1 Р Е Ш Е Н И Е № 53 Гр. София, 23 март 2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на петнадесети март през две хиляди и шестнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛОЗАН ПАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА ИМОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Джамбазов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 213/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 2 и сл. от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. С. С., защитник на подс. Х. Й. М., против присъда № 6/137/14. 01. 2016 год., постановена по в. н. о. х. д. № 628/2016 год. по описа на Окръжен съд – гр.Русе. В касационната жалба се сочи, че атакуваният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен, тъй като са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и материалният закон е приложен неправилно. Наред с това се изтъква, че присъдата е необоснована, поради което е направено искане при условията на алтернативност същата да бъде отменена и подсъдимият да бъде оправдан и по двете повдигнати обвинения, като бъдат отхвърлени предявените граждански искове или делото да бъде върнато за ново разглеждане на въззивния съд. В допълнение към жалбата е изразено несъгласие с изводите на окръжния съд за достоверност на показанията на свидетелите С. и М., като в същото време се сочи, че са игнорирани тези на приятелката на подсъдимия. Според касатора е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като въпреки дадените му указания частният тъжител не е посочил неизяснените обстоятелства и доказателствата, които следва да се съберат, поради което въззивната му жалба е следвало да бъде върната, а вместо това в нарушение на забраната за влошаване положението на подсъдимия окръжният съд му е наложил по-тежко наказание. В подкрепа на тезата за неправилно приложение на материалния закон е посочено, че деянието на подсъдимия не осъществява състава на престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК, тъй като заканата обективно не може да възбуди основателен страх, а отправянето й е единствено с цел да бъде защитена приятелката на подсъдимия. В съдебно заседание частният тъжител Н. С. не се явява и не изразява лично или чрез повереник становище по основателността на касационната жалба. Подс. Х. М. не се явява и не изразява лично или чрез защитника си становище по основателността на жалбата. Прокурорът дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Сочи, че са събрани достатъчно доказателства, които са интерпретирани съобразно действителния им смисъл и значение, а материалният закон е приложен правилно. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 137/09. 10. 2015 год., постановена по н. ч. х. д. № 233/2015 год., Районният съд – гр.Русе, 10 наказателен състав е признал подс. Х. Й. М. за виновен в това, че на 14. 08. 2014 год. в [населено място] се заканил на Н. С. С. с престъпление против личността му, като му отправил заплаха, че ще го пребие, и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл.78а от НК го е освободил от наказателна отговорност за престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК и му е наложил административно наказание глоба в размер на 1 500 лева. Със същата присъда подс. М. е бил признат за невинен в това по същото време и на същото място да е казал думи, унизителни за честта и достойнството на Н. С. в негово присъствие, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 146, ал. 1 от НК. Подсъдимият е осъден да заплати на частния тъжител обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие престъплението по чл. 144, ал. 1 от НК в размер на 500 лева заедно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на главницата. Съдът е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер. Отхвърлена е и исковата претенция за заплащане на обезщетение вследствие на престъплението по чл. 146, ал. 1 от НК. Първоинстанционният съдебен акт е проверен по въззивни жалби на тъжителя и на подсъдимия и с присъда № 6/137/14. 01. 2016 год., постановена по в. н. о. х. д. № 628/2016 год. е отменен изцяло. С въззивната присъда подс. М. е признат за виновен по обвинението по чл. 144, ал. 1 от НК и по чл. 146, ал. 1 от НК, като за първото от тях е осъден на четири месеца лишаване от свобода, а за второто му е наложено наказание глоба в размер на 1 000 лева. На основание чл. 23, ал. 3 от НК въззивният съд е присъединил наказанието глоба към наказанието лишаване от свобода, а на основание чл. 66 от НК е отложил изтърпяването на последното за срок от три години от влизане на присъдата в сила, като е възложил възпитателната работа с подсъдимия на РУП-МВР по местоживеене. Подсъдимият е осъден да заплати на частния тъжител обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие престъплението по чл. 144, ал. 1 от НК в размер на 500 лева, както и 500 лева – обезщетение за претърпените неимуществени вреди от престъплението по чл. 146, ал. 1 от НК, като исковете са отхвърлени за разликата до пълния им предявен размер. Съдът се е произнесъл по разноските по делото и е осъдил подсъдимия да заплати държавна такса върху уважената част от гражданските искове. Касационната жалба е частично основателна. Несъстоятелни са доводите, че жалбата на частния тъжител, послужила като основание за образуване на въззивното производство, не съответства на изискванията на чл. 320, ал. 1 от НПК, поради което изобщо не е следвало да бъде разглеждана от окръжния съд. В първоначалната жалба, подадена с оглед спазване срока по чл. 319, ал. 1 от НПК, Н. С. е декларирал най-общо недоволството си от постановения съдебен акт, а в допълнението към нея е конкретизирал оплакванията си, изразявайки несъгласието си с оправдаването на подсъдимия по обвинението по чл. 146, ал. 1 от НК и с отхвърлянето на исковата претенция за вредите, причинени от това деяние, като наред с това е посочил, че намира за несправедливо присъденото му обезщетение за неимуществени вреди вследствие заканата с престъпление против личността му. Обстоятелството, че не е посочено кои са неизяснените обстоятелства и какви доказателства следва да бъдат събрани, не води до нередовност на въззивната жалба, защото поначало изискването на чл. 320, ал. 1, изр. 2 от НПК е относимо към случаите, в които са направени възражения за необоснованост на присъдата и за непълнота на доказателствата, каквито в настоящия казус отсъстват. От друга страна, предвид правомощията и на съд по фактите, въззивната инстанция не е обвързана от евентуалните доказателствени искания на страните и е длъжна да извърши служебно преценка дали са изяснени всички правно значими обстоятелства и дали е необходимо провеждане на въззивно съдебно следствие, а разпоредбата на чл. 314, ал. 1 от НПК я задължава да извърши цялостна проверка на присъдата, независимо от основанията, посочени от страните. Не бива да се забравя, освен това, че разкриването на обективната истина е основно начало на наказателния процес, поради което чл. 107, ал. 4 от НПК изрично изключва възможността за преклудиране на доказателствените искания на страните. Ето защо непосочването на неизяснените обстоятелства и на доказателствените искания не съставлява самостоятелно основание за връщане на въззивната жалба, а образуването на въззивно производство и произнасянето по нея не е съществено нарушение на процесуалните правила, налагащо отмяна на постановения въззивен съдебен акт. Неоснователни са и възраженията на защитата, свързани със доказателствената съвкупност по делото. Преди всичко следва да се припомни, че фактическата необоснованост не съставлява самостоятелно основание за отмяна на атакувания съдебен акт. Касационната инстанция е съд по правото и се произнася в рамките на фактическите положения, приети от долустоящия съдебен състав без да може да ги променя, като проверява единствено доколко са спазени процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното му убеждение. Ето защо аргументите на жалбоподателя касателно приетата фактическа обстановка следва да бъдат обсъдени именно в такъв аспект. Внимателният прочит на материалите по делото недвусмислено показва, че обстоятелствата, подлежащи на установяване съобразно поставените в тъжбата фактически рамки, са изведени след спазване на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота. Въззивната инстанция е изпълнила задължението си да извърши собствен анализ на доказателствената съвкупност и се е солидаризирала с изводите на районния съд досежно повода за скандал между тъжителя и подсъдимия, действията на всеки един от тях и репликите на Х. М. към Н. С., че ще се саморазправи с него. В същото време различната оценка на гласните доказателства и доказателствени средства е довела до коренно противоположен извод за доказаност на обвинението за обида. За да приеме, че подсъдимият се обърнал към тъжителя с думите „боклук” и „нещастник”, контролираната инстанция се е позовала на заявеното от М. С., като е интерпретирала показанията и съобразно действителния им смисъл и съдържание и е изложила убедителни и изчерпателни съображения, че те заслужават доверие независимо от факта, че свидетелката е съпруга на тъжителя. В тази насока е било преценено, че твърденията и са последователни, логически свързани и в тях не се установяват непълноти и вътрешни противоречия. Отчетено е било освен това, че те кореспондират и със заявеното от свид. М., който е случаен минувач и не е свързан с нито една от страните в конфликта. Предвид категоричността му, че е възприел как по-младото момче, т. е. подсъдимият, обижда по-възрастния мъж, обстоятелството, че свидетелят не е могъл да възпроизведе конкретните думи, с които М. е засегнал честта и достойнството на С. няма онова правно значение, което му придава защитата. Неоснователни са и възраженията за липса на свидетелска годност на свид. М., защото те не се основават на материалите по делото. Единствените данни за влошено здравословно състояние на свидетеля се съдържат в протокола от съдебно заседание на 23. 06. 2015 год., но същите са лишени от конкретност, доколкото е посочено единствено, че М. има здравословни проблеми, но не е отразено тяхното естество. В същото време липсва медицинска документация за свидетеля, а внимателният прочит на показанията му води до извод, че те са логически съгласувани, подредени и не съдържат вътрешни противоречия, поради което сами по себе си също не дават основание за съмнение в способността на свидетеля да възприема заобикалящата го действителност, да запаметява възприетото и да го възпроизвежда. Несподеляеми са аргументите, че въззивната инстанция е игнорирала обясненията на подсъдимия и показанията на свид. Р. К.. За игнориране на едно или друго доказателствено средство може да се говори само когато съдът е оставил без внимание съдържащата се в него информация, интересуваща процеса, т. е. когато не са изпълнени процесуалните задължения за обсъждане на доказателственото средство само за себе си и в съвкупност с останалите доказателствени източници; когато не е извършен анализ на свидетелските показания или обясненията на подсъдимия от гледна точка на пълнота, изчерпателност, убедителност, вътрешна съгласуваност и логическа последователност или пък когато избирателно са ползвани части от тях, като са извадени от контекста на цялостния разказ на разпитаните лица. Обстоятелството, че съдът се е отнесъл с недоверие към едни или други доказателствени източници не означава, че те са игнорирани. Суверенно право на инстанциите по фактите е да кредитират или не доказателствата по делото, стига да изложат съображения защо те не могат да бъдат оценени като достоверни и отговарящи на обективната истина. Съдът не е обвързан в аналитичната си дейност от задължение винаги и при всякакви обстоятелства да дава вяра на обясненията на подсъдимия и на подкрепящите ги свидетелски показания – противното би означавало на тези доказателствени средства да се придаде формална доказателствена сила в разрез със забраната на чл. 14, ал. 2 от НПК. Тези принципни положения са били съобразени от контролираната инстанция, която е изложила обстойни съображения на л. 39 от въззивното дело защо приема, че не може да се довери на посоченото от подсъдимия и приятелката му. От всички доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила са резонни единствено съображенията на жалбоподателя за нарушаване на забраната за влошаване положението на подсъдимия. След като е преценила, че е доказано не само обвинението за закана с престъпление, но и това за обида, въззивната инстанция е отменила изцяло първоинстанционната присъда и след като отново е признала подс. М. за виновен в извършването на престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК, му е наложила на наказание „лишаване от свобода”, позовавайки се на забраната на чл. 78а, ал. 7 от НК. Не е съобразила обаче, че по този начин утежнява положението му, тъй като определеното наказание лишаване от свобода поначало е по-тежко от глобата, а освен това, за разлика от налагането на административно наказание, предпоставя и промяна в съдимостта на дееца, поради което е необходимо да има съответна жалба от частния тъжител. В настоящия случай, както беше посочено по-горе, несъгласието на тъжителя с първоинстанционния съдебен акт е свързано единствено с размера на присъденото обезщетение за вреди, претърпени от заканата за убийство, но не и с вида и размера на наказанието, наложено за това деяние. Обстоятелството, че присъдата е атакувана и в частта, с която подс. М. е оправдан по второто обвинение и жалбата в тази част е уважена, не дава основание да се приеме, че е преодоляна забраната за reformatio in pejus, защото както в правната доктрина, така и в съдебната практика понятията „съответна жалба” и „съответен протест” еднозначно се тълкуват като жалба, респ. протест, в които е направено изрично искане, а в коментирания казус такова не е налице. При отсъствието на съответна жалба нормата на чл. 78а, ал. 7 от НК не може да послужи като аргумент за влошаване положението на подсъдимия, независимо от обстоятелството, че въззивният съд е признал Хр. М. за виновен в извършването на две престъпления, осъществени в условията на реална съвкупност. Констатираното нарушение на процесуалните правила може да бъде отстранено от касационната инстанция, още повече, че наред с него ВКС намира, че е основателно оплакването на подсъдимия за неправилно приложение на материалния закон що се отнася именно до обвинението по чл. 144, ал. 1 от НК. С оглед конкретиката на казуса е необходимо да се направи разграничение между престъплението по чл. 144 от НК и обикновеното спречкване. ВКС е имал повод да отбележи в Р. № 419/2015 год. по н. д. № 1314/2015 год. на ІІІ н. о., че докато при заканата с престъпление заплашителните думи и изрази се отправят към пострадалия съзнателно и се използват със съдържанието, което имат, при обичайната свада застрашаващите действия се предприемат спонтанно, а заканителните думи се използват импулсивно, като носят единствено емоционален заряд и изразяват гняв и яд, но в действителност не целят да предизвикат страх от осъществяването на заканата. Съдилищата по фактите не са съобразили, че настоящият случай попада именно във втората хипотеза. Основание за този извод дават няколко обстоятелства, които са останали недооценени и от първата, и от въззивната инстанция. Не е съобразено, че до момента на срещата им в парка М. и С. са били непознати един за друг и между тях не са съществували никакви отношения. Повод за агресията на подсъдимия е станало обаждането на приятелката му, че е притеснявана от тъжителя. Заплахата, че ще пребие С., е изречена веднага след като подсъдимият е пристигнал на местопроизшествието и посредством тези думи, които безспорно са проява на криворазбрано кавалерство, М. е целял единствено да защити момичето. За извода за несъставомерност на деянието и по-специално за обективната невъзможност на заканата да възбуди основателен страх е от значение и обстановката, при която е извършено деянието – в светлата част на денонощието, в парк, в присъствието на много хора, като същевременно подсъдимият е останал на място до пристигане на полицията. Съвкупната оценка на тези обстоятелства води до категоричен извод, че деянието не съставлява престъпление и са налице основания касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК, като отмени присъдата и оправдае подсъдимия по обвинението за престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК. В същото време следва да бъдат оценени като неоснователни доводите в жалбата за неправилно приложение на материалния закон по отношение на второто деяние. Безспорно установените думи – „боклук” и „нещастник”, които подсъдимият е използвал като обръщение към тъжителя, носят негативен заряд и имат обидно значение, а с изричането им подсъдимият е искал да засегне честта и достойнството на тъжителя. Този извод относно субективната страна на деянието не се променя от факта, че М. е считал, че С. притеснява приятелката му. Предвид приетата от контролираната инстанция фактическа обстановка, изключваща употребата на обидни изрази от страна на тъжителя, които да са адресирани към подсъдимия няма как да бъде удовлетворена и претенцията за прилагане на чл. 146, ал. 2 от НК. Следва обаче въззивната присъда да бъде изменена в санкционната и част, като подс. М. бъде освободен от наказателна отговорност и му бъде наложено административно наказание за престъплението по чл. 146, ал. 1 от НК. За това не съществува процесуална пречка, изводима от чл. 347, ал. 1 от НПК, доколкото в касационната жалба изрично е направено оплакване за нарушение на материалния закон, а незаконосъобразната правна оценка на вярно установените факти и осъждането на подсъдимия за престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК е довело до неправилно приложение и на забраната на чл. 78а, ал. 7 от НК. Единственото престъпление, за което следва да бъде ангажирана наказателната отговорност на Х. М. – това по чл. 146, ал 1 от НК, е наказуемо с глоба, като наред с нея съдът може да наложи обществено порицание. Подсъдимият е чисто съдебно минало и не е освобождаван от наказателна отговорност, а с престъплението не са причинени имуществени вреди. При индивидуализация на административното наказание касационната инстанция взе предвид младостта на подсъдимия и мотивите за извършване на престъплението и прие, че целите на наказанието ще бъдат постигнати с минималния размер на глобата, предвидена в чл. 78а от НК – 1 000 лева. Логическа последица от оправдаването на подсъдимия за престъплението по чл. 144, ал. 1 от НК е и отмяна на въззивната присъда в частта, с която е приложен чл. 23 от НК, а тъй като посоченото деяние, освен че не съставлява престъпление, не притежава и признаците на деликт, атакуваният съдебен акт следва да бъде отменен и в частта, с която е уважен гражданския иск за вреди вследствие това деяние, като искът бъде отхвърлен. Следва да бъде намален и размерът на присъдената държавна такса от 125 лева на 50 лева. В останалата част въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ присъда № 6/137/14. 01. 2016 год., постановена по в. н. о. х. д. № 628/2016 год. по описа на Окръжен съд – гр.Русе в частта, с която подс. Х. Й. М. е осъден на четири месеца лишаване от свобода за престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК, като на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НК го ОПРАВДАВА по това обвинение. ОТМЕНЯ присъдата в частта, с която на основание чл. 23, ал. 3 вр. ал. 3 от НК към наказанието лишаване от свобода е присъединено наказанието глоба в размер на 1 000 лева. ОТМЕНЯ присъдата в частта, с която подс. Х. Й. М. е осъден да заплати на Н. С. С. 500 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди вследствие престъплението по чл. 144, ал. 1 от НК и ОТХВЪРЛЯ гражданския иск. ИЗМЕНЯ присъдата в частта, с която на подс. Х. Й. М. е наложено наказание „глоба” в размер на 1 000 лева за престъпление по чл. 146, ал. 1 от НК, като на основание чл. 78а от НК го ОСВОБОЖДАВА ОТ НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ за това престъпление и му НАЛАГА АДМИНИСТРАТИВНО НАКАЗАНИЕ „ГЛОБА” в размер на 1 000 (хиляда) лева. ИЗМЕНЯ присъдата в частта, с която подс. Х. Й. М. е осъден да заплати държавна такса върху уважената част от гражданските искове, като НАМАЛЯВА размера и на 50 лева. ОСТАВЯ СИЛА присъдата в останалата и част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.