Р Е Ш Е Н И Е
№ 1
гр.София, 03 април 2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България,
Трето наказателно отделение в съдебно заседание на петнадесети
януари две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
САША РАДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ФИДАНКА ПЕНЕВА
СЕВДАЛИН МАВРОВ
със секретар Иванка
Илиева
и с участието на прокурора КРАСИМИРА КОЛОВА
изслуша докладваното от
председателя
(съдията) САША РАДАНОВА
наказателно дело под № 621/2008 година
Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Великотърновската апелативна прокуратура против решение № 182 от 15. Х.2008 год. по внохд № 204/2008 год. на Великотърновския апелативен съд.
В протеста прокурорът се позовава на посоченото в чл.348, ал.1, т.1 НПК касационно основание, което подкрепя с довода, че „са били игнорирани практически свидетелските показания на св. П св. Иванка П. , а недооценени в пълен обхват – тези на св. Венцислав Д. ”. Иска отмяна на решението и връщане делото на апелативния съд за ново разглеждане.
В съдебно заседание представителят на Върховната касационна прокуратура не поддържа протеста, срещу чиято основателност възразяват още подсъдимият и упълномощеният му защитник, предложил становището си и писмено.
Върховният касационен съд установи:
С присъда № 309 от 19.V.2008 год. по нохд № 482/2006 год. на Плевенския окръжен съд, Н. И. Н. е признат за невиновен в това, на 13 срещу 14.VІ.2003 год. в гр. Ч. бряг, Плевенска област, умишлено да е умъртвил 37-годишния В. Ц. И. от с.гр., при което е оправдан по обвинението в престъпление по чл.115 НК.
С протестираното въззивно решение е потвърдена първоинстанционната присъда.
Протестът е основателен. Макар и пределно оскъден откъм мотиви – като не е желаел да се затруднява с мотивирането на становището си, прокурорът от апелативната прокуратура е можел поне да заимства доводите, с които колежката му от окръжната прокуратура е подкрепила въззивния си протест – протестът е основателен доколкото в него се съдържат твърдения за допуснати процесуални нарушения, ограничили прокурора, като страна в процеса, в правото му да докаже повдигнатото и поддържано срещу подсъдимия Н обвинение – касационно основание по чл.348, ал.3, т.1 НПК.
Двете съдебни инстанции неправилно са отказали да кредитират показанията на Т. Н. И. и Д. М. Й. , очевидки на първия побой, нанесен от подсъдимия на пострадалия в следобедните часове на 13.VІ.2003 год. Първоначалният разпит на двете свидетелки е проведен съответно на 23.ІІ.2006 год. и на 9.ІІІ.с.г., повече от 2 години и 8 месеца след случая пред „павилиона на Е. ”, на който момичетата са присъствали. При разпита й, 15-годишната тогава Т. И. е заявила, че пострадалият е паднал от стола, на който е седял и е протегнал към подсъдимия ръка за помощ, в отговор на което Н. е започнал „да го рита… навсякъде… по тялото… поне пет-шест пъти”, „с ритници го навря под масата”. Според свидетелката този инцидент е станал около 16-17 ч. на 13.VІ.2003 год. Разпитаната при досъдебното разследване Д. Й. , тогава 11-годишна, е потвърдила падането на пострадалия от стола, протягането към подсъдимия ръка за помощ и това, че подсъдимият го е ритнал, без свидетелката да види, къде. Не си е спомняла годината и датата на инцидента. В показанията си пред първоинстанционния съд Т. И. безпротиворечиво е потвърдила казаното от нея при досъдебното разследване, а относно часа на инцидента е заявила, че случилото се е станало след 14 ч. Показанията си от досъдебното разследване е потвърдила пред съда и Д. Й. , а относно единствения ритник, който е видяла Н. да нанася, не е била сигурна, дали е засегнал масата, под която пострадалият е бил паднал, или самият пострадал /в последното изречение от показанията на Д. Й. /.
Обсъждайки въззивния протест в частта, с която прокурорът е оспорил отказът от доверие в казаното от Т. И. и Д. Й. , въззивният съд /на с.11 от решението/ не е изложил никакви мотиви за това, защо намира протеста за неоснователен, т.е., защо споделя доводите на първата инстанция, които доводи са: първо, погрешни /че Д. Й. предавала възприятията си от инцидент в с. Р. и че свидетелките не можели да конкретизират, „по време и място” събитието, на което са станали очевидки/, второ, житейски незрели /напълно обяснимо е, 12-годишната Т. и 8-годишната Й. да запомнят именно потреслото ги отношение към едно човешко същество и само него, а не и „други факти и събития, станали по същото време или в непосредствена близост”/ и, трето, резултат от липса на проявена от съда процесуална активност в изпълнение на задължението му да установи обективната истина по делото. Първоинстанционният съд е бил длъжен да опита дадената му с чл.281, ал.3 във вр. с ал.1, т.1 НПК възможност за уточняване на единственото разминаване в показанията на двете свидетелки, отнасящо се само до Т. И. и само до часа, когато е станал първоначалния инцидент между подсъдимия и пострадалия, дори и при очакваното несъгласие за това от страната на подсъдимия. Недаването отговор на доводи, изложени в подкрепа на протеста и отнасящи се до поставения в ал.1, т.1 на чл.301 НПК въпрос, само по себе си представлява съществено процесуално нарушение след като води до нарушаване не толкова на правото да се подаде оплакване срещу считания за неправилен съдебен акт, колкото на правото да се получи обоснован отговор на съдържащите се в това оплакване съображения.
Не е основателен отказът на двете съдебни инстанции да кредитират и показанията на И. Т. П. , очевидец на втория побой, който подсъдимият е нанесъл на пострадалия около 21.30 ч. По повод на тази част от въззивния протест, където прокурорът Й. А. е оспорила правилността на отнасящият се до казаното от Ив. П. анализ на окръжния съд, въззивният се е задоволил да отговори, че „показанията на тази свидетелка действително са компрометирани затова, че е свидетелствала след близо три години, и че има личен мотив да уличи подсъдимия като автор на престъплението”.
Освен, че отговорът е повече от лаконичен, към него се налагат две забележки.
Първата е, че основанието за „компрометиране” свидетелските показания на Ив. П. като дадени „след близо три години”, се отнася и за всички други, без изключение свидетели, включително изброените в първия абз. на с.12 от въззивното решение, които показания, като били „обсъдени много детайлно от първоинстанционния съд”, осигурили на подсъдимия „ безспорно алиби”. Т.е. налага се логичният извод, че показанията на М. М. , В. Д. , В. В. , В. Г. , П. Д. , П. П. , В. Д. , Кл. К. , П. Й. , Ив. Ц. , Пл. Ф. , Н. Г. , Б. Н. , Н. Ф. и Б. Б. , като дадени след „близо”, че и много повече /напр. от В. Д. / от 3 години, са негодни да осигурят на подсъдимия не само „безспорно”, но и каквото и да било алиби. От мотивите към въззивното решение изобщо не става ясно, защо едно и също обстоятелство-предприемането от 23.ІІ.2006 год. на разпит на свидетели, повече от 2 години и половина след като при извършената на 15.VІ.2003 год. аутопсия на трупа на В. Цв. И. е дадено заключение с голяма степен на вероятност, установените и довели до смъртта на И. увреждания да са резултат от нечии насилствени действия-е основание да бъдат компрометирани едни за сметка на други свидетели и, преди всичко, защо това обстоятелство изобщо е от естество да внесе съмнение в нечия обективност. Отговорът на тези два въпроса – за връзката между изтеклите повече от 2 години и половина и обективността на свидетелите, и за използвания критерий, според който едни от даваните по едно и също време показания са компрометирани с оглед посочения период, а други-не, е крайно наложително да бъде даден от въззивния съд, за да може при евентуална повторна проверка на решението му да се проследи правилността на следваната логика при проверката на доказателствения материал.
Втората забележка срещу отказът на апелативния съд да кредитира показанията на Ив. Т. П. се отнася до съображението му за наличието у П. на „личен мотив да уличи подсъдимия като автор на престъплението”. Че между свидетелката и подсъдимия съществуват неприязнени отношения е безспорно, което още не значи, че тези отношения могат да бъдат мотив за набеждаване в престъпление. Не е вярно посоченото в мотивите към първоинстанционната присъда, с които въззивният съд се е съгласил, П. да е заявила първоначално, че е „видяла подсъдимия да бие и рита някакъв човек, но след зададените въпроси се объркала и е променила показанията си като казала, че не е видяла подсъдимия, но го познала по гласа”. При нито един от разпитите й тази свидетелка не е твърдяла, че е видяла подсъдимия, а само че е чула гласа му, който без никакво колебание би разпознала при многогодишното им съжителство в съседство. Същото П. е заявила и пред първоинстанционния съд: „…и тогава чух глас. Беше на Н. , биеше човек на ул.”Паисий” № 47. Риташе го и викаше „Ще те убия”. Блъскаше го така, както и мен…”, потвърждава и показанията, които е дала „пред съдия, миналата 2006 год. през м.ІІ”. Не е вярно следващото, прието от първата и споделено от втората инстанция фактическо положение, че „Петкова многократно е подавала оплаквания… с твърдения, че Н. върши престъпления”, което фактическо положение се подкрепяло от приложенията на л.90-96 от първ.дело. Ако въззивният съд действително се беше запознал с въпросните приложения щеше да види, че става въпрос не за „оплаквания”, а за едно оплакване, в което П. е твърдяла, че Н. е блъскал главата й в намиращо се вблизост ел.табло, а след като паднала на земята, продължил да я удря и й причинил проникващо в черепната кухина нараняване. С 4 постановления, прокурорката от Районната прокуратура в Червен бряг, С. Х. е приела, най-напред, че Н. не следва да носи отговорност, тъй като П. се е „самонаранила” като „неколкократно си удряла главата в ел.табло на Енергоснабдяване”/в постановленията за прекратяване от 28.ІІІ.2005 год. и от 7.VІ.с.г./, след което телесната повреда от средна, въпреки рентгенологично доказаното счупване на черепа под разкъсно-контузната рана в дясната теменна област, се оказала лека при по-различно разчитане на рентгеновата снимка, а това пък дало, след „самонараняването”, ново основание за прекратяване /с постановленията от 26.V.2006 год. и 11. ХІІ.с.г./. Не е вярно и приетото от двете съдебни инстанции, че „по делото са представени безспорни доказателства” за „имотни спорове” и водени „граждански дела” между подсъдимия и Т. , след като такива доказателства изобщо няма.
Обобщено, казаното дотук във връзка с показанията на Т. Н. И. , Д. М. Й. и на И. Т. П. , не дава никакви основания за съмнение в истинността им, съответно никакви основания да се приеме за правилна дейността на първата и втора инстанции по чл.305, ал.3 НПК. Тази неправилност, която съдилищата са допуснали, е и трудно обяснима като се има предвид, че пострадалият В. Цв. И. е починал „в резултат на нанесен му побой”, за което обстоятелство въззивният съд е приел, че „няма спор” и че трите свидетелки са единствените очевидци на двукратния побой, който подсъдимият е нанесъл на В. И. , че няма никакви данни пострадалият да е бил конфликтен човек и друг път да е бил обект на нечие нападение, а опитът на подсъдимия да докаже последното с показанията на В. И. е твърде неубедителен.
Коментираните процесуални нарушения следва да се отстранят при новото разглеждане на делото, поради което и на основание чл.354, ал.3, т.2 НПК, ВКС в състав от трето наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 182 от 15. Х.2008 год. по внохд № 204/2008 год. на Великотърновския апелативен съд И ВРЪЩА делото на същия съд ЗА НОВО РАЗГЛЕЖДАНЕ от съдебното заседание.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: