Р Е Ш Е Н И Е № 209 гр. София, 15 ноември 2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ :РУЖЕНА КЕРАНОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря М. Петрова и с участието на прокурора от ВКП Кирил Иванов, като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 582/2019 г. по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв. Г. М.- В. - защитник на подс. С. А. М. срещу решение № 81 от 30.04.2019 г. по внохд № 174/19 г. на Апелативен съд- Пловдив. В жалбата е заявено касационно основание по чл. 348, ал.1,т. 3 от НПК-явна несправедливост на наказанието, до което се е стигнало, според защитата, поради това, че съдилищата не са отчели всички смекчаващи отговорността обстоятелства. В съдебното заседание пред ВКС, назначеният от ВКС служебен защитник- адв. В. Д. поддържа жалбата и акцентира върху поведението на жертвата, което според него допринесло за обществено опасните последици. Подс. М. моли за намаляване на наказанието и изразява съжаление за постъпката си. Представителят на ВКП счита жалбата за неоснователна, тъй като наложеното на подс. М. наказание е справедливо и съответно на извършените от него по „брутален начин престъпни деяния“. ВКС след като изслуша доводите на страните, в пределите на предоставените си правомощия по чл. 347 от НПК, намери следното : Касационната жалба е неоснователна. С присъда № 8 от 21.02.2019 г. по нохд № 560/2018 г. Окръжен съд- Хасково е признал С. А. М. за виновен в това, че 3.11.2017 г. в [населено място] при условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи на обща стойност 269 лв., от владението на Ю. С. А., с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 196 ал.1 т.1 вр. чл. 194, ал.1 вр.чл. 29 ал.1 б. а и б. б от НК и вр. чл. 54 вр. чл. 58 а от НК му е наложил шест години лишаване от свобода. Признал е подс. М. за виновен за това, че при условията на продължавано престъпление за периода от 3.11.2017 г. до 5.11.207 г. в [населено място], Стара Загора и Хасково използвал платежен инструмент –дебитна карта, издадена на Ю. С. А., без съгласието и като общият размер на изтеглената сума е 530лв. и деянието не представлява по- тежко престъпление , поради което и на основание чл. 249, ал.1 вр. чл. 20, ал.2 от НК и чл. 54, вр. чл. 58а от НК му е наложил наказание девет години лишаване от свобода и глоба в размер на 530 лв. Намалил е наказанията с една трета и на основание чл. 23, ал.1 от НК е определил едно общо най- тежкото, а именно шест години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „строг“ режим. На основание чл. 23, ал.3 от НК е присъединил към наказанието лишаване от свобода глоба в размер на 530 лв. На основание чл. 59, ал.1 от НК е приспаднал времето, през което подс. М. е с мярка за неотклонение „задържане под стража“ от 14.09.2018 г. Осъден е да заплати направените по делото разноски. По жалба на подс. М. –чрез служебния му защитник адв. Р. е образувано внохд № 174/19 г. по описа на Пловдивския Апелативен съд. С решение № 81 от 30.04.2019 г. е потвърдил присъдата на Окръжен съд - Хасково. Доводите, с които касаторът е защитил оплакването за явна несправедливост на наказанието не намират опора в материалите по делото. Съображенията за това са следните : Първоинстнационното съдебно производство е протекло по диференцираната процедура по глава 27 от НПК - чл. 371, т. 2 от НПК. Подс. М. признал изцяло фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Съдът е приел, че самопризнанието му се подкрепя от доказателствата, поради което е провел съкратено следствие и е постановил съдебен акт, с който е признал подс. М. за виновен в извършване на престъпление по чл. 196 ал. 1 т. 1 вр. чл. 194 ал. 1 вр. чл. 29, ал.1, б. А и б. Б от НК и чл. 249 ал.1 от НК, като е приложил чл. 58а от НК и е намалил наказанията за всяко едно от деянията с една трета и при условията на чл. 23 от НК е наложил най- тежкото от тях –в размер на шест години лишаване от свобода и е присъединил глобата. В жалбата се сочи, че при индивидуализиране на наказанията съдилищата са дали превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, без да обсъдят в цялост тези, които водят до смекчаване на отговорността на подс. М.. Като такива са посочени ниската стойност на предмета на престъпление по чл. 196 от НК, разкаянието на дееца и желанието да възстанови сумите и по двете по обвинения. С нужното внимание въззивната инстанция е изследвала престъпната деятелност на подсъдимия и обремененото му съдебно минало и с основание е приела, че целите в чл. 36 от НК не могат да се постигнат с по- ниско наказание, тъй като налаганите и изтърпени до този момент наказания „лишаване от свобода“ не са били достатъчен контра мотив за преустановяване престъпната дейност, която той продължил да извършва само няколко месеца след като е бил освободен от затвора. На следващо място, съдилищата са обсъдили характеристиките на двете престъпни посегателства по чл. 196 от НК и чл. 249 от НК, които освен обичайните такива, разкриват и личността на подсъдимия в отрицателна светлина. Това е така, защото посегателството над имуществото на пострадалата, която е била с онкологично заболяване са осъществени в болницата, където тя се е лекувала. Подсъдимият е използвал момент, в който тя се е намирала извън стаята за провеждане на химиотерапия и необезпокоявано взел портмонето с намиращите се в него пари и банкова карта с пин кода и. Сумата от портмонето присвоил, като с картата в продължение на три дни изтеглил от банкомати в различни градове от страната наличните й средства, след което я изхвърлил. Не са споделяеми възраженията на защитата, че при установената фактология, съдът не е отчел като смекчаващи обстоятелства това, че подс. М. не знаел, че пострадалата е болна, нито, че тя с поведението си допринесла за настъпването на резултата. Подсъдимият е имал ясно съзнание, че извършва кражбата на вещи от болен човек, който се намира в болница, а не на улицата. Освен това жертвата не може да бъде упрекната, че с оглед нуждите си носи със себе си лични вещи измежду, които парична сума и банкова карта с пин код, за да послужат на трети лица, ако с нея се случи най – лошото. На следващо място, неоснователен е довода, че съдилищата не са съобразили ниската стойност на предмета на престъпление по чл. 196 от НК от 269 лв., който е под минималната работна заплата за страната, както и сумата от 530 лв., които са изтеглени от сметката. Стойността на отнетата и изтеглена с картата сума са били отчетени като смекчаващо обстоятелство, но те не би следвало да имат доминиращо значение над останалите, тъй като на практика това са били всички средства, с които пострадалата е разполагала, и следователно не намаляват степента на обществената опасност на деянието и дееца. Отделно от това за съставомерността на деянието по чл. 249, ал. 1 от НК е достатъчно само използването на платежен инструмент от дееца, без съгласието на титуляра, поради което размера на изтеглената сума не предполага допълнително намаляване на наказанието. Не са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, които да доведат до определяне на наказанието под минимума предвиден в закона или около него, тъй като двете деяния и личността на дееца разкриват висока степен на обществена опасност, като последните правилно са били оценени от съдебните състава при определяне на наказанията в посочения вид и размер. На последно място, несподеляемо е оплакването на подс. М., че съдът го е лишил от постигане на по- леко наказание, чрез сключване на споразумение с прокуратурата. Този довод не държи сметка на това, че предпоставка за това е възстановяване на сумите предмет на обвинението, което не е сторено от подсъдимия. В разпоредителното заседание на делото на 6.12.2018 г., той е заявил, че желае да възстанови вредите на пострадалата. След това на 21.02.2019 г. подс. М. е направил изявление, че не е могъл да възстанови парите и че желае провеждането на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. Съдът е съобразил волята му и е провел съкратено съдебно следствие, като е определил наказанието с приложението на чл. 58а от НК. Съдът не е ограничил подсъдимия да възстанови сумите, но той не го е сторил и за това възражението му е в противоречие с материалите по делото, без да отчита обстоятелството, че процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК е проведена по инициатива на подсъдимия, а не на съда. Поради изложените до тук съображения настоящия касационен състав прецени, че жалбата е неоснователна и не налага упражняване на правомощията по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК. С оглед на което и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК ВКС- Първо Наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 81 от 30.04.2019 г. по внохд № 174/19 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. Решението е окончателно. Председател : Членове : 1. 2.