съдебното решение, постановено в производството по такава искова молба. На още по – малко основание липсата на този реквизит би довела до такава непълнота в съдържанието, която да направи неразбираема волята на съда и съответно да може да се квалифицира като порок, водещ до нищожност на съдебното решение и препятстващ пораждането на правните му последици. Същото разрешение е приложимо и за заповедта за изпълнение, която след успешното провеждане на иска по чл.422 ал.1 от ГПК, се ползва с изпълнителната сила на влязло в сила осъдително решение.
Неоснователни са и доводите на касаторите за недопустимост на решението, тъй като въззивният съд не е съобразил инкорпорираната във въззивната жалба молба по чл.248 от ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Във въззивната жалба липсват доводи за непълнота или неправилно определяне на размера на присъдените разноски, като въззивните жалбоподатели са посочили, че обжалват решението и в частта за разноските, като по този начин претендират отмяната и му в частта за разноските като последица от уважаване на въззивната им жалба. Дори и във въззивната жалба да бе инкорпорирана молба по чл.248 от ГПК, която въззивният съд е пропуснал да върне на първоинстанционния съд за произнасяне по компетентност, това нарушение на процесуалния закон не би обусловило недопустимост на въззивното решение.
По отношение на обжалваното въззивно решение е налице касационно основание по чл.281 т.2 от ГПК само в частта, с която е потвърдено решението на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е оставено без уважение възражението на касаторите за прихващане с насрещно вземане в общ размер на сумата 1450 лева, представляваща платени наказателни лихви по договор за кредит от 29.09.2015г., изменен с анекси №1 и №2 от 02.08.2016г. Съгласно разясненията, дадени в т.2 на ТР №2/2020 от 18.03.2022г. по т.д.№2/2020г. на ОСГТК на ВКС, съдът не се произнася по неоснователното възражение за прихващане в диспозитива на решението, зачитайки неговата характеристика на защитно средство срещу предявения иск. С оглед изложеното, съдът намира, че обжалваното въззивно решение се явява недопустимо в посочената част, поради което същото, ведно с потвърденото с него първоинстанционно решение, следва да се обезсили.
Неоснователни са оплакванията на касаторите, че съдът не е съобразил липсата на ангажирани по делото първични счетоводни документи, включително извлечения от сметките, по които са били осчетоводявани вземанията на ищеца за възнаградителни и наказателни лихви. Счетоводните записвания на банките не се ползват с обвързваща материална доказателствена сила на официални удостоверителни документи. Установената в чл.60 ал.2 от ЗКИ възможност когато кредитът или отделни вноски от него не бъдат издължени на договорените дати за плащане, както и в случаите, когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита, банката да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.418 от ГПК въз основа на извлечение от счетоводните си книги, се отнася само за заповедното производство. При постъпило възражение срещу заповедта, банката ищец по иска по чл.422 от ГПК носи доказателствената тежест да установи по безспорен начин своето вземане, като в това производство извлечението от счетоводните книги не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила. Съгласно чл.182 от ГПК вписванията в счетоводните книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото, като те могат да служат като доказателство на лицето или организацията, които са водили книгите. В случая от значение за изхода на производството по реда на чл.422 от ГПК е дали извършените от банката счетоводни записвания са в съответствие с клаузите на сключения между страните договор и дали правилно отразяват извършените плащания по кредита. Вещото лице при изпълнението на назначената съдебно-счетоводна експертиза е извършило проследяване на операциите по аналитични сметки, отразени от банката по партидата на процесния кредит, считано от възникването му, по главница и лихви по хронология към датата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита -15.09.2017г. и не е установило несъотвествие на начислените възнаградителни и наказателни лихви в отклонение от механизма на определяне на същите, уговорен в договора за кредит и анексите към него. Следва да се отбележи, че основното и допълнителното заключение на съдебно – счетоводната експертиза не са били оспорени от процесуалния представител на касаторите. Също така те не са въвели твърдения, нито са ангажирали писмени доказателства, че са внесли суми, в по – голям размер от установения в експертизата и осчетоводения от банката, а именно – 24 149, 72 лева, от които 16 666,64 – главница, 6 091,99 – договорна лихва, 652,21 лева - наказателна лихва по т. 21 ,б.“а“ от договора за кредит и 738,88 лева - наказателна лихва по т. 21 ,б.“б“ от договора за кредит.
Правилно е и изразеното от въззивния съд становище, че липсата на отразяване на неиздължения остатък от кредита в оборотната ведомост към 31.12.2017г. не може да обоснове извод, че кредитът е бил погасен. В случая липсват доказателства за осъществявяне на някой от погасителните способи – плащане, прихващане, опрощаване и др., който би довел до погасяване на задълженията по договора за кредит, а неправилното счетоводно отразяване на вземанията на банката не освобождава длъжника от задължението за връщане на предоставените в заем суми и уговорените възнаградителни лихви.
Основателно се явява оплакването в касационната жалба, че вследствие неточно прилагане на критериите за съответствие на клаузите за неустойка с добрите нрави, ПАС е приел, че клаузата на т. 21 ,б.“б“ от договора за кредит е валидна. Същата клауза предвижда, че при неплащане на част или цялата дължима лихва по кредита в уговорените срокове, кредиторът събира от кредитополучателя наказателна лихва върху размера на редовната главница, включваща договорената по т.9.1 лихва и наказателна надбавка от 7 процентни пункта. С посочената клауза страните са уговорили, че че при забава се начислява лихва / в размер на годишната лихва плюс надбавка/ върху основа, формирана не от вземането, чието неизпълнение е причина за изпадането в забава, а от бъдещи неизискуеми вземания / „ размера на редовната главница”/ . По този начин методиката на изчисление на уговорената неустойка за забава не отчита размера на неизпълненото задължение за лихва / предвидено е неизпъление в размер на „част или цялата дължима лихва по кредита“ / и не предвижда този размер като база за изчисляване на дължимата неустойка за забава. С визираната разпоредба е уговорено начисляване на неустойка за забава върху целия размер на редовната главница, тоест на тази част от главницата, чиято изискуемост все още не е настъпила и чийто размер многократно би превишавал неизпълненото задължение за лихва, дължимо в рамките на един или няколко последователни месеци съгласно погасителния план. Следователно определената в т.21 б.“б“ от договора методика води до изчисляване на неустойка в размер, многократно завишен спрямо обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от забавата вреди. Съответно неустойката излиза извън присъщите с оглед разясненията, дадени в т.3 на ТР №1 от 15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като още към момента на сключване на процесния договор за кредит създава възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, поради което неустоечната клауза нарушава добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
По отношение на клаузата на т.21 б.“а“ от договора за кредит не е налице соченото от касаторите накърняване на добрите нрави, доколкото като база за определяне на размера на неустойката е възприета неизпълнената част от задължението /просрочената главница/. Същевременно уговорената наказателна надбавка предвижда увеличение със седем пункта на уговорената годишна възнаградителна лихва от 9,5%. Съобразявайки сочените обстоятелства, настоящият съдебен състав намира, че мораторна неустойка в така уговорения размер, не превишава в такава степен размера на очакваните вреди при забавено изпълнение на главното парично задължение в размер на законната лихва за забава, че да излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции.
С оглед нищожността на клаузата за неустойка по чл.21 б.“б“ от договора за кредит, начислените на основание на тази клауза наказателни лихви се явяват заплатени от кредитополучателя „Зелено бъдеще“ АД при начална липса на основание. Съгласно приетото по делото основно заключение на съдебно – счетоводната експертиза, общият размер на погасените наказателни лихви с посочено основаине чл.21 б.“б“ от договора за периода от 25.10.2015г. до 15.09.2017г. възлиза на 738,88 лева. Посочената сума се явява платена при липса на основание, поради което основателно за тази сума се явява въведеното от длъжника „Зелено бъдеще“ АД и поръчителите „Полевик“ ЕООД и Д. С. Д. съгласно чл.142 от ЗЗД възражение за прихващане с вземането на банката за главница по договора за кредит и следва да бъде уважено. След направеното прихващане процесното вземане за неиздължената главница по договора за кредит е погасено до размер на 32 594,48 лева.
Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за признаване за установено, че „Зелено бъдеще“ АД, „Полевик“ ООД и Д. С. Д. дължат солидарно на „Банка ДСК“ АД главница по Договор за кредит от 29.09.2015г., изменен с Анекс №1 и Анекс №2 от 02.08.2016г., за разликата над сумата от 32594,48 лева до размера от 33333,36 лева /738,88 лева/, като бъде постановено друго за отхвърляне на иска за тази сума като погасен чрез прихващане.
С оглед изхода на производството присъдените на ответника по касация разноски за заповедното производство следва да бъдат намалени до размер на 686,42 лева, разноските за първоинстанционното производство следва да бъдат намалени до размера от 978,92 лева, а разноските за въззивното производство следва да бъдат намалени до размер от 293,61 лева.
С оглед изхода на спора ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на тримата касатори съразмерно с отхвърлената част от исковете направените в първоинстанционното, във въззивното и в касационното производство разноски / 16,71 лева в първоинстанционното, 14,71 лева във въззивното и 15,34 в касационното производство/, в общ размер на сумата 46,76 лева.
На касатора „Зелено бъдеще“ АД [населено място], следва да бъдат присъдени съразмерно с отхвърлената част от исковете и направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 14,84 лева, а на касатора „Полевик" ЕООД направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 10,60 лева.
На ответника по касация „Банка ДСК“ АД следва да бъде присъдено съразмерно с уважената част от исковете юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 195,74 лева.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение №55/12.02.2020г. по в.т.д. № 427/2019г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 – ти търговски състав, в частта, с която е потвърдено решение № 204/17.04.2019г. по т.д. №25/2018г. на Пловдивски окръжен съд, Търговско отделение, XX състав, в частта, с която е оставено без уважение възражението на „Зелено бъдеще“ АД, „Полевик“ ЕООД и Д. С. Д. за прихващане с насрещно вземане в общ размер на сумата 1450 лева, представляваща платени наказателни лихви по договор за кредит от 29.09.2015г., изменен с анекс №1 и №2 от 02.08.2016г., въз основа на нищожни договорни клази, от които сумата от 680 лева, платена по чл.21, б.“а“ от договора и сумата от 770 лв., платена по чл.21 ,б.“б“ от договора, както и потвърденото с въззивното решение първоинстанционно решение в съответната част.
ОТМЕНЯ решение №55/12.02.2020г. по в.т.д. №427/2019г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 – ти търговски състав, в частта, с която е потвърдено решение № 204/17.04.2019г. по т.д. №25/2018г. на Пловдивски окръжен съд, Търговско отделение, XX състав, в частта, с която е признато за установено, че „Зелено бъдеще“ АД, „Полевик“ ЕООД и Д. С. Д. дължат солидарно на „Банка ДСК“ АД главница по Договор за кредит от 29.09.2015г., изменен с Анекс №1 и Анекс №2 от 02.08.2016г., за разликата над сумата от 32594,48 лева до размера от 33333,36 лева /738,88 лева/, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК – 31.10.2017г. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по ч.гр.д. №17229/2017г. на ПРС, както и в частта, с която „Зелено бъдеще“ АД, „Полевик“ ЕООД, и Д. С. Д., са осъдени да заплатят на „Банка ДСК“ АД разноски за заповедното производство над размера от 686,42 лева, разноски за първоинстанционното производство над размера от 978,92 лева и разноски за въззивното производство над размер от 293,61 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Банка ДСК“ АД срещу „Зелено бъдеще“ АД, „Полевик“ ЕООД и Д. С. Д. иск по реда на чл.422 ал.1 от ГПК за сумата от 738,88 лева, съставляваща разликата над сумата от 32594,48 лева до размера от 33333,36 лева, главница по Договор за кредит от 29.09.2015г., изменен с Анекс № 1 и Анекс № 2 от 02.08.2016г., като погасен ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с вземане за сумата 738,88 лева, заплатена наказателна лихва на основание нищожна клауза - т. 21, б.“б“ от договора за кредит.
ОСТАВЯ В СИЛА решение №55/12.02.2020г. по в.т.д. №427/2019г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 – ти търговски състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати общо на касаторите „Зелено бъдеще“ АД ЕИК[ЕИК], „Полевик“ ЕООД,[ЕИК], двете дружества със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.3, ап.9, и Д. С. Д., [ЕГН], с адрес [населено място] , [жк], [жилищен адрес] тримата със съдебен адрес [населено място], [улица], адв. Стойка М. общо сумата 46,76 лева /четиридесет и шест лева и седемдесет и шест стотинки/, разноски за производството пред трите инстанции.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на „Зелено бъдеще“ АД ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.3, ап.9, разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 14,84 лева /четиринадесет лева и осемдесет и четири стотинки/, а на „Полевик“ ЕООД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.3, ап.9, разноски за адвокатско възнаграждение за касационното произвдство в размер на 10,60 лева /десет лева и шестдесет стотинки/.
ОСЪЖДА „Зелено бъдеще“ АД ЕИК[ЕИК], „Полевик“ ЕООД,[ЕИК], двете дружества със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.3, ап.9, и Д. С. Д., [ЕГН], с адрес [населено място], [жк], [жилищен адрес] тримата със съдебен адрес [населено място], [улица], адв. Стойка М. да заплатят на „Банка ДСК“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата 195,74 лева /сто деветдесет и пет лева и седемдесет и четири стотинки/, 1рмюрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|