Ключови фрази


Р Е Ш Е Н И Е
№ 84

София, 10.06.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и пети март, две хиляди двадесет и първа година, в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при секретаря Росица Иванова, като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 2696 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Филикон-97“ АД срещу решение № 851 от 21.04.2020г. по в. т. дело № 3843/2019г. на Софийски апелативен съд (САС), с което е потвърдено решение № 1107 от 18.06.2019г. по гр. дело № 736/2017г. на Софийски градски съд (СГС), ТО, VІ-15 състав, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Република България, представлявана от Министъра на финансите, евентуално съединени искове с правни основания чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 128 915.74 лв. – такса по чл. 35а Закона за енергията от възобновяеми източници (ЗЕВИ) за електрическа енергия, произведена в периода: 01.07.2014г. – 10.08.2014г., платена на държавата без основание поради обявяване на разпоредбите на чл. 35а, чл. 35б и чл. 35в ЗЕВИ за противоконституционни с решение № 13 от 31.07.2014г. по к. д. № 1/2014г. на Конституционни съд (КС), като е реализирана и отговорността на ищеца за съдебни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон (приложена е прогласената за противоконституционна норма на чл. 35а ЗЕВИ в нарушение на чл. 151, ал. 2 и ал. 3 Конституцията), правото на ЕС и практиката на СЕС. Твърди, че събирането на процесната такса е заварено правоотношение, спрямо което обявеният за противоконституционен закон не е бил произвел по окончателен начин регулаторния си ефект и решението на КС действа занапред, като „отнема“ регулативната способност на обявената за противоконституционна уредба. Моли атакуваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният главен иск да бъде уважен изцяло. Претендира заплащане на сторените съдебно-деловодни разноски пред всички съдебни инстанции.
Ответникът по касационната жалба – Държавата, представлявана от Министъра на финансите, депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Предявява възражение за прекомерност на направените от касатора деловодни разноски пред касационната инстанция.
С определение № 875 от 11.12.2020г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 ГПК, по правния въпрос за действието на тълкувателното решение № 3 от 28.04.2020г. по к. д. № 5/2019г. на КС, с което е прогласена противоконституционност на нормативен акт (в случая на чл. 35а ЗЕВИ) по отношение на заварени правоотношения и висящи съдебни производства според разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 Конституцията на Република България (КРБ).
Отговор на горепосочения правен въпрос е даден от настоящия съдебен състав в решение № 207 от 06.01.2020г. по гр. д. № 4662/2019г. и решение № 22 от 18.02.2021г. по гр. д. № 664/2019г., постановени по реда на чл. 290 ГПК, споделен и в решение № 184 от 21.01.2021г. по гр. д. № 2686/2019г. на ІV г.о. на ВКС, в решение № 249 от 15.01.2021г. по гр. д. № 4069/2019г. на ІV г.о. на ВКС, в решение № 202 от 10.03.2021г. по гр. д. № 854/2020г. на ІІІ г.о. на ВКС и др.. Според него, изхождайки от задължителения тълкувателен характер на решение № 3 от 28.04.2020г. по к. д. № 5/2019г. на КС, правилото на чл. 151, ал. 2, изр. трето КРБ, че решенията на Конституционния съд действат занапред, не е абсолютно и от него има изключения, които могат да се обосноват с цялостната конституционноправна уредба. От значение за действието на решението на КС съд спрямо заварените правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, е тълкуването на съдържанието на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 КРБ, уреждаща контрола за конституционосъобразност, упражняван по конкретен повод, задължаваща ВКС и ВАС да спрат производството по делото и да внесат въпроса в КС, когато установят несъответствие между закона, приложим по висящото пред тях дело, и КРБ. Нормата цели осуетяване решаването на дело според противоконституционен закон и затова повелява то да бъде спряно до произнасянето на КС. Спирането би било лишено от смисъл, ако КРБ допуска делото да се реши съобразно противоконституционен закон. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенството на КРБ и нарушава забраната на нейния чл. 5, ал. 1. Никой закон не може да противоречи на КРБ, а ако противоречи, той не е част от правната система, т.е. не е приложимо право при решаването на правните спорове. Спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. Цели се осуетяване на постановяване на съдебни решения в противоречие с решението на КС и следователно уронващи върховенството на основния закон. Утвърденият в КРБ принцип на справедливост (материалният елемент на принципа на правовата държава), както и разпоредбата, че правораздаването се осъществява от съдилищата (чл. 119, ал. 1 КРБ), въздигат в конституционна ценност постановяването на справедливо съдебно решение. Формалното правораздаване от съд не е справедливостта, която е утвърдена в КРБ и се защитава и закриля от нея. Цялостната конституционна уредба цели законът, който противоречи на КРБ, да не бъде приложен, да не възникнат противоконституционни и в този смисъл несправедливи правни последици от прилагането на такъв правен акт и да не бъдат нарушени правата на личността. Следователно нормите на чл. 151, ал. 2, изр. трето и чл. 150, ал. 2 КРБ имплицитно съдържат идеята, че правилото за действие "занапред" се прилага, освен ако не води до крайна несправедливост. Затова крайният извод на КС, отразен в т. 2 на решение № 3 от 28.04.2020г. на КС по к. д. № 5/2019г., е че по отношение на заварените от решението на КС неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага.
Когато спорът е основан на закон, обявен за противоконституционен с решение на КС, съдът по иска е длъжен да приеме, че законът е негоден (невалиден) регулатор на обществените отношения и в никой момент не се прилага, респ. не е следвало да бъде приложен. Това важи за неприключените правоотношения и за приключените правоотношения, когато Народното събрание не е изпълнило задължението си да ги преуреди в съответствие с КРБ (чл. 22, ал. 4 ЗКС). Важи за всяко съдебно производство, независимо дали е образувано преди или след влизане в сила на решението на КС.
По съществото на касационната жалба:
Предявени са при уславията на евентуално обективно съединяване: главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и евентуален иск с правно основане чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният съд е счел за достатъчни приетите писмени доказателства по делото за установяване на факта, че ищецът е собственик на две фотоволтаични електроцентрали („ФЕЦ Филикон“ в землището на [населено място] и „ФЕЦ Еко Бистрец“ в землището на [населено място]), присъединени към електроразпределителната мрежа и за които има сключени договори за изкупуване на електрическа енергия с „ЕВН България Електроразпределение“ ЕАД, с действие и към процесния период: 01.07.2014г. - 10.08.2014г.. От заключението на приетата счетоводна експертиза е установил, че процесната сума 128 915.74 лв. е удържана като такса по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ за периода: 01.07.2014г. -10.08.2014г., от „ЕВН България Електроразпределение“ ЕАД и на 15.10.2014г. е преведена от електроразпределителното дружество (трето за настоящия спор лице) по сметка на КЕВР. Горепосочените фактически изводи са правилни и се споделят от касационната инстанация.
САС е посочил, че с решение № 13 от 31.07.2014г. по к.д.№1/2014г. на КС, разпоредбите на чл. 35а, чл. 35б, чл. 35в и чл. 73 ЗЕВИ са обявени за противоконституционни, което решение на КС е обнародвано в ДВ на 06.08.2014г. и съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 2 КРБ е влязло в сила на 10.08.2014г.. Заключил е, че е налице валидно правно основание, въз основа на което процесната държавна такса по чл. 35а ЗЕВИ е начислена и събрана за процесния период, тъй като до 10.08.2014г., когато нормата на чл. 35а ЗЕВИ е обявена за противоконституционна с горепосоченото решение на КС, тази норма е част от действащото законодателство с оглед уреденото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ действие на решенията на КС занапред (ex nunc) – от деня на влизането им в сила, което не познава изключения. Поради това е счел удържането на таксата по чл. 35а ЗЕВИ от „ЕВН България Електроразпределение“ ЕАД за процесния период, предшестващ датата на влизане в сила на решение № 13 от 31.07.2014г. по к.д.№1/2014г. на КС, за напълно законно. Съобразил е, че публичноправното задължение по чл. 35а ЗЕВИ на производителя на ел. енергия е различно от задължението на електроразпределителното дружество, неучастващо в процеса, което е по администриране на събраните държавни такси и превеждането им в държавния бюджет, изискуемо на тримесечие, и след това е заключил, че за всички производители на ел. енергия от слънчева и вятърна енергия възниква публично правно задължение за заплащане на държавна такса по чл. 35а ЗЕВИ към държавата до 10.08.2014г., до който момент липсва законово основание, заличаващо с обратна сила или опрощаващо задължението. Поради наличието на валидно правно основание за удържане на процесната сума от ищцовото дружество, въззивният съд е намерил за неосъществени и двата заявени фактически състава на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 59, ал. 1 ЗЗД, при което е отхвърлил и двата предявени иска (главен и евентуален).
Дадените правни разрешения от въззивния съд са неправилни.
От горепосочения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване по настоящото дело, и от т. 2 на решение № 3 от 28.04.2020г. по к. д. № 5/2019г. на КС, произтича извода, че чл. 35а ЗЕВИ, не може да бъде приложен от съда, след като е обявен за противоконституционен, макар правоотношението да се е развило в минал момент. Когато е заведена исковата молба, свързана с приложението на чл. 35а ЗЕВИ и КС вече се е произнесъл с решение № 13/31.07.2014г. по к.д. № 1/2014г., както е в настоящия случай, е осъществена хипотезата на висящо съдебно производство, съставляващо изключение от правилото на чл. 151, ал. 2, изр. трето КРБ за действието на решението на КС занапред. При това изключение и в съответствие с чл. 150, ал. 2 КРБ съдът не прилага противоконституционна норма, макар тя да е действала в исковия период преди приемане на решението на КС, тъй като в противен случай би нарушил забраната на чл. 5, ал. 1 КРБ. Нормата на чл. 35а ЗЕВИ към момента на произнасяне на съда вече не е част от правната система, следователно не е приложимо право. Затова след решението на КС правният субект, който е платил такса въз основа на противоконституционна правна норма, може да иска връщането й, чрез предявяване на иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Тъй като обявената за противоконституционна правна норма не се прилага от съда към правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, държавата няма основание да задържи получената сума, защото в противен случай би се обогатила неоснователно. Налице е първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД на получена без основание сума, която подлежи на връщане (в този смисъл решение № 207 от 6.01.2020 г. по гр. д. № 4662/2019г. на III г.о. на ВКС, решение № 22 от 18.02.2021г. по гр. д. № 664/2019г. на III г.о. на ВКС и решение № 184 от 21.01.2021г. по гр. д. № 2686/2019г. на ІV г.о. на ВКС). Неоснователен е доводът на представителя на Държавата, че в настоящия случай не се касае за заварено висящо съдебно производство във вложения от КС смисъл в решение № 3 от 28.04.2020г. по к. д. № 5/2019г., защото таксата е била платена от ищеца и правоотношенията са приключили преди влизане в сила на решение № 13 от 31.07.2014г. по к.д.№1/2014г. на КС и преди завеждане на исковете. Решаващото съображение за недължимостта на таксата е, че след горепосоченото решение на КС № 13 от 31.07.2014г., противоконституционната норма на чл. 35а ЗЕВИ престава да е част от правната система и българският съд не може да я приложи по висящо дело. Следователно главният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен, с произтичащите от това законни последици.
Заради основателностна на главния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, съдът не дължи произнасяне по евентуалния иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Съобразно гореизложеното въззивното решение е неправилно ( противоречи на тълкувателно решение № 3 от 28.04.2020г. на КС по конституционно дело № 5/2019г.), поради което и доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, то следва да бъде касирано изцяло, вкл. досежно произнасянето по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и по разноските, и вместо него следва да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което предявеният главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва от датата на исковата молба.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции, при съобразяване с направените от ответника във всяка от трите съдебни инстанции възражения за прекомерност на платения от ищеца адвокатски хонорар, намален до минималния размер, визиран в чл. 7, ал. 2, т. 5 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлизащ на 4 108. 31 лв., както следва: за първата инстанция - сумата 9 864. 94 лв. (5 156. 63 лв. държавна такса+600 лв. възнаграждение за вещо лице+4 108. 31 лв. хонорар за един адвокат, намален до минимума в горепосочената наредба).; за въззивната инстанция – сумата 6 687. 31 лв. (2 579 лв. държавна такса+4 108. 31 лв. хонорар за един адвокат, намален до минимума в горепосочената наредба) и за касационната инстанция – сумата 6 716. 62 лв. (2 608. 31 лв. държавна такса+4 108. 31 лв. хонорар за един адвокат, намален до минимума в горепосочената наредба).
На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 851 от 21.04.2020г. по в. т. дело № 3843/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1107 от 18.06.2019г. по гр. дело № 736/2017г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-15 състав, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Република България, представлявана от Министъра на финансите, евентуално съединени искове с правни основания чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 128 915.74 лв. – такса по чл. 35а ЗЕВИ за електрическа енергия, произведена в периода: 01.07.2014г. – 10.08.2014г., като е реализирана и отговорността на ищеца за съдебни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, за сумата 300 лв. за всяка от двете инстанции, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана от Министъра на финансите, да заплати на „ФИЛИКОН-97“ АД, ЕИК: 115202749, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата 128 915.74 лв. (сто двадесет и осем хиляди деветстотин и петнадесет лева и седемдесет и четири стотинки), съставляваща такса по чл. 35а ЗЕВИ за електрическа енергия, произведена в периода:01.07.2014г.– 10.08.2014г., платена на държавата без основание, поради обявяване на на чл.35а, чл.35б и чл.35в ЗЕВИ за противоконституционни с решение № 13 от 31.07.2014г. по к. д. № 1/2014г. на КС, ведно със законната лихва от 15.02.2017г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана от Министъра на финансите, да заплати на „ФИЛИКОН-97“ АД, ЕИК: 115202749, сумата 23 268. 87 лв. (двадесет и три хиляди двеста шестдесет и осем лева и осемдесет и седем стотинки) – съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.