2 Р Е Ш Е Н И Е № 169 С., 21,02,2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото съдебно заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева Емил Марков при секретаря …………………………………..……. и с участието на прокурора…………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 27 по описа за 2010 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 5756/7.Х.09 г. на „Б. комплекс [фирма] - [населено място], област П., подадена чрез процесуалния представител на търговеца адв. С.. Г. В. от АК-П., против решение № 183 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 4-и с-в, от 10.VІІІ.2009 г., постановено по гр. дело № 413/09 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 92 на Пловдивския ОС, ТК, ХVІІ-ти с-в, от 25.ІІ.2009 г. по т. д. № 833/08 г. С последното – като неоснователен – е бил отхвърлен предявеният от акционерното д-во срещу Г. Г. осъдителен иск за заплащане на сума в размер на 177 423.91 лв. на основание Споразумение от 28.ХІІ.2002 г., сключено между този ответник /ФЛ/, в неговото качество на „свързано лице” с търговците: [фирма]-гр. В. /к.к. „Св. Св. К. и Е.”/, „П.-хотел [фирма]-гр. П., както и с ищцовото „Б. комплекс [фирма]-гр. Х., от една страна, и от друга – с [фирма]-гр. П.. С определение № 604 от 22.VІІ.2010 г., постановено по делото, касационният контрол по отношение горепосоченото въззивно решение е бил допуснат при констатирано наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, предвид необходимостта от тълкуване на разпоредбата на чл. 22 ЗЗД във връзката й с текста на § 1, ал. 2 от ДР на ТЗ – досежно възможността между свързани лица, които участват пряко или косвено в управлението, контрола или капитала на други лица, да бъдат уговаряни условия, „различни от обичайните”, вкл. и в полза на трето лице. Оплакванията на дружеството касатор са за необоснованост и постановяване на обжалваното въззивно решение в нарушение както на материалния закон, така и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което се претендира касирането му изцяло. В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция „Б. комплекс [фирма] поддържа жалбата чрез своя процесуален представител по съображения изложени в писмени бележки по делото, като претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски по представен списък, съгласно чл. 80 ГПК. Съответно становището на неявилия се ответник по касация Г. Т. Г. е това, изразено в писмения му отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, в който се претендира потвърждаване на атакуваното въззивно решение и присъждане на съдебно-деловодни разноски, вкл. възнаграждението, изплатена на адв. Н. В. К. от АК-С.. Като взе предвид оплакванията и доводите на търговеца касатор, вкл. в писмените му бележки по делото, както и защитната теза на ответника по касация Г. Т. Г. и провери материалната и процесуалноправна законосъобразност на атакуваното въззивно решение, Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение прие следното: За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне иска на „Б. комплекс [фирма]-гр. Х. срещу Г. Т. Г. от [населено място] за присъждане на сумата в размер на 177 423.91 лв., ведно със законната лихва върху тази главница от завеждане на исковата молба - 23.ІХ.08 г. и до окончателното й изплащане, Пловдивският апелативен съд е приел, че процесното споразумение от 28.ХІІ.2002 г., страни по което са Г. и [фирма]-гр. П. /последното в качеството си на купувач на акции от капитала на търговеца касатор/, няма правното естество на договор в полза на трето лице, т. е., че не разкрива белезите на правната фигура по чл. 22 ЗЗД. Обжалваното въззивно решение е правилно: обосновано и законосъобразно. По делото не е било спорно, че към релевантната дата 28.ХІІ.2002 г. свързани помежду си лица - по смисъла на § 1, ал. 2 от ДР на ТЗ – са били както настоящия касатор „Б. комплекс [фирма]-гр. Х., така и [фирма]-гр. В., а също „П.-хотел [фирма]-гр. П., но заедно и с физическото лице Г. Т. Г. от [населено място], [община], област П.. Последните две капиталови търговски дружества, имащи акционерно участие в дружеството касатор, са предприели преди това продажба на акциите си на третото лице [фирма]-гр. П., докато физическото лице Г. Т. Г. е декларирало свързаност с гореизброените три акционерни д-ва в аспекта на пряко или косвено участие в управлението, контрола /по см. на § 1в, от ДР на ТЗ/ и в капитала на всяко едно от тях. От това положение се налага извод, че с т. 4 от процесното писмено споразумение от 28.ХІІ.2002 г. ответникът по касация Г. всъщност не е поел валидно спрямо [фирма]-гр. П., като купувач на акции от капитала на неучастващия в споразумението касатор, евентуални облигационни задължения на последния към кредиторите му, възникнали преди и до настъпване на уговорената бъдеща дата 31 декември 2002 г., т.е. заявено е било единствено намерението на Г. Т. Г. да замести длъжника-настоящ касатор във всеки дълг, възникнал до посочения краен момент, но без да е поеман конкретен ангажимент по осигуряване изричното съгласие на съответния кредитор за това, каквото е императивното изискване на чл. 102, ал. 1 ЗЗД. Така разкритата с помощта на критериите по чл. 20 ЗЗД действителна обща воля на страните по процесното споразумение от 28.ХІІ.2002 г., обуславя извод, че правната фигура на договора в полза на трето лице следва винаги да бъде отграничавана от хипотезите, при които се сключват самостоятелни договори, всеки един от които поражда действие само ако и другите съглашения са действителни. Наличието на свързаност по смисъла на § 1, ал. 2 от ДР на ТЗ между даден длъжник и третото лице, възнамеряващо да го замести в дълга му, не изключва императивното изискване на закона, произтичащо от принципа на относителност на облигационните отношения, за изрично съгласие на кредитора това заместване да може да произведе действие. Не е било спорно по делото обстоятелството, че [фирма]-гр. П. не е имало качеството на кредитор по отношение на търговеца-настоящ касатор. Следователно изразеното от това Е. съгласие за заместването на [фирма] в дълг от свързаното с него физическо лице Г. Т. Г. е ирелевантно, щом няма данни Агенцията за следприватизационен контрол някога да е изразявала съгласие чрез свой изп. директор вземането й за неустойка да бъде погасено вместо от търговеца касатор - от настоящия ответник по касация. В заключение следва да се отбележи, че отношенията между икономически свързани лица, каквито несъмнено са двете страни по настоящия спор, позволяват уговаряне на условия, различни от обичайните. Такова би било прибягването до допустимата /съгласно чл. 9, ал. 1 ЗЗД/ правна фигура на „поемане на изпълнението”, която нашият законодател не е уредил изрично. По силата на такъв договор едно трето, свързано с длъжника лице, може да се задължи към последния било за да изпълни вместо него, било да поеме наред с него задължението му към кредитора, т.е. като солидарен длъжник. Касае се за уреждане на вътрешните отношения между длъжник и третото лице, без обаче уговорката да е противопоставима на кредитора и следователно последният не би разполагал с иск срещу третото лице. Прилика с договора в полза на трето лице е налице само във втората от горните две хипотези: на встъпването в дълг - по чл. 101 ЗЗД, защото „ако кредиторът е одобрил съглашението за встъпване, то не може да бъде отменено или изменено без негово съгласие”: разрешение идентично с това по чл. 22, ал. 1 ЗЗД досежно заявлението на бенефициера към промитента или към стипуланта, че ще се ползува от облагодетелстващата го клауза. В тази връзка ноторно е, че при договора по чл. 22 ЗЗД, основното правоотношение между уговарящия и третото лице се нарича „валутно”: било защото в едни случаи стипулантът действа като довереник на бенефициера, а в други като гестор на същото това трето ползващо се лице. Освен, че в процесната хипотеза подобно „валутно” отношение въобще не може да се констатира, но и „безусловно и неотменимо” задължилият се Г. Т. Г. всъщност въобще не е действал като промитент. Ето защо правно несъстоятелна се явява тезата, развита в писмената защита на касатора по делото, че [фирма] било уговорило обещателя да плати „вместо евентуалния бъдещ длъжник”. Напротив, вместо да встъпи в дълговете на търговеца касатор, третото свързано с него лице Г. Т. Г., е манифестирало пред некредитор готовност да замести /по реда на чл. 102, ал. 1 ЗЗД/ този длъжник във всички негови задължения, възникнали до датата 31.ХІІ.2002 г., към практически неограничен кръг действителни кредитори. Следователно единственият резултат от процесното споразумение, сключено на 28.ХІІ.2002 г., е бил да породи определени правни очаквания у съконтрахента на Г. Т. Г., които обаче са останали неосъществени. С оглед всичко изложено касационната жалба на „Б. комплекс [фирма]-гр. Х. ще следва да бъде оставена без уважение, като атакуваното с нея въззивно решение се потвърди. Независимо от този изход на делото в настоящата инстанция искането на ответника Г.Т. Г. за разноски не следва да бъде уважено, тъй като не са били ангажирани доказателства такива да са били направени. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 183 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 4-и с-в, от 10.VІІІ.2009 г., постановено по гр. дело № 413/09 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2 Решение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по т. дело № 27 по описа за 2010 г.