9 Р Е Ш Е Н И Е № 134 София,24 април 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на двадесет и трети март две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА МИНА ТОПУЗОВА при участието на секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 316 по описа за 2015 година. С присъда по нохд № 70/13 г. Окръжният съд-гр.Варна осъдил подсъдимите Р. Д. В. и Б. Ю. А., както следва: първата – за две престъпления – по чл.286, ал.1, във връзка с чл.20, ал.2 и чл.26, ал.1 НК и по чл.360, във връзка с чл.26, ал.1 НК, а вторият – по чл.286, ал.1, във връзка с чл.20, ал.4 и чл.26, ал.1 НК. При условията на чл.54 НК на подсъдимите са наложени наказания, съответно на В. – две години лишаване от свобода и обществено порицание (за престъплението по чл.286 НК) и четири месеца лишаване от свобода (за престъплението по чл.360 НК), а на А. – една година лишаване от свобода и обществено порицание. На основание чл.23, ал.1 НК на подсъдимата В. е определено общо наказание, като е наложено най-тежкото измежду посочените, а именно – две години лишаване от свобода и обществено порицание. На основание чл.66, ал.1 НК изпълнението на наказанията лишаване от свобода, наложени на двамата подсъдими, е отложено за определени срокове – за В. за пет години, а за А. за три години. Със същата присъда ВОС оправдал частично двамата подсъдими по първоначално предявените им обвинения, а именно: подс.В. за това по същото време и място да е извършила набеждаване пред съдия при ОС-Варна, както и да е извършила същите деяние сама и в периода от 14.01.2009 г. до 06.03.2010 г.; подс.А. за това, по същото време и място да е подпомогнал В. да набеди пред надлежен орган на властта – прокурор в РП-В. и разследващ полицай в ОДМВР-В. и съдия при ОС, Непомнящий в престъпление, като знаел, че е невинен, както и да е извършил същите деяния и в периода от 14.01.2009 г. до 06.03.2010 г. С решение № 175 от 09.12.2014 г. по внохд № 250/14 г., образувано по жалби на подсъдимите В. и А., с искания за връщане на делото за ново разглеждане или оправдаване, Апелативният съд – гр.Варна потвърдил присъдата на ВОС. Срещу въззивното решение е постъпила касационна жалба от подс.В., подадена чрез адв.П., като са ангажирани всички основания по чл.348, ал.1 НПК и е направено искане за оправдаване. Пред ВКС подсъдимата лично и защитата й поддържат жалбата. Подсъдимият А. и защитниците му, редовно призовани, не се явяват. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на направените от подсъдимата оплаквания. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение установи: Най-напред трябва да се каже, че пределите на настоящата проверка са стеснени, предвид инициативата за образуване на касационното производство (само по жалба на подс.В.), като вън от тях стои потвърждаването на оправдателната част на присъдата на ВОС. Жалбата е основателна. Налице е касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК и тъй като допуснатите съществени нарушения на процесуални правила са отстраними, делото следва да се върне за ново разглеждане, след съответна отмяна на оспорения въззивен съдебен акт. Съображенията за това са следните: ВАС е утвърдил дейността на първоинстанционния съд, като е приел, че при разглеждане на делото не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила. Данните по делото указват, че въззивният съд не е имал основание за такъв извод. Извършената от ВАС проверка е формална. Допуснато е нарушение на чл.339, ал.2 НПК, предопределило идентичност на възраженията на подс.В. срещу постановените по делото присъда и решение. 1. Известно е, че предназначението на обвинителния акт е да формулира така обвинението, че да определи предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него и по този начин да се поставят основните рамки на процеса на доказване и осъществяване на правото на защита (ТР № 2/02 г., т.4.2 на ОСНК на ВКС). На същото място е указано, че в обстоятелствената част на обвинителния акт прокурорът задължително трябва да посочи фактите, които обуславят съставомерността на деянието и участие на обвиняемия в осъществяването му, както и това, че липсата на посочване на всички факти от тази категория съставлява съществено нарушение на процесуални правила, защото при всяко положение води до ограничаване на правата на подсъдимия. След намесата на СпАНС, обвинителният акт е бил предназначен да очертае пределите на наказателния процес пред ВОС, срещу двамата подсъдими: за В. – за двете престъпления по чл.286, ал.1, във връзка с чл.20, ал.2 и чл.26, ал.1 НК и по чл.360, във връзка с чл.26, ал.1 НК, а за А. – за едно престъпление по чл.286, ал.1, във връзка с чл.20, ал.4 и чл.26, ал.1 НК. Продължаваното престъпление е съвкупност от включени в него деяния – две или повече, които осъществяват поотделно един или различни състави на едно и също престъпление, извършени са през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите, като деецът се наказва съобразно включените в него деяния, взети в тяхната съвкупност, и с причинения от тях общ престъпен резултат (чл.26, ал.1 и 2 НК). От това следва, че фактите, които обуславят съставомерността на продължаваното престъпление и участието на обвиняемия в него, пряко произтичат от фактите, обуславящи съставомерността на всяко едно деяние от цялостната престъпна дейност и участието на обвиняемия в него.Тъкмо това е пренебрегнато от прокурора, чийто подход при изготвяне на обстоятелствената част на обвинителния акт, не е съобразен с току що казаното. Видно е, че макар да е инкриминирана продължавана престъпна дейност, в обстоятелствената част на обвинителния акт не са разкрити отделните деяния, както за престъплението по чл.286, така и за това по чл.360 НК. ВКС не изключва поначало възможността обвинителния акт да бъде изготвен по начина, сторен в настоящото производство, стига обаче, тъкмо той да не затруднява реализирането на правото на защита, каквото се претендира от подсъдимата В.. Това изисква аргументиран отговор на последно направеното възражение, а такъв липса в мотивите на въззивното решение. Недоволството от липсата на съответност на обвинителния акт на изискванията на чл.246, ал.2 НПК, заявено от подсъдимата, е отхвърлено като неоснователно от ВАС по-скоро декларативно, отколкото убедително. Не е ясно при какви съображения ВАС е приел, че ползвания от прокурора стил на изложение, не е ограничил правото на подс.В. да разбере фактическото обвинение, съотнесено към инкриминираните престъпни състави. Дори да се приеме, при надлежни съображения, че обвинителният акт не страда от пороци, които следва да бъдат отстранени по единствено възможния начин – връщане на делото на прокурора, изложеното по-горе относно продължаваното престъпление е абсолютно задължително за решаващия съд, щом той е приел, че отделните деяния, включени в продължаваното престъпление, могат да бъдат изведени от обстоятелствената част обвинението. В мотивите на присъдата обаче липсва ясно разграничение на деянията, като съдът дори не си е позволил да маркира за колко деяния иде реч. ВАС задълбочил неяснотата. Приел, че „през инкриминирания период (В.) е сезирала ВРП на няколко пъти чрез жалби срещу св.Н., твърдейки, че той я принуждава да състави документи с невярно съдържание в негова полза, като използва заплахи срещу нея и нейните близки. По този начин тя го набедила именно в извършване на престъпление по чл.213а НК.” (л.14 от мотивите). Данните по делото указват, че В. е подала жалба на 14.01.2009 г. (№ 625 – т.9, л.7 от досъдебното производство); тъжба на 18.03.2010 г. (№ 3520 – т.11, л.6) и допълнение към тази тъжба на 14.04.2010 г. (т.11, л.34). Предвид оправдателната част на присъдата, утвърдена от въззивния съд, очевидно вън от инкриминирания период е първо посочената тъжба. Това достатъчно добре илюстрира, на плоскостта на казаното дотук, че мотивите на присъдата са останали неясни дори за проверяващия съд. 2. В изпълнение на задължението за цялостна проверка на оспорената пред него присъда, ВАС е бил длъжен да вземе отношение по законосъобразността на института на изменение на обвинението, а това той не е направил въобще. В хода на съдебното следствие пред ВОС прокурорът е направил изменение на обвинението по реда на чл.287, ал.1 НПК, като предявил на подсъдимите обвинение и за това, че са набедили св.Н. и чрез представяне на неистински доказателства срещу него, респ. за второто изпълнително деяние на престъпния състав по чл.286, ал.1 НК. Съдът приел делото да продължи по новопредявеното обвинение от прокурора. Съгласно чл.287, ал.1 НПК (предложение първо), прокурорът повдига ново обвинение, когато на съдебното следствие установи основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Какво следва да се разбира под „съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението по чл.287, ал.1 НПК ( чл.285, ал.1 НПК стар), ОСНК на ВС на РБ, е разяснило през 1984 г. с ТР 57 от същата година, т.2 –обобщено„...изменението е съществено, когато установените на съдебното следствие нови обстоятелства изменят фактическия състав на описаното в обвинителния акт деяние, за което подсъдимия е бил предаден на съд, и сочат на основание за прилагане на закон за същото, еднакво, по-леко наказуемо престъпление, по което той не се е защитавал”. За реализиране на правото на защита (чрез обяснения, посочване или изискване на доказателства или чрез други процесуални способи) на подсъдимия следва да бъдат предявени надлежно, по съответния процесуален ред – чрез обвинителния акт или по пътя на чл.287, ал.1 НПК, всички обстоятелства, върху които се гради обвинението, които имат значение за определяне на фактическия състав на престъплението от обективна и субективна страна (виж ТР № 61/1977 г. на ОСНК на ВС на РБ, т.2). От изложеното е видно, че установените нови обстоятелства всякога са свързани с „описаното в обвинителния акт деяние”, а не с друго, ново, различно от него, каквото е въвеждането на друга форма на изпълнително деяние. От друга страна, непредявяването на коментираните обстоятелства, предпоставя невъзможност за подсъдимия да ги съобрази при упражняване на правото си на защита и поради това винаги съставлява съществено нарушение на процесуални правила, от категорията по чл.348, ал.3, т.1 НПК. Видно от протокола за съответното съдебно заседание (л.177), прокурорът не е обосновал искането си за изменение на обвинението, макар, че е длъжен да стори това. Той не е посочил, какви нови обстоятелства, изменящи фактическия състав на описаното в обвинителния акт деяние, са установени в хода на съдебното следствие и той предявява на подсъдимите по делото. Така не е ясно, кои и какви неистински доказателства са инкриминирани спрямо подсъдимите. Друг е въпросът дали по пътя на чл.287, ал.1 НПК прокурорът може да разшири по обем първоначално предявеното от него обвинение. Все в тази посока, институтът на „изменение на обвинението” е ясно очертан от закона и практиката по приложението му. Хипотезата по предложение първо на чл.287, ал.1 НПК е свързана с определени предпоставки и съдът винаги е длъжен да следи за наличието им, като не е лишен от правомощие да откаже да приеме предявеното от прокурора ново обвинение. Тук е мястото да се посочи, че предметът на наказателния процес се определя от прокурора било чрез обвинителния акт, било по реда на чл.287, ал.1 НПК, а изложеното дотук указва, че възможността на съда да се съобрази с този предмет е била изначално злепоставена. 3. Въпреки подхода, ползван последователно от прокурора и съдилищата за изложение на фактите, внимателният прочит на обвинителния акт и мотивите на присъдата очертават, че съдът е нарушил пределите на фактическото обвинение, очертано с обвинителния акт. Достатъчно за пример в тази насока е констатираното относно обвинението по чл.360 НК. Макар и непоследователно посочено, в обстоятелствената част на обвинителния акт са инкриминирани сведения „..че го подозират засега само по гласа...че видяла в Полицията негови данни, като ги цитирала...че ще го търсят и арестуват..”. В мотивите на присъдата обаче, кръгът на сведенията е различен – ...че св.Н. е в К.; че телефоните им се подслушват; че й е осигурена защита по чл.123 НПК – физическа охрана; че според разследващия самоделните взривни устройства са изготвени от лице с военна подготовка; че по искане на разследващия трябва да осъществи срещи със св.Н....; че е иззет тефтера на последния; че ще започне разследване срещу него и че е заподозрян. Друг е въпросът кога свидетел (пострадал) по дело може да разгласи сведения от материалите по разследването. Последните поначало се предявяват по реда на чл.227 НПК, след приключване на разследването. Изводимо от чл.75, ал.1 НПК пострадалият има право да бъде информиран за хода на наказателното производство, но дали това е реализирано, кога и какъв е обемът на предоставената му информация, и дали тя изпълва съдържанието на сведения, по смисъла на чл.360 НПК, е въпрос, който в това дело не е получил отговор, защото не е изследван изобщо. 4. На последно място, ВКС намира за необходимо да вземе отношение и по възраженията на подсъдимата, свързани с приложимото право, макар в тази част, указанията му да не се характеризират със задължителност, по обясними причини. Все пак трябва да се посочи, че на престъпния състав по чл.290 НК се придава значение, каквото той в настоящото дело няма. Затаяването на истина при предпоставките на чл.292, ал.1, т.1 НК – защото, „ако каже истината, би обвинило себе си в престъпление”, предпоставя отпадане на наказуемостта на деянието, а оттам и последиците по чл.24, ал.1, т.1 НПК. Ненаказуемото деяние не е престъпление. Отделно от това, за реализиране на наказателната отговорност за „набедяване някого в престъпление, като знае, че е невинен”, не е от значение фактът дали деецът е квалифицирал точно престъплението. Квалифицирането му от прокурора не е задължително за първоинстанционния съд, нито пък въззивният съд е обвързан с квалификацията на последния. Правно релевантно е самото набедяване пред надлежен орган на властта. В тази насока е наложително да се посочи, че възприетото последователно от прокурора и съдилищата престъпление по чл.213а НК може да е мотив, причина за извършване на инкриминираните посегателства спрямо личността на жалбоподателката, нейната собственост и др.. По-важно е друго, че ако се твърди, че съпричастен към тези посегателства е св.Н., то очевидно той се обвинява в съответните престъпления – чл.144, чл.216, чл.330 НК и др. Най-накрая, доколкото констатираното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК, е в полза и на неподалия жалба подсъдим – Б. Ю. А., изходът на настоящото дело, трябва да засегне и него, съответно – чл.347, ал.2 НПК. Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал.3, т.2, във връзка с чл.347, ал.2, чл.355, ал.1, т.т.1 и 3 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 175 от 09.12.2014 г., постановено по внохд № 250/14 г. на Апелативния съд – гр.Варна, В ЧАСТТА, с която е потвърдена осъдителната част на присъдата по нохд № 70/13 г. на Окръжния съд-гр.Варна спрямо подсъдимите Р. Д. В. и Б. Ю. А. и в тази част ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: