Р Е Ш Е Н И Е №. 217 Гр. София, 30 януари 2020 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА и след становище на прокурора от ВКП, АТ. ГЕБРЕВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 960/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационна жалба на подсъдимия М. С. С., чрез упълномощения защитник, адв. Е. Н. срещу нова въззивна присъда на Окръжен съд – Пазарджик, наказателен състав, № 34/25.06.2019 г., постановена по в.н.о.х.д. № 311/19 г., в която се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. С жалбата се прави искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд, алтернативно - за оправдаване на подсъдимия по предявеното му обвинение с отхвърляне на уважения граждански иск. В писмено допълнение към жалбата на защитата, постъпило в срока по чл.351, ал.4 от НПК се излагат подробни доводи в подкрепа на наведените касационни основания. Относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК се сочат липса на мотиви, нарушение на разпоредбите на чл.305,ал.3 и чл.303 от НПК, както и изготвяне на решението на базата на експертно заключение, допуснато в нарушение на чл.105, ал.2 от НПК. В същата насока се прави и довод за опорочена процедура по разпознаването на подсъдимия. Нарушението на материалния закон се мотивира с неправилна оценка на квалификацията на деянието в частта относно хулиганските подбуди за нанасянето на процесната телесната повреда, като се твърди наличие на личен мотив, както и се счита, че е била налице провокация от страна на пострадалия. Отделно се сочи противоречие относно приетата от въззивния съд форма на вина, като в решението едновременно е приет пряк и евентуален умисъл. Явната несправедливост на наказанието се извежда от тезата за невиновността на дееца, алтернативно от неправилната оценка на обществената опасност на деянието, както и поради позоваване на материали, които нямат характер на доказателства по смисъла на НПК. Въззивната присъда се оспорва и в гражданската й част, с искане за отмяна и отхвърляне на предявената гражданска претенция в цялост. Срещу касационната жалба на защитата, на осн. чл.351, ал.4 от НПК е постъпило писмено възражение от гражданския ищец П. /допълнено след постъпване на допълнението към касационната жалба на подсъдимия/, с което се оспорва касационната жалба на подсъдимия като неоснователна и се прави искане за оставяне в сила на присъдата на окръжния съд. Пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подсъдимия, адв. Н. поддържа жалбата с наведените касационни основания и по изложените в допълнението към нея съображения, с молба да бъде уважена, като се отмени присъдата на окръжния съд и делото се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав. Акцентира върху нарушението по чл.305 от НПК за липсата на мотиви към новата присъда в частта за приетата по-тежка правна квалификация, която счита, че изисква нови фактически положения и не коресподира с фактическата обстановка на първата инстанция, с която въззивният съд се е съгласил, в частта за „провокация“ от страна на пострадалия. Както и върху оценката на доказателствата, отчетени в подкрепа на авторството на деянието, която намира за неправилна и превратна, и на допуснатите съществени процесуални нарушения при назначаването на експертното заключение за вида и характера на телесната повреда. Оценява допълнението към възражението на частния обвинител и граждански ищец за несъответно на пределите на касационната проверка. Подсъдимият С., в последната си дума пред ВКС моли да бъде оправдан. Частният обвинител и граждански ищец П., редовно уведомен, не се явява пред ВКС. Представлява се от упълномощените повереници, адв. Г.В. и адв. Д.В., които молят да се отхвърли касационната жалба на подсъдимия по изложените във възражението доводи и да се остави в сила въззивната присъда като правилна и законосъобразна. Повереникът, адв. Г. В. заявява, че във възражението са коментирани свидетелските показания във връзка с мотивите към новата присъда, както и сочи, че характерът на телесната повреда е установен по реда и със средствата, предвидени в НПК. Повереникът, адв. Д. В. акцентира върху приложения по делото запис на магнитен носител на разговорите между полицейските служители от мястото на престъплението. Намира, че доказателственият анализ на въззивният съд е обективен, задълбочен и всестранен и моли да се остави в сила атакуваният съдебен акт. Моли за присъждане на разноски пред ВКС. Прокурорът от ВКП намира касационната жалба за неоснователна и счита, че въззивната присъда следва да се остави в сила. Сочи, че не са допуснати процесуални нарушения при назначаването на медицинската експертиза за характера на телесната повреда на пострадалия. Намира, че фактическата обстановка, приета от контролираните инстанции е идентична, като въззивният съд е квалифицирал извършеното престъпление по по-тежка правна квалификация, която правилно е приложил към установените факти. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба на подсъдимия основания и като съобрази доводите на страните, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда №13/31.01.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 1393/2017 г., по описа на Пазарджишки районен съд, наказателен състав, подсъдимият М. С. С. е признат за виновен в това, че на 17.11.2016 г., в [населено място] е причинил тежка телесна повреда на Н. Г. П., изразяваща се в постоянна слепота с лявото око, поради което и на осн. чл.128, ал.1 от НК и чл.55, ал.1, т.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от две години и десет месеца, изтърпяването на което е отложено, на осн. чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. По време на изпитателния срок съдът е постановил, на осн. чл.67, ал.3 от НК, пробационна мярка по чл.42а, ал.2,т.1 от НК, а именно задължителна регистрация по настоящ адрес при честота на явяване и подписване два пъти седмично. С присъдата подсъдимият е оправдан по обвинението по чл.131, ал.1, т.12, пр.1 от НК и е осъден да заплати в полза на гражданкия ищец Н. П. сумата от 60 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от деянието и сумата от 20 783,00 лв., обезщетение за имуществени вреди от същото деяние, ведно със законната лихва от датата на деянието до пълното изплащане на главницата,като предявеният граждански иск за неимуществени вреди е отхвърлен до пълния предявен размер от 100 000 лв. С присъдата на районния съд, подсъдимият С. е осъден на осн. чл.189, ал.3 от НПК да заплати разноските по делото в полза на държавното и частно обвинение. С нова въззивна присъда на Окръжен съд – Пазарджик, наказателен състав, № 34/25.06.2019 г., постановена по в.н.о.х.д. № 311/19 г., присъдата на районния съд е била отменена и вместо нея е била постановена нова присъда, с която подсъдимият М. С. е бил признат за виновен относно причиняване на Н. П. на тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянна слепота с лявото око, като телесната повреда е причинена по хулигански подбуди, поради което и на осн. чл.131, ал.1, т.12, пр.1, вр.чл.128, ал.1 от НК и чл.54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от пет години, което да изтърпи при първоначален общ режим, на осн. чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС. Със същата присъда подсъдимият С. е бил осъден да заплати в полза на гражданския ищец Н. П. сумата от 70 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от деянието и сумата от 20 783,00 лв., обезщетение за имуществени вреди от същото деяние, ведно със законната лихва от датата на деянието до пълното изплащане на главницата, като предявеният граждански иск за неимуществени вреди е отхвърлен до пълния предявен размер от 100 000 лв. С въззивната присъда, в тежест на подсъдимия С. са възложени разноските по делото в полза на държавното и частно обвинение и съответните държавни такси върху уважените граждански искове. Касационната жалба на подсъдимия е подадена в законовия срок по чл. 350, ал.1, вр. чл.319, ал.1 от НПК, от активно легитимирана страна, като разгледана по същество се явява основателна, макар и не по всички наведени от защитата съображения. ВКС намира, че при постановяването на въззивната присъда е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в неправилна оценката на доказателствата по делото от значение за механизма на извършване на деянието, както и е опорочен процеса на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите, което сочи на касационното основание по чл.348, ал.1, 2 от НПК и има за последица отмяна на въззивната присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на същия съд. При постановяването на въззивната присъда окръжният съд се е позовал на възприетата в присъдата на първата инстанция фактическа обстановка, която е оценил като правилно установена и основана на обективен анализ и вярна интерпретация на съдържанието на наличните по делото доказателствени източници. Едновременно с това при извършения собствен анализ на доказателствата по делото е отхвърлил изводите по фактите на първия съд относно решаващи за инкриминираното деяние обстоятелства – поведението на участниците в инцидента непосредствено преди нанасянето на удара в лицето на пострадалия, от който е последвало и телесното увреждане и подбудите на дееца за осъществяване на процесното посегателство срещу телесната цялост на пострадалия, и е приел такива в обратна насока. В мотивите към въззивната присъда е посочено, че съдът намира за правилно възприети правно значимите за обвинението факти, установени от първата инстанция, като им дава различна правна квалификация, поради неправилно приложение на материалния закон. Съгласно описанието на фактическата обстановка, залегнала в мотивите към присъдата на въззивния съд, на процесната дата подсъдимият и пострадалият управлявали по едно и също време собствените си автомобили в района на фитнес зала „В.“, пред която се е състоял инцидента, като и двамата искали да паркират на едно и също свободно място. Подсъдимият отнел предимството на пострадалия и паркирал на паркомястото, което той имал намерение да заеме. След като двамата паркирали автомобилите, подсъдимият се отправил към фитнес залата, а пострадалият, който разпознал в него водача на отнелия предимството му автомобил, го последвал и както е приел съдът в мотивите към присъдата „му казал заради засичането на паркинга: Приятел, можеше поне да се извиниш“, на което подсъдимият му отговорил рязко „ да си гледа работата“ и „да не му се обяснява“ и влязъл вътре в залата за фитнес, където започнал разговор с трето лице. С тази размяна на реплики, инцидентът между двамата приключил за всеки един от тях, но непосредствено след това, подсъдимият се върнал обратно и нанесъл силен юмручен удар в лицето на пострадалия, който се намирал на стълбите към фитнес залата. При извършения доказателствен анализ, в подкрепа на цитираните факти, въззивният съд е приел / стр.22 от мотивите/, че поведението на подсъдимия по нанасяне на удара е било „необяснимо“ и без връзка с предшестващия словесен контакт между двамата участници в инцидента, и представлява демонстрация на явно неуважение към личността на пострадалия и незачитане на обществения ред. На базата на тези фактически положения във въззивната присъда е извършена и промяната в правната квалификация на деянието, което е оценено от правна страна като извършено по хулигански подбуди, именно поради липсата на лични взаимотношения между страните в конфликта. Съпоставката на тази фактическа обстановка с приетата в мотивите към присъдата на първия съд показва съществена разлика в частта относно причината за извършеното от дееца нападение спрямо пострадалия. Районният съд е приел от фактическа страна, че подсъдимият е нападнал пострадалия, поради отправената му от него лична бележка по повод неправилното паркиране, направена пред приятелите му от фитнеса /пред които той бил свикнал да демонстрира силата си/, което за него е било „сериозна провокация“ от страна на пострадалия свидетел. В противовес с горното, при анализа на доказателствените факти възивният съд е приел, че провокация е била извършена от страна на подсъдимия спрямо пострадалия, както и че в основата на създалата се ситуация не стоят никакви лични отношения между участниците в инцидента и отхвърлил фактическите констатации на първия съд, че ударът е бил предшестван от словесни действия от страна на пострадалия с провокативен характер. Цитираните противоречиво приети факти от контролираните инстанции са особено съществени за приложението на материалния закон и правилната правна квалификация на деянието. Обвинението за хулигански подбуди при нанасянето на телесното увреждане изисква наличие на категорични факти за мотивите и подбудите на дееца, които да бъдат квалифицирани от правна страна като „хулигански“, както и такива за отношенията / или липсата на такива / между лицата и в този смисъл за мотивите за извършване на деянието. Фактическите констатации на въззивния съд за поведението на пострадалия преди нанасянето на удара се разминават с приетите от първата инстанция, относно това, че репликите, които той е отправил към подсъдимия са провокирали ответната му реакция по нанасяне на процесния удар в областта на лицето. Окръжният съд от своя страна е приел обратни факти – че ударът в лицето на пострадалия е по самоинициатива на подсъдимия, представлява демонстрация на неуважение към обществения ред и няма връзка с предходния инцидент по паркиране, който „ вече е бил приключил“. При това положение от фактическа страна, от въззивния съд е прието, че между т.н.“инцидент по паркиране“ и последващия удар в лицето на пострадалия няма връзка - както фактическа, така и времева. Това от своя страна е дало основание за промяна на правната квалификация, като съдът е приел, че безмотивното поведение на подсъдимия по нанасяне на удар се дължи на хулигански мотиви и самият той е провокирал пострадалия преди удара. Правната оценка на поведението на подсъдимия има фактически измерения, които стоят в основата на правилната квалификация на деянието, поради което същите следва да бъдат еднозначно установени и мотивирани съобразно изискванията на процесуалния закон. В случая остава неясна волята на въззивния съд на базата на кои доказателствени източници са направени изводите му по фактите за липсата на свързаност между поведението на подсъдимия по нанасяне на процесния удар в лицето на пострадалия и размяната на реплики между тях по повод паркирането на автомобилите в района на инцидента, при направената от него оценка за правилност на фактите от първоинстанционната присъда. При положение, че в подкрепа на фактическите констатации, приети от решаващия въззивен съд, които не съвпадат с установените от първата инстанция, не са изложени съображения за новите факти, които са залегнали във въззивната присъда, за касационния съд не е възможно да извърши проверка за правилното приложение на материалния закон, което може да се реализира само при правилно установени факти, базирани на законосъобразна проверка и оценка на доказателствата. В принципен план фактическите положения, приети за установени от контролираните инстанции, не подлежат на проверка от ВКС относно тяхната правилност, като в рамките на касационния контрол се включва само проверката на юридическата правилност на формиране на вътрешното им убеждение. Последното обхваща процеса на събиране, оценка и проверка на доказателствата, въз основа на които се приемат за установени правно значимите по делото факти, като е необходимо съдът да изложи подробни аналитични съображения при оценката на цялостната доказателствена съвкупност, съобразена с изискванията на разпоредбите на чл.13 и чл.107 от НПК. В правомощията на въззивния съд като втора по ред инстация по фактите е да формира независимо фактическите си изводи, но преценката му следва да е основана на комплексен доказателствен анализ при спазване на изискванията на чл.13, 14 и 107 от НПК, какъвто в мотивите към присъдата на въззивния съд липсва. По отношение на възраженията от жалбата на защитата за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неправилна оценка на доказателствата относно авторството на деянието и характера на телесната повреда на пострадалия, включително и относно допускането на медицинската експертиза, настоящият касационен състав е ограничен в тяхната проверка, доколкото липсата на собствен обективен доказателствен анализ от страна на въззивния съд по приетите от него правнозначими факти се явява пречка за проверка на правилността на вътрешното му убеждение по установяване на същите. С оглед изложеното относно допуснатите нарушения в процеса на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд по съществени за обвинението правно значими факти, не може да се извърши проверка за правилното приложение на материалния закон. Само при юридически правилно формирано вътрешно убеждение по фактите е възможен и касационен контрол на приложението на закона по смисъла на чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Последното обуславя касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, което има за последица отмяна на атакувания съден акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото следва да бъдат отстранени допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила, като се извърши комплексен и пълен доказателствен анализ на цялостната доказателствена съвкупност, въз основа на който да се обективира волята на съда по правно значимите факти и тяхната оценка по правото. Водим от горното и на осн. чл.354, ал.3, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда на Окръжен съд – Пазарджик, наказателен състав, № 34/25.06.2019 г., постановена по в.н.о.х.д. № 311/19 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на допускане на доказателства. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: