Р Е Ш Е Н И Е № 115 гр. София, 04.12.2018 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 333 по описа на Върховния касационен съд за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. В. В., чрез пълномощника й адв. Е.. М., против решение № ІV – 53 от 09.10.2017 год. по гр. д. № 955/2017 год. на Окръжен съд - Бургас, с което е отменено решение № 63 от 25.04.2017 год. по гр. д. № 254/2016 год. на Районен съд - Карнобат и вместо това е постановено друго, с което К. В. В. е осъдена да заплати на Р. Д. Д. сумата 4 737.09 лв. на основание чл. 30, ал. 3 ЗС – припадаща се част от ползи от съсобствен недвижим имот, ползван от К. В. – едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 43 кв. м. и дворно място с площ 185 кв. м. в съсобствения им УПИ І - 4053 в кв. 125 по плана на [населено място] за периода м. февруари 2011 год. - м. февруари 2016 год., ведно със законната лихва от 22.04.2016 год. до окончателното й изплащане, като за разликата над този размер до претендираната сума от 7 800 лв. искът е отхвърлен. Касаторката поддържа становище за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по претенцията за присъждане на парична сума при нередовност на исковата молба с оглед обстоятелствата, на които се основава искът, респ. неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите за частична основателност на предявения иск. Иска обезсилване на въззивното решение и прекратяване на производството по делото, евентуално същото да бъде отменено и вместо това искът се отхвърли. Касаторката претендира присъждане на направените разноски. Ответницата по касационната жалба Р. Д. Д., чрез пълномощника й адв. Р. Т., оспорва същата по съображения в представения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното: Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото – ответникът в производството, в срока по чл. 283 ГПК и насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 404 от 12.07.2018 год. по гр. д. № 333/2018 год. на ВКС. В него е прието, че релевантният правен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд да присъди част от претендираната сума е въпросът за правната квалификация на предявения иск. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради произнасянето на въззивния съд по иска въз основа на цитираната съдебна практика, а не на твърденията на ищцата в исковата молба и уточненията към нея, както и поради релевираните от касаторката пороци относно правната квалификация на иска, като при едни и същи факти тя е променена от въззивния съд, обусловило и различен изход по спора и поради неспазване на задължението на въззивния съд при решаване на спорния предмет след самостоятелна преценка на доказателствата да формира собствени фактически и правни изводи, които да съдържат произнасяне и по заявените от ответника възражения, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл. Като прецени данните по делото, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС, приема следното: За да отмени първоинстанционното решение и вместо това уважи частично предявения от Р. Д. срещу касаторката иск, въззивният съд приел, че по делото безспорно е установено, че страните са съсобственици на недвижим имот в [населено място], представляващ дворно място с построени в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ 98 кв. м. и едноетажна масивна сграда със застроена площ 43 кв. м. От свидетелските показания е установено, че този имот се ползва повече от десет години от ответницата по иска, сега касатор, за осъществяване на търговска дейност, а ищцата е лишена от възможността да го ползва. С оглед уточненията в исковата молба и съгласно цитираната съдебна практика съдът приел, че правното основание на предявения иск за заплащане на сумата 7 800 лв. е чл. 30, ал. 3 ЗС, съгласно която разпоредба всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съобразно частта си, като е без значение как и защо ползващият собственик е ползвал общата вещ – за да развива търговска дейност лично, като ЕТ, ЕООД или като предоставя вещта на друго лице – възмездно или безвъзмедно. От правно значение е дали ползващият е реализирал доходи и дали те са резултат и от ползването на притежаваната от другия съсобственик идеална част, като при липса на доказателства за конкретния им размер оценката на ползите, от които е лишен неползващият съсобственик следва да бъде осреднена, като се съобрази съответната пазарна стойност. В случая според съда е претендиран средният пазарен наем, който би се получил, ако процесният имот бъде отдаден под наем за съответния период от пет години, през който ответницата го е ползвала лично за търговската си дейност, като въз основа на приетото заключение е присъдена сума в размер на 3 812.09 лв. за едноетажната сграда и 925 лв. за 185 кв. м. от дворното място. Сумата не е добитият доход, а конкретната полза за ответницата, изразяваща се в неплатения от нея наем, който дължи във формата на обезщетение на другия съсобственик, който има право да получи в обема на притежаваната от него идеална част дял от ползите от имота. По въпроса за правната квалификация на иска настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното: Прието и утвърдено в теорията и съдебната практика е, че определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, който изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, формиращи основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. Съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданския процес спорът следва да се разреши съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, като се обсъдят релевантните за спора факти, доказателствата, доводите на страните и се приложи съответният материален закон. С оглед същността на въззивното производство като продължение на първоинстанционното аналогични са и задълженията на въззивния съд относно правилното квалифициране на спорното право. Въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на материалния закон дори във въззивната жалба да няма оплакване за нарушаването му, като извърши самостоятелна проверка на правната квалификация и определи приложимата правна норма с оглед изложените в исковата молба обстоятелства като основание на предявения иск, като не е обвързан от дадената от самия ищец такава. Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита. При липса на такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението /решение № 193 от 30.11.2016 год. по гр. д. № 842/2016 год., ВКС, III г. о., решение № 199 от 23.10.2015 год. по гр. д. № 369/2015 год., ВКС, III г. о./. Съгласно т. 19 на ТР № 1 от 04.01.2001 год. по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГК, ВКС мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, съдът следва да направи своите фактически и правни изводи по спорния предмет при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал и след обсъждане доводите и възраженията на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство, с оглед постановяването на законосъобразен съдебен акт. Във връзка с изложеното по поставения въпрос, настоящият състав, произнасяйки се по съществото на касационната жалба, приема въззивното решение за валидно и допустимо, но очевидно неправилно по дадената правна квалификация на предявения иск само въз основа на предложената от ищцата юридическа формулировка на основанието на иска, скрепена с приложена задължителна практика на ВКС, а не на изложените в исковата молба и уточненията към нея факти и обстоятелства. Твърденията на ищцата са, че през процесния период е била лишена от възможността да ползва съсобствения имот, респ. да си служи с общата вещ, тъй като в имота ответницата е извършвала търговска дейност, от която е извличала ползи. Претенцията е за заплащане на обезщетение за ползите, от които ответницата я е лишила до влизане в сила на решението за разпределяне на ползването на съсобствения имот, под формата на спестени разходи за наем, дължими й съобразно квотата в собствеността. От съдържанието на релевираната претенция е видно, че ищцата се позовава на ползване на имота от касаторката в обем по - голям от притежавания от нея, което представлява източник, основание на парично вземане по чл. 31, ал. 2 ЗС, независимо от естеството на имота и ползването му за развиване на търговска дейност. Съсобствеността предполага съпритежание на правата на съсобствениците в дадено съотношение, от което произтичат определени правни последици – относно непосредственото ползване на общата вещ, придобиването и разпределението на плодовете от нея, понасянето на разноските за запазването й, правото това състояние да бъде прекратено чрез делба. На основание чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик има право да си служи със съсобствената вещ изцяло, стига да не пречи на другите да си служат с нея според правата им. Както е посочено в решение № 516 от 11.01.2011 год. по гр. д. № 1385/2009 год., ВКС, III г. о. и решение № 4 от 18.02.2016 год. по гр. д. № 3322/2015 год., ВКС, ІІ г. о. вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС съставлява право и имуществен коректив за онзи съсобственик на една обща вещ, който е лишен от възможността да я ползва според нейното предназначение и според онзи обем права, който притежава в съсобствеността. И още - източник на вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС е едно фактическо положение - реалното ползване на общата вещ, което обуславя разместване на имуществени блага между правните сфери на съпритежателите на общата вещ. В този смисъл са и разясненията в мотивите на ТР № 7 от 02.11.2012 год. по тълк. д. № 7/2012 год., ОСГК, ВКС относно принципното разграничение между правото на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС като средство за защита на лишените от възможност пряко да си служат с общата вещ съобразно притежавания дял съсобственици и компенсация срещу неправомерното ползване на един от съсобствениците, и претенциите за добиви от съсобствената вещ, на основание чл. 30, ал. 3 във вр. с чл. 93 ЗС. Съгласно трайната практика на ВКС, когато общата вещ не се ползва лично от един от съсобствениците, а само се добиват ползи от нея, съответна част от тях се дължи на останалите съсобственици без покана; когато общата вещ се ползва лично от един от съсобствениците, без участието на останалите съсобственици, той им дължи обезщетение за ползите /или пропуснатите ползи/, от които са били лишени след писмена покана. Понятието „ползи на общата вещ“ по чл. 30, ал. 3 ЗС включва не само прякото служене с вещта, но и съответните квоти от естествените и граждански плодове, които тя дава, както и увеличенията в нейната стойност, дължащи се на извършени подобрения, но не и спестени разходи като пряка последица от ползването на общата вещ. За разлика от разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗС, чл. 31, ал. 2 ЗС има предвид личното ползване на съсобствената вещ, „служенето” с нея за задоволяване на лични нужди, съобразно предназначението й, без събиране на добиви и граждански плодове. „Личното ползване” е всяко осъществено от съсобственика поведение, което пречи или ограничава другите съсобственици да ползват вещта според правата си; без правно значение е дали ограничавайки правата на другите съсобственици, съсобственикът ползва вещта лично, дали не допуска никой да я ползва или е допуснал трети лица да я ползват на безвъзмездно основание /в този смисъл решение № 129 от 03.04.2012 год. по гр. д. № 1415/2010 год., ВКС, IV г. о./. В случая ответницата е използвала лично съсобствения имот за извършване на търговска дейност за задоволяване на свои лични нужди, с което е осуетила достъпа на ищцата да ползва същия, като не е доказано реализирането на ползи, извън доходите от търговска дейност, които не могат да бъдат предмет нито на вземане по чл. 30, ал. 3 ЗС, нито на вземане по чл. 31, ал. 2 ЗС. Лишаването от възможността ищцата да реализира доходи от наем /пропуснати ползи/ предполага право на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, а не по чл. 30, ал. 3 ЗС /решение № 212 от 10.09.2012 год. по гр. д. № 338/2011 год., ВКС, IV г. о./. Не се претендират добиви от вещта по см. на чл. 30, ал. 3 ЗС /чието доказване е в тежест на ищеца, т. е. посочването им, в т. ч. по вид, размер, е част от основанието на иска/, а обезщетение за лишаване от ползване по чл. 31, ал. 2 ЗС. Решение № 108 от 07.05.2012 год. по гр. д. № 1038/2011 год., ВКС, ІІІ г. о., въз основа на което въззивният съд е изградил правните си изводи, касае хипотеза, при която ползващите еднолично съсобственици са отдавали част от имота под наем /реализирали са граждански плодове като вид добив по см. на чл. 93 ЗС/ и отделно са развивали търговска дейност, и не е приложимо в настоящия случай. За да е налице вземане по чл. 30, ал. 3 ЗС не е важно как и защо е използвана общата вещ, а само дали ползващият съсобственик е реализирал доходи и дали тези доходи са резултат и от ползването на притежаваната от другия съсобственик идеална част, от ползването на която последният е бил лишен. В случая за ищцата не може да възникне право на вземане за припадащата й се част от плодовете, доколкото не е доказала реализирането им, респ. получаването на наем от ответницата чрез предоставяне на съсобствения имот за ползване на трето за съсобствеността лице, не е навела такива твърдения в исковата си молба и уточненията към нея, а само, че е била лишена от възможността да ползва съсобствения имот, което води до квалифициране на спорното право по чл. 31, ал. 2 ЗС. Неправилната правна квалификация на спорното право представлява съществено нарушение на задължението на въззивния съд да разреши материалноправния спор в хода на въззивното производство, като осигури правилното приложение на материалния закон, поради което и постановеното при този порок въззивно решение е неправилно. Съдът е формирал изводите си по съществото на спора в противоречие с правилата на формалната логика, като „логически“ е обосновал дадената правна квалификация – чл. 30, ал. 3 ЗС с мотиви на съдебна практика по приложението на сходна правна норма, приета от първоинстанционния съд като правно основание на предявения иск – чл. 31, ал. 2 ЗС, без да е установил различни факти или доказателства, които да определят различен изход на делото и без да съобрази релевираните обстоятелства. Освен това в решаващите си мотиви не е обсъдил защитните възражения на ответницата К. В. предвид приетата частична основателност на иска по чл. 30, ал. 3 ЗС, което представлява процесуално нарушение, обуславящо неправилност на решението и по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Поради изложеното и доколкото не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, въззивното решение следва да се отмени като неправилно и вместо това се постанови ново по съществото на спора по заявената претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС. За да се уважи тя е необходимо наличието на следните предпоставки: имотът да е съсобствен между страните, ответникът да ползва имота или площ, по - голяма от съответстващата на правата му в съсобствеността, ищецът да е отправил писмена покана за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването и да е доказал ползата, която е пропуснал след поканата. Задължението за заплащане на обезщетение от ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик изпада и в забава при условията на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В случая по делото липсват данни ищцата да е отправила покана като необходим елемент от фактическия състав за възникване на вземането за обезщетение за ползване на съсобствения имот, поради което искът по чл. 31, ал. 2 ЗС следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Предвид това, касационната инстанция не следва да се произнася по защитните възражения на ответницата /касатор в настоящето производство/ за изтекла погасителна давност и за прихващане. При този изход ответникът, сега касатор, има право на разноски по делото, които ответникът по касация следва да му заплати в размер на сумата от 824.74 лв., дължими за заплатено адвокатско възнаграждение пред първата инстанция и държавни такси пред касационната инстанция. Разноски за въззивната инстанция и за процесуално представителство пред касационната инстанция не се присъждат, тъй като липсват доказателства за извършването им, както и за техния размер. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ ИЗЦЯЛО решение № ІV–53 от 09.10.2017 год. по гр. д. № 955/2017 год. на Окръжен съд - Бургас и вместо него постановява: ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. Д. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], против К. В. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за осъждане на ответницата да й заплати сумата от 7 800 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен недвижим имот в [населено място], представляващ едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 43 кв. м. и дворно място с площ от 185 кв. м., находящи се в УПИ - І 4053, кв. 125 по действащия ПУП – ПРЗ на [населено място], за периода от м. февруари 2011 год. до м. февруари 2016 год., ведно със законната лихва върху главницата от 22.04.2016 год. до окончателното й изплащане. ОСЪЖДА Р. Д. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], да заплати на К. В. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], направените разноски по делото в размер на 824.74 лв. /осемстотин двадесет и четири лева и седемдесет и четири стотинки/. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: